„Отрокът млад – предвечен Бог!“ с това ликуващо разпознаване на Младенеца, родил се във Витлеемската пещера, завършва едно от главните песнопения, създадено през VI век от знаменития византийски автор Роман Сладкопевец. Ето как звучи в превод на руски:
„Днес Девата ражда Този, Който е вечен,
и земята донася в пещерата Непристъпния.
Ангели и пастири славословят,
влъхви пътуват заедно със звездата,
защото заради нас се роди Дете – предвечният Бог!“
Дете – Бог, Бог – дете… Защо даже при хладките спрямо вярата хора, та даже и при невярващите, сърцето не престава да трепва радостно, когато в тези рождествени дни съзерцават единствената по рода си, с нищо несравнима гледка: младата Майка с Младенеца на ръце, а около тях – влъхвите от Изтока, пастирите от нощното поле, животни, небе, звезди? Защо сме така твърдо убедени, и отново и отново осъзнаваме, че на тази скръбна наша земя няма нищо по-прекрасно и по-радостно от тази гледка, която вековете не са могли да изкоренят от паметта ни?
Към тази гледка се завръщаме, когато вече няма къде да идем; когато, измъчени от живота, търсим онова, което може да ни спаси. Та нали в евангелския разказ за Рождеството на Исуса Христа Майката не казва нищо и, естествено, нищо не казва и Младенеца – сякаш няма нужда от никакви думи; сякаш с никакви думи не може да се обясни, да се даде определение, да се предаде смисълът на това, което тогава е станало и е било извършено.
Sandro Botticelli, Madonna of the Pomegranate, circa 1487
И все пак, нека опитаме. Не с цел да обясняваме и да изтълкуваме. Но, както е казано в Писанието, „от изпълващото сърцето говорят устата“. И за човека е невъзможно да не сподели с другите това, което го изпълва.
Защото именно тези думи: дете и Бог, съдържат най-поразителното откровение на рождествената тайна. В известен дълбинен смисъл, тази тайна е насочена преди всичко към детето, което подсъзнателно продължава да живее във всеки възрастен човек. Към детето, което продължава да слуша това, което възрастният повече не слуша, и да откликва с такава радост, на която нашият скучен, възрастен, уморен и циничен свят повече не е способен.
Да, празникът на Рождество Христово е детски празник не само в този смисъл, че приготвят светещи елхи за децата, а в онзи далеч по-дълбок смисъл, че – извинете – само децата няма да се удивят на това, че когато на земята при нас идва Бог, Той идва в образа на Дете. И този образ на Бога-Дете продължава да ни осветлява от иконите, да се въплъщава в неизброими произведения на изкуството; именно най-важното, най-върховното, най-радостното в християнството се състои в това „вечно детство на Бога“.
Възрастният човек, даже когато разговаря на „религиозни теми“, иска и очаква от религията обяснения, анализ; иска всичко да бъде научно, сериозно. Със същата сериозност, в крайна сметка, скучно разсъждава за религията и нейният враг, атеистът, стреляйки по нея със своите „научни“ топове. При нас няма по-презрително отношение към каквото и да било от изразеното с думите: „Това е за деца в най-ранна възраст“. Сиреч, не е за възрастни, не е за умни и сериозни хора. А децата ще пораснат и ще станат също такива едни сериозни и скучни.
А Христос е казал: „Бъдете като децата“. Какво означава това? Какво обикновено липсва при възрастните, и – по-точно – е затрупано, потопено, заглушено под дебелия слой на тяхната възрастност? Не е ли преди всичко онази присъща на децата способност да се възхищават, да се радват и най-вече да бъдат цялостни и в радостта, и в мъката си? И още – способността да споделят, да се отдават, да обичат и вярват с цялото си същество? И най-сетне, да приемат сериозно това, на което възрастният вече не е способен: мечтата; това, което разкъсва ежедневния ни опит, циничното ни недоверие; тази дълбина на тайната на света и на всичко в него, което се разкрива на светиите, на децата, на поетите.
И затова, ако успее да си пробие път до детето, подсъзнателно живеещо в нас, радостната тайна от пришествието на Бога в образа на дете може да стане и наше достояние.
Детето няма нито власт, нито сила, но именно в своето безвластие то се оказва цар; именно в безсилието и беззащитността е неговата удивителна сила. Детето в онази далечна витлеемска пещера не иска да се страхуваме от Него – Той не влиза в сърцето ни страховито, не с доказателства за Своята сила и власт, а само с любов. Като дете ни се отдава Той и само като дете можем да Го възлюбим и, на свой ред, да Му се отдадем.
В света царуват властта и силата, страхът и робството. От тях ни освобождава Богомладенецът Христос. От нас Той иска само любов, свободна и радостна; само да Му отдадем сърцето си. И ние го отдаваме на беззащитния, на до край доверяващия ни се Младенец.
На празника на Рождество Христово Църквата ни разкрива радостната тайна: тайната на свободната, никому ненатрапваната любов. Любов, способна да види, разпознае и възлюби Бога в лицето на Богомладенеца, и да стане дар на новия живот.
АЛЕКСАНДЪР ШМЕМАН
РОЖДЕСТВЕНО СЛОВО,
20 ДЕКЕМВРИ 2019
Певод от руски: Тодор Велчев
Александър Шмеман е изтъкнат православен богослов от XX век. Роден е в руско емигрантско семейство, а през 1946 г. е ръкоположен за свещеник в Париж. Богословската и преподавателската му дейност са свързани най-вече с двете най-големи православни богословски институции на Запад: института „Св. Сергий“ (Париж) и семинарията „Св. Владимир“ (Ню Йорк). Има огромен принос в изграждането на Американската православна църква. Главните му трудове са в областта на литургическото богословие и на църковната история.
