петък, 12 юли 2024

“АХАВ” – НОВА ПОЕТИЧНА КНИГА НА ВАСИЛ СЛАВОВ

Само преди няколко дни от печат излезе новата поетична книга на поета Васил Славов “Ахав” (Факел, 2024), очаквана с интерес и нетърпение от почитателите на уникалната му поезия. Поместваме тук интервю с автора, който беше така добър да отговори на нашите въпроси.

 

20171121 040104

 

“В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“. Тук биваме облъхнати от светлоструйна драматична изповедност, от изобилието на словоцветието, застиваме в размисъл пред гибелната съдбовност на безподобната му лирика.” Румен Леонидов

 

koriza VS 2 1

ИНТЕРВЮ НА АТЕРНА ПРЕС

 

АП: След романа „Строфи на кръвта“ (Знаци, 2023), който излезе от печат миналата година, се завръщате отново в лоното на лириката. Какво ви дава поезията, което не откривате в художествената проза?

ВС: В определен момент на житейски и творчески път, преминаването от поезия в проза (условни, условни са всички тези деления) не поставя межда. Преливането е спокойно и единственото условие е личната ти нагласа. Въпросът ми напомня за няколко цитата, които ще си позволя да споделя тук: „Бъди винаги поет. Дори и в прозата.“ (Бодлер), „Аз съм само един неуспял поет.“ (Фокнър), „Романът е поетично творение. За да го напише, авторът има нужда от спокойствие на духа и възприятията.“ (Достоевски), „Короната на литературата е Поезията.“ (С. Моъм). Мислите са много и различни и разбира се, всяка от тях е колкото вярна, толкова и абсолютно невярна. Струва ми се, че е необходим наш личностен imprint, наша личностна артикулация.

Считам, че „Строфи на кръвта“ бе документално-поетична книга. Посягането към историята на рода ми, към преминатото, бе в една „неотказаност“ от поетическата нагласа, която съм приел и опитал да пренеса. Прозата толерира поезия, поезията толерира проза и това е абсолютно нормално. Белетристичните текстове, за мен, оставят повече празни пространства, възможности за поемане на въздух, за необходими или не „детайлности“. Няма да споделям тук мнението на Хенри Милър за „Одисей“ на Джойс, но любимите ми автори на проза са поети.

АП: В последната си поетична книга се определяте като „Ням“ (Атерна Прес, 2021). Каква според вас е разликата, която отличава „Ням“ от най-новата ви поетична книга „Ахав“?

ВС: За добро или за лошо, от много години живея далеко от родния си град и мъглите на Витоша. Казвал съм и преди, че дистанцията култивира осмислено мълчание, дисциплина. Изолацията помага да преодолееш дребности, да се вслушаш не в празни площадни приказки, а във ветровете, да поговориш с ветровете. „Нямостта“ бе спътник и учител, за което съм ѝ благодарен. Стиховете в „Ням“ отразиха мислите и усещанията ми от това време.

В „Ахав“ се опитах да дам отговор на онзи стремеж, на цялото ни човешко „гонение“ на бялото китле, на стремежа да достигнем и да осмислим яростите и пътищата си, на тази илюзорна дивост, в която вдигахме копията над вече осакатените си души, но продължавахме да преследваме идеята – обречени и полузабравени. Беше ли Америка нашето „белолобо китле“, тази Америка, за която Кероуак казва: There was no end to the American sadness, бяха ли това нашите нови спирки, градове, където вдигахме домовете си, последвали „зелената светлина на хълма“ – този красив щрих на Фицджералд…

„Ахав“ е метафора за търсенията и преследванията ни, за преборванията и загубите, през които всички ние преминахме и преминаваме, за да останем накрая – умити в сълзите на залезите на тези прекосени океани – на една килната палуба, просъзнали невидностите на сънищата и уязвимостта на мечтанията си.

АП: Името Ахав, определено алюзия за книгата на Мелвил, е присъствало и друг път в лириката ви, но в най-новия ви поетичен сборник има доминиращо присъствие, най-вече заради едноименната поема, определяща до голяма степен поетичния и художествен заряд на книгата, включително и заглавието ѝ. Защо ви преследва образът на Ахав, човекът, обсебен от идеята за белия кит?

ВС: А не търсим ли всички ние своя бял кит? Ахав преодолява физическите си ограничения и остава верен на недосънуваните си сънища. Ахав вдига патериците си и говори с Бог, предизвиква и спори с Бог, замахва към него. Ахав е вероятно едно наше смислено пресътворение. За мен най-страшната и красива метафора на човешкия ни път. Надвесване над пропаст е всяка мисъл, насочена към него. Заветно-библейска душа е той.

Поемата е работена дълго време, части от нея са публикувани и преди, но едва сега излиза в пълния си и завършен вариант. Интересно бе, че в определени моменти на писането ѝ изпитвах чисто физическа болка. А структурата ѝ изискваше строга ритмична форма, римувани двустишия, които не търпяха промени.

Не бе лесно да обърнеш гръб на богочовешкото същество Ахав. Не можеш да го оставиш. Не можеш да го предадеш.

Pamukchiev 4

АП: Отдавна живеете и творите в САЩ. Интересно би било да разберем как гледате на себе си в тази творческа и житейска раздвоеност – като творец-емигрант или като български поет, който живее в чужбина? 

ВС: Мисля, че бих приел български автор, който живее в чужбина. Смущават ме думите “емигрант”, “емигрантски” защото ми се струва, че водят дискурса към нов, различен контекст, за който съм говорил и бих могъл да говоря много, но сега не е време за това.

И отново, физическото ни присъствие тук или там няма значение. Каква е разликата ако отворя томче със стихове на Лилиев пред Витоша, или пред Апалачите. Абсолютно никаква. Тези повърхностни слитания, деления, са останали далеко, много далеко. Друг е въпросът, че пребиваването ни тук бе използвано от хора в България като аргумент за една чудовищна маргинализация, но… минава и това.

АП: Какво мислите за съвременната българска поезия?

ВС: Днес препрочитам Теодор Траянов и Лилиев. Това, което правеше България, онази европейската България, бяха стиховете на тези поети, Рисувалната ни школа от 30-те, духовната изисканост и финес на творците ни от едно минало и достойно време.

Имам радостта да чета и талантливи съвременни поети. Мисля, че днес, в работата със стих има лека „прибързаност“, разчитам желание за immediate gratification, един огледален флирт с преболяност. Лично за мен, работата върху стиха е чудовищен труд и отговорност. Разбира се, всеки разчита прочетеното сам за себе си. Мисля, че в писането на много от съвременните ни автори трябва да има повече тишина. И тя се разчита. Тишина.

А поетите, които са на бюрото ми са двама – Борис Христов и Румен Леонидов. И ми се иска тук да споделя казаното от моя учител в това гонение на думи: „Няма голям, среден или малък поет. Всеки от нас е минал през своето страдание, всеки помни своето страдание!“

Pamukchiev 5

АП: Какви са бъдещите ви творчески планове? Поезия? Проза?

ВС: Работя върху „Софийски разкази“, късове поезия в проза. Много Витоша има там, и „Лозенец“, и горите ни, и мъглите ни има. Това връщане към родния ми град ме дарява със спокойстие и с обич. А това е важно за всички нас. Най-важното. Така можем да запазим и онова свободно преминаване над междата поезия –проза.

АП: Къде може да бъде открита и закупена поетичната книга „Ахав“ на Васил Славов?

ВС: Книгата може да бъде закупена в книжарниците „Хеликон“, „Сиела“ и „Български книжици“. И тук бих искал да благодаря на издателство „Факел“, на моя издател и редактор Румен Леонидов, на проф. Станислав Памукчиев, който предостави свои изключитенни творби за книгата – за отношението, сърцето и помощта им. А за „Ахав“ – присъдата ще бъде подписана от читателите.

Pamukchiev 3 scaled

АП

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Свързани публикации

Последни публикации

Категории