“ДЪЩЕРИТЕ НА БЪЛГАРИЯ ПО СВЕТА”: РЕЦЕНЗИЯ ОТ СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА
Снежана Галчева, председател на Салон за българска култура и духовност в Чикаго
Само преди няколко седмици се появи нова изящно оформена книга,
събрала съвременна българска женска поезия по света, която взриви
литературните среди. Поетичната антология „Дъщерите на България по
света“ е специално издание от поредицата „Любослов“ на Лигата на
българските писатели в САЩ и по света и е дело на д-р Людмила Калоянова
– съставител и редактор на изданието, вицепрезидент на Лигата. За него се
заговори не само в България, но и навсякъде по света, където звучи българска
реч и където родните творци допринасят за творческия колорит със своето
присъствие. Какво е по-различното в тази Антология? За първи път на едно
място си дават „среща“ български авторки от Европа, Канада, САЩ, Израел,
Венецуела, Австралия. Среща, която допринася не само за взаимното
опознаване и допълване помежду им, но тя представя на читателя едно ново
светоусещане за свобода и принадлежност. Защото, когато разтвори
страниците й, той потъва в безвремието, където се размиват физическите
граници и се усеща само едно поетично пространство, в което словото
създава понятия. Българското слово! Понякога пречупено през световни
събития и чужди култури, но запазило чистотата си, като бликаща вода от
извора на извечното начало.
В 278-те страници на Антологията са представени авторки, подредени
по азбучен ред и прецизно направен подбор. Особено въздействие има
написаният предговор от съставителката д-р Людмила Калоянова, която
казва: „Днес е време новата българска женска поезия да се дефинира в
глобалния си контекст на творчество, писано в рамките на една
различна „родина“, един нов дом на единението, чиито граници се
определят от параметрите на духа и езика“. Тя е доктор на
филологическите науки, с изключително богата подготовка и ерудиция. През
1990 г. емигрира в САЩ и защитава докторска дисертация в Университета в
Питсбърг на тема женска идентичност и креативно писане. Книгата й
„Creatures of transition” (New York, 1998) получава международно признание в
академичните среди.
Людмила Калоянова, съставител и редактор на антологията “Дъщерите на България по света”
Цитатът на Живка Балтаджиева в началото на Антологията „Да се
съберем, макар и на книга, разпилените!“ събира цялата идея в няколко слова! Преклонение пред силата на таланта! А написаното от Неда Антонова
е не само послание към читателя, то е разрез в дълбочина на понятието
поезия и смисъла на нейното предназначение. Недостижимата Неда пише:
„Поезията е вик на взаимност.“
За перфекционизма на работата на Людмила Калоянова, можем да се
убедим и от начина, по който е подходила към детайлите. Един от най-
важните, които дават акцента на презицност, е изборът на заглавие. Едва ли би
могло да се намери по-подходящо сравнение за тези, които се чувстват като
част от едно цяло, макар и ситуирано като събирателен образ. Да, те са
„дъщерите“ на онази България, капки кръв от която тече във вените им и
която кръв ще пази паметта и ще я пренася през времето. Другият много
съществен детайл е художественото оформление – умелият избор за корица и
илюстрациите вътре в книгата. Корицата е дело на варненския художник
Христо Христов, а илюстрациите – на художничката Кина Бъговска от Чикаго.
Тя е преподавател, директор и основател на Българо-американски център за
културно наследство в Чикаго.
Авторките, включени в изданието живеят в различни точки на
планетата, но написаното от тях събира като във фокус енергията на словото
им. За да се разпръсне като вик и да даде надежда… В Германия живеят и
творят Валентина Щайн, Дарина Шнайдер, Румяна Захариева, Наталия
Андреева, Румяна Еберт, Цвета Софрониева; в Испания Живка Балтаджиева;
в САЩ Даниела Найберг, /на която танцът е в кръвта й/, Красимира
Стойнова, Снежана Галчева, Людмила Калоянова, Людмила Билярска,
Калина Томова, Катерина Стойкова; в Кипър Василка Петрова-Хаджипапа,
която „тайно тъгува по синия гребен на Витоша“; в Англия Здравка Момчева;
в Швеция Рада Добриянова, /която „все още търси ключа към родната
къща“/, Свежа Дачева; в Гърция Рада Капралова; в Австралия Станка
Николова, която се страхува да не „загуби думите по пътя, по който толкова
дълго върви“; във Венецуела Марион Колева /13 години живее в Каракас/; в
Израел Снежана Иванова Ауад; във Франция Христина Панджаридис /пише
хайку поезия и публикува в най-авторитетните хайку издания по света/.
Интересен е подборът на поетесите, които живеят в България. Някои от тях
освен с писане, се занимават с музика и рисуване, танци, кино,
журналистика, много от тях са преподаватели /Ели Видева, Ива
Спиридонова/, други са избрали професии, изискващи точните науки, много
от тях пишат на два езика. Но поезията на всяка една от тях кара тези, които я
четат, да повярват, че светът е по-малко лош, а животът има смисъл. Че
красота, любов, приятелство, морал са неща, за които си заслужава да
живеем. Нещо повече – замисляме се и си задаваме вечния въпрос за смисъла
на съществуването, за кръговрата на живота, за онова единствено нещо,което си заслужава да отстояваме в краткия престой на земното си
съществуване… С Ива Спиридонова разбираме защо „светът се ражда само
след страдание“, Павлина Павлова ни кара да се замислим как „животът като
пясък между пръстите тече“, Ружа Велчева ни среща с нейния малък принц,
залюлян от лъчите на луната, а през „Вратата“ на Лалка Павлова се промъква
времето – „космичен лъч, попаднал на земята в човек и птица, в някое
дърво…“ Мъжкото момиче Ники Комедвенска, която възпя „жените на
България“, възкликва: „Боже, приеми с венци от тръни една дъщеря“. Заедно
с Юлия Дивизиева усещаме „аромата на диви дюли“ и разбираме защо „И
листопадът е любов“. Пред великолепната поезия на Валентина Радинска
можем само да замълчим. Маргарита Мартинова, самата тя стихия, се слива с
друга, неподвластна на сезони, време и пространство – мощната стихия на
морето. То присъства в поезията и на други авторки – /Лили Качова
„признава, че е бягство, но и усещане за вечност“/.
Някои от авторките в Антологията представят своята модерна
безпунктуационна поезия – художествен похват, чрез който се правят
дълбоки внушения – Людмила Калоянова, Ваня Вълкова, Илеана Стоянова
/пряка потомка на Добри Чинтулов/, Мариана Христова, Рене Карабаш /една
от най-превежданите автори/, Цвета Софрониева, Румяна Захариева, която
пише:
безвремие
вчера съм ранено дърво
днес ще бъда вода
утре бях песен
някой измисли времето
аз му се изсмях
В Антологията присъства още и поезията на Аксиния Михайлова,
Виолета Христова, Жени Костадинова, Първолета Маджарска, Роза Боянова,
Цвета Иванова, Мина Кръстева, Димитрина Желязкова-Етина.
Убедена съм, че „Дъщерите на България по света“ е едно дълбоко
послание към читателя. Силата на словото разчупва границите и скъсява
разстоянията, превръща се в едно поетично пространство, над което властва
безвремието. Но изкуството остава вечно…
Снежана Галчева
Чикаго, март 2021
