Знак
Летяха девет реда гълъби, летяха,
дочаках знак да ми изпратят небесата –
години девет в самота, а после примка
от облачно въже ще се проточи ниско,
ще вдена прежаднялото си тяло в нея
и звездният скрипец ще ме изтегли горе…
А там тълпи, напиращи да ме обичат,
с лъчистите си телеса ще ме повиват…
Да спре мигът! – и аз ще пожелая алчно,
ала в прегръдката си вечна ще загнием,
ще се стечем, ще се омесим в зеленясал облак
и костите, освободени, ще побягнат.
Ще се завърне долу белият ми скелет
и като есенна бреза ще потреперва
на края на пътеката, изтрита вече,
додето девет реда гълъби прелитнат
и нова плът по него се разлисти –
изпъната, нетърпелива, любопитна…
Гълъб
А на балкона ми умира гълъб,
умира тоя знак за мир и обич,
осажден от комините, в които
последна топлина си е изпросвал.
Мушици, червейчета го превземат
перце подир перце все по-навътре…
Разграждат го, калта му съхне вече,
а само в кладенчето на окото
се вие нещо, блеска долу ситно.
Надвесвам се, небе отвъдно зейва
и дълъг вятър бузите ми близва,
притяга шията, полека дръпва…
Напразно се запирам в стиховете,
прекършват се шубраците им крехки
и се повлича тежкото ми тяло,
а думите внезапно изпълзяват,
усещам, малките им клещи щракат,
перце подир перце все по-навътре…
Ей, гълъбе, ще литнем, ида, братец,
из долната земя ще си побродим
тъй леки – връхчетата на тревите
под нас ще се изпъчат удивени.
Когато черната гора ни срещне,
ще махнем само – път ще се открие…
Едновременната смърт на Саломе и Кръстителя в една софийска черква
С детинска кръвожадност дебна дълго
смирената глава върху подноса,
захлопнала клепачи да не гледа
как тялото без нея запълзява
и ми показва раболепно среза –
две-три тръбички, локвичка отдолу…
Дори от мен си по-надменен! – шепне
плешива Саломе и вдига нокът –
изпъват плешки женствените стражи,
на шията ми пилешкият хрусък
ме унижава кратко изпод ножа.
На педя от праха се вижда друго.
Далеко тялото ми – ходи, сяда,
сред разни телеса се вмества скромно,
пресреща с обло всякакви юмруци,
та ударите го обтичат леки,
по-леки от милувки на девица.
А как поднася врат – стакан нащърбен!
И как отпиват жадни присмехулци,
очи и ноздри целите, и похот…
Как вдъхват в сладостна погнуса
възтопъл мирис право из сърцето.
А пръстите им слепя и се тегли
застиващо тесто в ръждиви нишки.
Главата ми виновно се изронва
от фреската, към тялото подскоква.
И изведнъж Кръстителя проглежда,
и той, и Саломе предсмъртно викват –
невинност и жестокост се преливат
в мухлясващи петна върху стената.
