Thursday, October 21, 2021

ВТОРАТА БЪЛГАРИЯ

Милена Димитрова
Милена Димитрова е опитен журналист и автор на над десет книги. Награждавана е с отличията „Златен век“ за принос към българската култура и „Златно перо“ на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа“. Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света.
Книгата й „Втората България“ бе отличена със Специалната награда на Съюза на българските журналисти за 2020 година.
Откъс от книгата „ВТОРАТА БЪЛГАРИЯ“, изд. „Книгомания“, 2020
Тази книга няма край.
Началото ù е сложено отдавна, едновременно и непоследователно
във всички посоки на света. В наше време българската
диаспора е акцент в обществените нагласи и заобикалянето му не
го прави невидим. Исторически емиграцията е била и заклеймявана, и
признавана, и възприемана за съвместима с общочовешкото право на
избор. Съобразяват се с нея не толкова от човеколюбие, а защото чувствително
променя демографската ситуация. У нас изтеклите в чужбина
„мозъци“ и „мускули“ вече липсват чувствително в националната икономика
и само силните на деня изостават да нагодят управленските си
реакции спрямо българите в чужбина.
Инстинктът на журналистите вкарва сърцераздирщи истории за
сънародници извън България във всекидневния поток на новините,
но и медиите като политиците закъсняват да сглобят цялата картина.
Случайно или гузно, от нея остават премълчани важни неща. Като
например равноправието на българите по света и в България, ще се
съгласите ли?
Трябваше да избухне корупционен скандал с удостоверенията за
български произход в края на 2018 г., за да се чуе как държавните власти
са си разделили отговорностите за сънародниците ни извън границите.
На практика диаспората не е първа грижа на изпълнителната власт, а в
законодателната правомощията са делегирани любезно и с веща имитация
на грижа. В името на плурализма управлението на политиките
за българите в чужбина е единствената комисия, поверена на парламентарната
партия с най-много фармацевти, която обаче няма досег до
командните лостове в републиката. Патриотично настроените депутати
усърдно опазват гласните и негласните коалиционни споразумения и
ревностно бдят да се спазват обтекаемите механизми как да се вадят
удостоверения за български произход.
Далеч от общественото внимание седят два тревожни статистически
факта, които пряко засягат българите в чужбина. Единият факт е, че
няма статистически точна и ясна представа колко точно са те и караме
така с десетилетия наред. Като последица – и без визия, и без адекватна
държавна намеса, и без финанси за укрепването на връзката на българите
с България. Вторият факт се отнася до изкривената структура на
националната икономика, повлияна от излива на емигранти – което на
всяко правителство му е неудобно да признае.
Практически няма семейство в България, което да не е изпратило
близки зад граница – студенти, преподаватели, строители, болногледачи,
музиканти, градинари, шофьори… Заплатите в България изостанаха
толкова от конкуренцията в чужбина, че се обрули човешкият
капитал и в интелектуалния, и в черноработническия труд. Опустяват
регионите, западнали от безработица. Към „проверени“ държави се изнасят
цели махали, целево ориентирани към 20 – 30 пъти по-големите
детски надбавки. И последното нещо, за което се замислят хората, е
репутацията на България.
В официалния дискурс за българите в чужбина все още господстват
мантрите, че емиграцията се дели на „историческа“ и „икономическа“,
на Запад и на Изток, на потомствена и активна, на „стара“ и „нова“.
Сякаш разделенията може да прикрият обстоятелствата, неудобни за
редица власти! Трябваше римският папа Франциск да дойде в София
и да удари и тази камбана: „България е изправена пред последствията от емиграцията през последните десетилетия на повече от два милиона нейни съграждани, търсещи възможности за работа“.
При историческото си посещение в София през май 2019 г. папата препоръча на „управниците на тази държава… да се стремят да създадат условия, така че особено младите да не са принудени да емигрират“.
Да се нарекат нещата с истинските им имена и да се представят
такива, каквито са, от първо лице е само една от основателните причини
да бъдем откровени за българите в чужбина. Тази книга представя
петдесет разговора от първо лице единствено число, в които има много
пластове. Няма табута, нито захаросване. Личният избор така се преплита
и с националните достойнства, че лъсва връзката между съдбата
на отделния човек и геостратегическите интереси и фактори. Всеки има
право да търси щастието си по света. Особеното обвързване на индивидуалното
и колективното вече се е превърнало в белег за историята на
нашето време.
Хората тръгват за по-добро, а не от добро. Обаче при тези, които
остават, драстично намаляват лекарите и медицинските сестри в болниците.
Медиците ни си намират достойно платена работа в Германия,
Франция или другаде по света. А болниците в Северозападна и Южна
България затварят поради системно забавени възнаграждения и разчитат
на фелдшери и знахари от Сирия, които впрочем са вълни от друга
миграция…
Една от амбициозните работодателски организации – Асоциацията
на индустриалния капитал в България – се беше заела да изчисли колко
са преките загуби у нас от изтичането на мозъци и работна сила. Един
милион души са активните на пазара на труда български емигранти към
май 2018 г. според Асоциацията. Тя разграничава гастарбайтерите от
квалифицираните умове и приема, че 30% от емигрантите ни са дипломирани
магистри и конвертируеми специалисти, а 50% са със средно
образование.
Само за висшето и за средното образование на този цял милион кадри
държавата е изразходвала почти 25 милиарда лева през последните
трийсетина години, по-точно 24 660 000 000 лева, пресметнаха експертите
от Асоциацията. Сумата е съизмерима с консолидирания държавен
дълг на България, който към същия момент е бил 25 063 690 000, пише на
8 май 2018 г. вестник „Стандарт“. Дали хората бягат от геноцид, от недоимък,
заради банковата несигурностя или заради зле функциониращото
национално стопанство, резултатите са същите: миграция, галопиращи
темпове на обезлюдяване и обезкървяване на българите в България.
Държавата е в дълг, закъснява с грижите си към толкова видим
процент от населението. Тя върти корабния си рул цели трийсет години
след прехода от социализъм към пазарните механизми, без да
поглежда колко много сънародници не се оказват на същия борд до
нас. От време на време ни сепва статистическа информация, че вече
не сме осем милиона души, че населението падна под седем милиона
и че само след десет години ще останат по-малко от четири милиона
българи в България.
Стопяваме се… Заличава се родът ни…
И пак не обръщаме внимание! Не личи да се замисляме защо и накъде,
в кои посоки се разпиляха стотици хиляди наши съотечественици.
Колко точно са сега българите по света – не се знае, не се брои и не
се казва. Данните бързо остаряват и се менят. Не се съобщават обективно
и своевременно. При преброяването през 2011 г. Евростат обяви, че
1 023 248 души, родени в България, живеят извън границите ù. От тях в
Турция са 409 000 души, в Испания – 122 130, в Гърция – 75 426, в Германия
– 71 250, в САЩ – 65 202 и т.н., а най-малко са в Хърватия – 308 души.
По информация на ООН обаче само през 1990 г. към Турция са заминали
462 676 българи. През 2018 г. институтът „Отворено общество“ в София
оповести, че страната ни се е стопила с над 461 хиляди българи между
1985 и 1992 г., но т.нар. Голяма екскурзия е само част от картината.
През същата 2011 г., когато Евростат установява, че един милион
родени в България живеят по света, нашите консулски служби са преброили
2 036 092 българи в чужбина. Разликата в изчислението е повече
от един милион души! Още тогава Министерството на външните работи
е съобщило, че всеки четвърти българин вече е извън България.
Повече са, три милиона души са българите по света, алармира Ивайло
Калфин, когато беше вицепремиер и министър на външните работи.
Ръководеното от него изследване на диаспората ни бе обнародвано през
2009 година. Потънало е обаче безславно под наносите на всекидневния
информационен поток.
До 3,5 милиона са българите извън България, пресмята и доклад
на правителствения Съвет по национална сигурност. „Българската държава
не успява достатъчно добре да обхване диаспората… Българите с
придобито образование и професионален опит в чужбина са своеобразна
„втора“ България, чийто потенциал все още не е използван докрай“.
Докладът е изготвен през 2015 г., а през май 2016 г. – приет на заседание
на Министерския съвет. Констатациите обаче не правят чест на никой
кабинет и очевидно затова по темата рядко се говори.
Два милиона от преброените 3,5 милиона българи извън България
са български граждани, уточнява още докладът, като приема, че българи
могат да бъдат и чуждестранни граждани с български произход и национално
съзнание. Предполагаемо, в това число са и българите, отказали
се от българския паспорт, и децата им, родени в други държави и автоматично
придобили друго гражданство.
По данни на ООН точно в 14,07 часа на 29 юни 2019 г. населението
на България се е стопило под 7 милиона души. Според Националния
статистически институт това се случило още на 12 април 2019 г., а към
2030 г. жителите на България ще оредеят и под 4 милиона.
Отчитайки този факт, изводите за размера на българската диаспора
са шокиращи. Щом визираните демографски тенденции са устойчиви
и за десетилетия напред, дали „втората“ България нараства по-бързо,
отколкото обичаното ни отечество в момента?
Много повече, 50 милиона са българите по света, обзаложиха се
през 2010 г. академици от Международната академия по българознание,
изкуство и култура със седалище в Москва. Главният мюфтия на Русия
поддържал това сензационно твърдение. Той броял и татарите за българи,
понеже държавата им се казвала Булгаристан до 1920 г., когато е
превърната в Съветска република Татаристан.
При толкова несъвпадащи цифри е факт, че точни и актуални данни
за емигриращата (почти половин) България трудно се откриват официално.
Явно никому – освен на папа Франциск – не е изгодно да ги разгласява.
Една по-голяма България, „над осем милиона заедно с историческите
общности“ живее отвъд границите ни, кълнеше се бившият
председател на Държавната агенция за българите в чужбина Петър Харалампиев,
преди да бъде арестуван заради подозрения за търговия с
удостоверения за български произход през октомври 2018 г.
Оттогава е удивително как тази „втора България“ по думите и на
Харалампиев, а и според доклада на Министерския съвет се „управлява“
с незначителен бюджет и щат от 25 души в Агенцията, заедно
с портиера! А и какво върши тази агенция, освен че бълва удостоверения
за гигантското по размери производство на удостоверения за
произход?
Какво има зад фасадата ù? Достатъчно ли е голяма, за да скрие мита,
че българите в чужбина не са забравени? Или с гръмки хвалебствия маскира
липсата на внимание към тях и на грижа да са здрави връзките им
с Родината? Или че представлява сватбен дар, разпределен за равновесие,
в коалиционното споразумение при композирането на правителството?
Жалко, ако отнасяме само към безпомощната агенция толкова
очаквания.
Година след зрелищния арест на последния легитимен председател
агенцията вегетира с временно ръководство, без концепция и без
национално консенсусни приоритети как да се отнасят шефовете на
държавата към изтеклата в чужбина „втора България“! Ако се приеме
за меродавен докладът, приет преди три години от правителството, то
изводите са още по-неудобни. Не всеки четвърти, а даже всеки втори от
седем българи си е тръгнал от България! Почти всеки трети българин си
е намерил коя друга по-ласкава страна да предпочете пред родината. И
диаспората пак продължава да е тема под сурдинка!
За паралелен и също скандален подход на умишлено пренебрежение
и зле поставени приоритети, от което са настъпили човешки
щети, се разчу през лятото на 2019 година. Случката е от друг сектор на
изпълнителната власт, от чувствителната сфера на общественото здравеопазване.
Като тактика обаче и като държавническа слепота (поради
немощ или умишлена?) примерът е поразително сходен с апатията към
българите в чужбина заради необяснимото отписване на големи маси
от хора въпреки гарантираните им от Конституцията права. Множествената
склероза е сред заболяванията, за които се отделят най-много
средства от Националната здравноосигурителна каса, обаче не се знае
за какъв брой пациенти. И там е дълбока тайна колко голям е контингентът
на заболелите. Няма и никой не си дава труд да направи регистър
на болните с диагноза МС. „Проблемът с липсата на национален
регистър не е в бройката, признава д-р Дечо Дечев, управителят
на НЗОК. Въпросът е, че като няма регистър, не може да се проследи
ефектът от лечението. В момента една много сериозна група пациенти
отказват терапията, защото тя не само че не им помага, но на някои
направо им вреди “. А мътната вода е най-изгодна за фармацевтичната
индустрия! Констатацията удивително напомня на неведението
(или на нежеланието да се провери и да се съобщи официално) колко
са българите в чужбина.
Партиите викат от време на време българите по света да гласуват
за тях на избори. Разбира се, не на всички видове избори. Не се вижда
обаче дали и какво усилие полага държавата за съотечествениците в
чужбина, нито коя по-точно власт се е загрижила за тях – парламентът
ли, правителството ли… В националния ефир кънтят епизодични политически
призиви от типа на Българския Великден или на ReTURN, ала
е ясно, че те са родени от кабинетни напъни или от отчаяни и ялови
опити за присламчване към властта, откровено неподходящи, без да кореспондират
с действителността.
Що се отнася до съвкупния обем на българската диаспора, то крайното
число, търсено в задачата, е променливо и дискретно. Изчисления
и достоверно съобщени данни няма. Несъмнено защото няма сериозна
институция, нито мотив или поръчение. Ще трябва да се мисли и по каква
методика, как да се преброи нещо, което вече го няма в наличност?
Това също казва защо никоя статистическа служба не се е загрижила
колко са българите в чужбина.
Преброяването на българската диаспора не фигурираше между
127-те приоритета, когато България председателстваше Съвета на
Европейския съюз. По-голяма обида от отсъстващото число беше, че
„втората“ България изобщо не беше афиширана, нито приобщена.
Тези, които искаха да блеснат пред Брюксел и пред шефа си в София,
нямаха нужда от присъствието, нито от евентуалното сравнение с
българите в чужбина и техните успехи. И вместо да си сътрудничат с
над два милиона сънародници по света, отговорниците за Председателството
се направиха, че няма такива хора. Българите в чужбина не само че не присъстваха в дневния ред, но и не бяха активни субекти в
това Председателство. Диаспората беше заметена под килима в престижните
за родината шест месеца начело на една от най-влиятелните
институции на ЕС. Нямаше нито намерение, нито акт на каквато и да
било интеграция, съпричастие или съзнателно изразена воля на държавата
за включването на други българи освен проверената проправителствена
партийна квота. Колкото и българите по света да се радваха
и да се стараеха със самодейните си културни прояви да се приобщят
към Председателството!
Вторият обезпокоителен статистически факт се показа в националните
финанси през 2014 г. Оттогава е утвърден тренд, от който
очевидно никой не се срамува. В последните годишни отчети на Българската
народна банка делът на чуждестранните инвестиции е чувствително
по-малък от частните банкови трансфери, с които съотечествениците
ни зад граница пращат пари на родители и роднини в
България. С какви очи да се свържат обясненията и фактите, че емигриралите
от „новата“ вълна българи са напуснали по икономически
причини, а пък само за двайсет-трийсет години са успели така да се
замогнат с труда си в чужбина, че са се превърнали в най-внушителният
донор на българската икономика?! Защо ли това не е могло да им
се случи на родна почва?
По официални данни от БНБ гурбетчиите пращат приблизително
40% от заплатите, които изкарват в други страни, т.е. внасят ги в България,
за да издържат с тях роднините си. Както през 2016 г., така и през
2017 г., а и през 2018 г. делът на чуждестранните инвестиции в родната
икономика устойчиво пада все по-надолу под количеството свежи пари,
с които емигрантите захранват семействата си, т.е. финансират българите
в България. Не беше ли крайно време през 2019 г. да се обърне внимание
на утвърдилата се негативна тенденция? Досега и социолозите
не са коментирали, че макрокартината на бюджета се „албанизира“, „украинизира“
или „помолдовчва“. Тази икономическа конструкция плющи
като оглушителен шамар за българските политици.
Защото с парите, които емигрантите пращат, се издържат цели
прослойки и групи от възрастните и подрастващите поколения. Парите
на българите от чужбина покриват здравни застраховки, разходи
за образование, лекарства, ток и дърва за зимата, храна, транспорт –
текущи нужди за оцеляването на хората поради ниските им доходи в
България.
Парите, които българите от чужбина пращат, не бива да се броят за
инвестиция. С тях не се строят пътища, нито държавни предприятия.
В Европейския съюз България не е единствената страна, от която
хората си тръгват, за да изкарат повече пари и за да издържат роднините
си у дома. Парите на нашата диаспора обаче изтичат във всекидневна
издръжка вместо да работят по класическите формули като инвестиция.
Те не се превръщат в „пари прим“, ако някой още си спомня политическата
икономия на марксизма. В гръцките банки, разказват българи
в Гърция, имало специален и силно изгоден лихвен процент, който не
просто привлича, а придърпва гърците от целия свят да си държат парите
в гръцки банки. И това е политика на гръцката държава към гражданите
ù по света, която прави възможни и желани проектите някой ден
те да се върнат и, осигурени, да се радват на старините си. В Испания и
в Полша има законодателство, което поощрява инвестирането и финансирането
на проекти на емигрирали обратно към родините им. У нас не
се забелязва и зачатък на такава инвестиционно ориентираща финансова
политика. С фискалните излишъци се запушват всякакви дупки.
Липсват инструменти в полза на „донорите от чужбина“, както и усилия
за създаването им.
„Значимостта на преводите от емигранти към техни близки в родните
им страни е голяма и се увеличава. Много институции се фокусират
в анализите си върху влиянието на тези потоци върху икономическото
развитие на страната. Тези потоци се разглеждат като важен
източник на външно финансиране и една от движещите сили за икономически
растеж за развиващи се и зараждащи се икономики. Емигрантските
преводи намаляват бедността и имат положителен ефект върху
спестяванията и инвестициите“, пише в анализ на Българската народна
банка от април 2018 г., чиято цел била да изработи модел за трансферните
канали, чрез които близките на българските емигранти получават
издръжка в България.
Анализът е показал, че 47,7% от нашенците в чужбина не изпращат
пари в България.
36,9% изпращат пари по официалните канали.
А 15,4% предпочитат неофициални пътища – лично, чрез посредници
или чрез други банки. Изследването е проведено въз основа на
анкети с близо 2000 работещи респонденти от българската диаспора
(1609 наблюдения от общо 1948 анкетирани емигранти) и БНБ е изработила
коефициент за трансфер на средства от чужбина към домакинствата
в България. Този коефициент е приложен към потенциалния (т.е. предполагаемия, грубо пресметнатия) общ брой работещи емигранти.
Следва още да се отбележи, че банковата информация отчита
само преводи над 2500 евро, тъй че дори не е отразила обичайно пращани
по-дребни суми за жилище, за погасяване на сметки, за първия
учебен ден или за лекарства на роднините в България.
Всеки втори емигрант е нетен донор на българската финансово-разплащателна
система, разкрива с други думи авторитетното банково изследване.
А не е намерен механизъм как тези пари да работят за икономиката
на България, за развитието на държавата, за просперитета на
секторите и предприятията – вместо само за изхранване. Редовният приток
възлиза по 100 милиона евро всеки месец от емигрантите (по данни от м. юли 2019 г., които ще се коментират по-нататък – б. а.).
А не личи
да е намерен адекватен отговор на по-сериозния въпрос
за националната икономическа стратегия, щом вече е даденост, че преводите от българските гастарбайтери надвишават чуждестранните инвестиции.
Точно това е болният, заобикаляният въпрос. Защо огромният паричен
поток, изливащ се всеки месец и по официалните банкови канали,
отива само за оцеляването на прослойки от населението и български
региони, а не за инвестиции? Защо при доказания потенциал
държавата не си дава труд да привлича българите от чужбина като
инвеститори? Текущите политически скандали свидетелстват, че държавната
политика (ако изобщо има) към българите в чужбина е хаотична.
И въпреки ясно направените анализи за тях не се предлагат
преференциални условия, за да се върнат парите им като инвестиции
в държавната икономика.
Изследването на БНБ също удря на камък в опита да установи колко
голяма е българската диаспора. Потърсили информация от Министерството
на външните работи, но не получили еднозначен отговор. От
МВнР прехвърлили въпроса към консулските ни служби по света и към
Държавната агенция за българите в чужбина. БНБ смята, че данните,
предоставени от Агенцията, са относително по-близо до реалната картина,
но пък не обхващат всички държави.
„Данните от консулствата съдържат само официална информация,
която в повечето случаи подценява реалните бройки. Данните на агенцията
се базират на неофициални източници, почти изцяло на информация
от организациите на българските общности зад граница и са допълнени
от експертни оценки. Допълнителни корекции на данните по
страна на уседналост бяха направени с цел данните да обхващат само
„новата“ българска емиграция, т.е. напусналите България след 1989 г. От
бройките на новата емиграция са изключени студентите и краткосрочните
емигранти – сезонните работници“, пише в анализа на банката.
И картината за размера дори само на „новата“ емиграция пак остава
замъглена и спестена…
Един непредубеден журналистически проект, който не беше заченат
на жълтите павета, дръзна да даде трибуна на българската диаспора
точно по време на Първото българско председателство на Съвета на Европейския
съюз. Сънародниците ни по света бяха оставени далеч извън
приоритетите на шестмесечното председателство и за това журналистите
нямаха никаква вина. В уебсайт, над който нямаше контрол чрез
грантове от държавните институции, един по един говореха българи от
четирите краища на света. Непредубедено, без фалш и без предварително
зададени отговори.
Никой от националната администрация не искаше да ги слуша и
не си даде труд дори епизодично да ги чуе. Една министърка се опита
да заглуши и да се саморазправи с уебсайта, но не успя. А се събраха
толкова впечатляващи разкази от българите по света! Говореха млади и
стари, студенти и професори, учени, шофьори, медсестри, бизнесмени,
учители, драматурзи, преводачи. В прав текст разкриваха, че са напуснали
България не от добро. Че са намерили по-добро професионално развитие и заплащане. Че са на гурбет заради бъдещето на децата си. Че
са се борили отчаяно с фалшивия икономически климат – с неприкриваната
партокрация, с шуробаджанащината и с облагодетелстването по
политическа линия.
Чертаеха по-добри модели, несъвпадащи с догмата на деня, понякога
утопични, но хората поне смело приказваха. За себе си, за работата
си, за избора си, за учениците и възрастните родители, за унизителните
пенсии, за връзкарството, което не умира, и разбира се, за
правата си да избират, да се сдружават, да бъдат представени. Говореха
много за езика, по който се разпознаваме, че сме българи. Обясняваха
чистосърдечно защо така ни трепват сърцата и заиграваме хоро, когато
сме задълго извън България. Ритъмът, стъпките, мелодията, вибрациите
от народните инструменти, „електричеството“, което протича,
като си заловим ръцете, са с доказано противодействие срещу пристъпите
на носталгията…
И един косвен аргумент за българския език: езиковеди от БАН се
подписват с научния си авторитет, че нашата реч се говори от 15 милиона
души по цялото земно кълбо.
Опровержения няма, но няма и потвърждения. От БАН и научните
среди продължават да излизат противоречиви съобщения. От една
страна, статистиците мълчат и се оправдават, че няма методика, с която
да се отчетат точните данни и размерът на преселението, на което сме
съвременници.
Друго демографско изследване на БАН също заключава, че над 12%
от българите вече са се преместили да живеят и работят в чужбина. Изводът
бе цитиран от вицепрезидента на републиката в интервю в печата
през август 2019 г. Очевидно други учени са намерили някакъв подход
за изчисление. Демографската макрорамка не отчита щети, но от нея
пробива въпросът дали в самия край на ХХ век и началото на ХХІ век
държавата съзнателно се разтоварва от внушителния си човешки товар
и си затваря очите, като изхвърля в открито море „излишните“ два-три
милиона души?
Освен че формално не се съобщава колко голяма е българската диаспора
по света, няма, не е имало и не се предвижда да има историческа
точка, повратно начало или нулев километър, от който да се поведе
преброяването на разпилените по света българи. А как да се брои нещо,
което вече го няма? По-често се натрапва разграничението между „новите“
и „старите“ емигранти, вместо да се говори за интеграцията им
и за инвестиционна политика. Общественото внимание се разсейва с
епизоди от историята, вместо да се впрегне да предлага изходи от икономическия
застой…

Related Articles

Latest Articles

Categories