Стихотворения от Явора Стоилова
Явора Стоилова е родена в София, в семейството на художника проф. Васил Стоилов и Яворовата племенница и изследователка д-р Ганка Найденова-Стоилова. Дълго време любовта ѝ към литературата живее в сянката на кариерата ѝ на оперна певица във Франция, Италия и Германия.
Първата ѝ стихосбирка „Vitrail” е издадена от парижкото издателство „Saint-Germain-des-Prés“ на френски език, когато тя е на двадесет години. Стиховете ѝ са наградени със сребърен медал в залата на Кметството (Campidoglio) в Рим. Години по-късно, след като вижда стиховете си, издадени на български език от издателство „Литературен форум“, Явора решава да се посвети изцяло на литературата. Тя е автор на книгите „Баща ми“, „Обречени“, „Загадката Василия“, „Момичето, което нарисува Анорексията“ и пиесата „Другата в огледалото“, поставена в онлайн версия с режисьор и изпълнител на главната роля Елена Петрова.
Явора Стоилова дарява заедно с майка си личните архиви на П. К. Яворов (над двеста експоната) на Националната библиотека „св. св. Кирил и Методий“ и на Литературния музей. По-късно, тя дарява и архивите на баща си Васил Стоилов на Нов български университет (НБУ), където е отделена специална зала за художника, носеща неговото име. След смъртта на дъщеря си, художничката Василия Стоилова, Явора повежда битка с анорексията, която прекърши живота на детето ѝ и заедно с нейния съпруг Кен Нагай инициират и вдъхновяват създаването на първия в България център за борба с анорексията в болница „Токуда“, който носи името на Василия.
Утро в Père-Lachaise
В тихата пещера на
съня едно дете е
нарисувало
дома, дърветата,
настръхналата котка
с очи, раздвижени
като жита
и другите деца, и
цялото си детство,
като светкавица
забързано.
В хладната пещера на
съня
детето се пробужда
без да е дете
и почва да руши от
жаждата за слънце.
Дърветата сънливо
пеят.
Старее котката
заспала…
И другите деца не са
деца.
А някакво дете не се
пробужда
дете до своя край
останало.
Заравят го далеч от
мислите. Животът си тече,
дълбок като река.
Сънят стеснява
пещерата си.
Дърветата изсъхват.
Човекът се смалява. И котката е мъртва с
очи зелени като блато.
Животът коленичи пред затрупаната
пещера.
ГРЕШНИЦАТА ЕВА
Не се страхувам от Змията,
нито от червейчето,
скрито във тази
ябълка,
открадната от Рая.
Защото аз я засадих,
отгледах я тук, на
земята, полях я с моите сълзѝ,
обгърнах я с душата си
и с вярата, че утре
ще се завърна с нея
в Рая.
Защо
тогава
съмнението ме гризе?
Коя съм аз? Къде
живея? Прогоних ли Змията
във пустинята?
Или пък тя остава
скрита
сред цветовете в
моята градина,
която имитира Рая?
Кажи ми! Искам
всичко да узная, макар че точно за това
ти ми отказа Твоя дом
и пътя в Рая.
Кажи ми! Не заплати
ли вече
греховете ми Исус
чрез кръстното
страдание? И моята душа отново
гола
и чиста, ще види ли
как се отварят Райските врати за нея?
Или пък, гневен, че
Ева пак не Те разбра,
завинаги ще я
захвърлиш
в бездните на Ада,
там, на земята.
В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО
В началото бе
Словото,
изсечено с огън и меч
и с Кръста, положен
над прабългарския амулет.
В началото бе
Словото,
отворило очите на
първите икони сред
безпросветен мрак.
В началото бе Словото
ни, скрито под кървавия
плащ на Богомилите,
изречено през сълзи в
чуждите земи.
В началото на всичко
беше Божието Слово,
прошепнато сред
тайнството на
манастирите.
Но Новото Начало
беше в буквите ни,
превърнали
създателите си във
Български Светци!
ПЕТРОВДЕН
Ще ни дадеш ли пак,
Ключарю Петре,
ключът към онзи
вечен дом,
който изграждаха
дедите ни камък по камък, кръст
след кръст?
Ще ни дадеш ли пак,
Рибарю Петре,
онази натегнала през
времената котва,
закотвила сърцата към
родния им бряг,
дори завинаги да го
напуснем?
Ще ни помогнеш ли,
Ти, който
отвърна три пъти лице
от твоя Бог,
отново да открием
сред отломките
парченцата предадена любов?
Ще ни отвориш ли,
Ключарю Петре,
вратите към изгубения
Рай,
Ти, който беше грешен
и уплашен, объркан като нас
човек?
Снимки: Явора Стоилова и Богдан Богданов в НБУ Явора Стоилова в болница „Токуда“ при откриването на Центъра за лечение на хранителни разстройства „Василия“
