Събитията у нас обаче съвсем не се развиват така както е предвиждала и както е желаела Фани попова-Мутафова. Радостта от обединението на България помръква. Идва 9-ти септември 1944 година и тя разбира, че е жестоко излъгана, с отрязани криле и скършена вяра. „Новият ред“, на който толкова много е залагала се е оказал фашизъм, а синеоките рицари – нагли завоеватели. Всичко се срива с гръм и трясък. На власт идват тези, чиято идеология тя никога не е приемала, идва другият свят, от който се ужасява.

И драмата не закъснява. Започват страданията, отричането, поругаването, моралният тормоз. Веднага във вестник „Работническо дело“ (1944, бр. 15) излиза статия „Фашизмът в българската литература“ от Борис Делчев, в която на унищожителна критика са подложени списание „Златорог“, Владимир Василев, Йордан Бадев, професор Казанджиев, Георги Константинов. „… Ала фашизмът – гневно се възмущава младият тогава критик – оказва влияние не само върху литературната история и критика, а и пряко върху художественото творчество. На първо място плод на неговото влияние са множество от историческите съчинения, които се появиха като гъби след дъжд… В тези съчинения произволно се преиначаваше историческата истина, за да се засилят шовинистическите и фашистки настроения на читателите… фашистките влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните писатели. Тях можем да открием у Ангел Каралийчев, Чилингиров, Арнаудов… Ала особено трябва да се подчертае фашисткия облик на Фани Попова-Мутафова, Павел Спасов, Чавдар Мутафов, Димитър Талев… Разбира се, тази литература съвсем няма качества на художественост… Наша длъжност е да ги търсим, открием и посочваме на читателите.“

Много години по-късно, когато „Дневника“ на Борис Делчев беше издаден посмъртно (1995), той признава пред себе си, че не е бил прав, но такива са били времената. Не зная дали наистина е вярвал в това, което е писал и кога е бил искрен, но времето напълно опровергава квалификациите му и най-вече тези за историческите романи на Фани Попова-Мутафова. Може би някаква доза истина има, но тя може да се отнесе към публицистичните й писания и то с известни уговорки. Казвам уговорки, защото не малка част от произведенията на Фани Попова-Мутафова, пък и за другите изброени автори, литературният критик е прекалено далеч от истината. Какъв фашизъм се проповядва в трилогията за Асеновци, в легендите, в разказите за славното ни минало. Та нали това наше славно минало е съществувало, то не е измислица или плод на писателско въображение, и защо трябва да се отричаме от него. Ако искреното и осъзнато родолюбие, гордостта от славните дела на предците ни, на великите мъже, които са ръководили съдбините ни така блестящо е фашизъм, тогава може да простим на литературния критик за грубата му тенденциозност.

Появяват се и други непримирими отзиви на биещи се в гърдите привърженици на новата власт. И последствията не закъсняват. В края на септември 1944 година се свика събрание – общо, на Писателския съюз, на което с единодушие – представям си какъв е бил страхът за собствената кожа – се изключват от неговите редове двадесет и девет души. „… Писателският съюз днес има общо събрание… на което присъства и министърът на социалната политика Григор Чешмеджиев. Събранието бе открито с кратко слово от председателя Трифон Кунев… Въз основа на чл. 14 от Устава, Управителният съвет на Съюза предложи изключването на двадесет и девет души, които в миналия режим са подкрепяли и насърчавали с перо фашистката власт. Отстранени са… следните лица: Богдан Филов, Йордан Бадев, проф. Б. Цонев, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, проф. Любен Владикин, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Гаврийски, Звезделин Цонев, Никола Т. Балабанов, Димитър Симидов, Янко Янев, Борис Маковски, Змей Горянин, Павел Спасов, Димитър Талев, Кирил Кръстев, Георги Константинов, Йордан Стубел, Славчо Красински, Яни х. Янев, Петър Горянски, Нейчо Илиев, Владимир Василев… Събранието единодушно прие предложението за изключването от Съюза на горните писатели…“ 1

………………………….

1. Вестник „Политика“, 1944, бр. 38

Тази мярка обаче не е най-страшната. Навярно Фани Попова-Мутафова не го е приела толкова трагично. Тя е смела жена, не хленчи и е готова да отговаря за деянията си. И самата понякога се учудва на това си качество. „… Аз малката, слаба, страхлива жена, която не смее да отиде на зъболекар, понякога сама се учудвам на дързостта, с която съм дирила опасностите, сякаш ми е правило удоволствие да се премеря силите с тях и не мога да си обясня хладнокръвието, което ме обхваща при срещата с истинската заплаха. Сякаш друг човек се появява внезапно в мен и изместя поета и мечтателя. Сигурно това „друго“ идва от Севлиевския род. Севлиевци са человеци, както пише в един Цариградски вестник, някак събуденички от всяка страна, като ги прегледах и от към търговията, и от към учението са любители… Те на грък владика нито милостиня дават, нито ръка му целуват и не искат нет да го видят…“ 1

……………………………

1.От литературния фонд на НЛМ

Лошото тепърва предстои. На 19 март 1945 година Фани Попова-Мутафова е изправена пред народния съд. Ще отговаря за действията си насочени към „користно прокарване на прогерманска политика, способствала да бъдат насадени в нашата литература национализъм и великобългарски шовинизъм“.

„… Бях в Германия – отговаря тя на въпросите на съдиите – след миналата война и видях нейните страдания. Ние като народ пострадал от Версайските диктати също страдахме и имахме съчувствено отношение към Германия, към германската култура винаги съм имала благоприятно отношение. Политическият режим съм ценяла дотолкова, доколкото е имал благоприятно отношение към нашия народ…“

По-нататък обяснява, че прогерманската й ориентация се е дължала на… понеже се разрешаваха общонационалните български интереси“. Да, сигурно това е истина. В „новия ред“ на Германия тя е виждала и подкрепяла не националсоциалистическия рай, а страната, която ще помогне да се разреши веднъж завинаги обединението на нацията, за което положиха костите си не малко славни мъже, и което беше съкровено желание на целия ни народ още след Освобождението.

Обвиняват я и за дейността й в Европейския писателски съюз, като приемат „Клуба“, създаден у нас в тези години като негово подразделение с прогерманска насоченост. „… Той не беше прогермански – отговори тя – новият клуб за контакт и размяна на мисли между писателите от различни страни на Европа, бе определен да замести разтурения Пенклуб… В този клуб влизаха Райчо Райчев (Директор на Народната библиотека), професор гълъбов, професор Владикин, д-р Чолаков, Кирил Кръстев… около десет души. Ние образувахме секция на Международния съюз и го нарекохме „Иван Вазов“. … Аз получих покана от Ханс Кароса. Преди да замина говорих с председателя на нашия съюз – господин Чилингиров. Ходих в Министерството на просвещението, да се информирам мога ли да замина. Общо беше мнението, че всяка международна връзка е от полза за страната…“ 1

След като се завръща в България от Ваймар започва да изпълнява възложената й задача – да събере сто и петдесет български писатели за членове на Европейския писателски съюз. Но както става у нас обикновено, щом някой се заема да осъществява дадено начинание, веднага ще се намерят противници, които всячески ще гледат да осуетят работата. В Германската легация постъпва протест от нейни колеги – писатели, които я засипват с клевети и хули и явно са против тя да бъде председател на българската секция към Европейския съюз на писателите. След много години Фани попова-Мутафова ще сподели с Евгения Кюранова: „… Най-обидното е, че едни и същи хора, които ме клеветяха в немското посолство преди, сега ме клеветят в руското. А аз съм камо българка и държа на това…“ 2

…………………

1. Вестник „Арт“, 1991, бр. 1

2. Вестник „Ние жените“, 1992, бр. 51

Одобрени за членове на българската секция към Европейския писателски съюз са: Кирил Христов, Теодор Траянов, Димитър Шишманов, Павел Спасов, Николай Марангозов, Чавдар Мутафов, Илия Мусаков, Димитър Панталеев, Атанас Далчев, Димитър Талев и още трима преводачи. В „Народния съд“ я питат още: „какво е мнението й като писател историк за катастрофата на България“. „… Ние бяхме излъгани – отговаря тя – от четиринадесетте точки, които не бяха приложени към малките победени народи.“ Друг въпрос: „… Не стигнахте ли до извода, че пътят с Германия води до гибел?“ Отговор: „… Аз не съм участвала в сключването на пактове и не нося вина за тях… Като писателка аз бях една съвест, едно сърце, което отстоява интересите на своя народ, според неговия пулс. Печатала съм статии в поддръжка на властта, но в разрез с режима… Политическите събития винаги оказват влияние на малките народи. В 1939 година външнополитическите обстоятелства, след пакта между Русия и Германия, допринесоха за мирна ревизия на договорите и Добруджа бе върната на България. Смятам, че всеки път съм вървяла с интересите на народа…“ 1

Присъдата е произнесена на четвърти април 1945 година. Съд в състав: Димитър Димитров (председател на Софийския областен съд), Веселин Георгиев (Андреев), Димитър Георгиев (общественик и журналист), я осъжда на седем години строг тъмничен затвор, лишаване от права за десет години и десет хиляди лева глоба. Заедно с нея са осъдени още деветдесет и осем души. От тях четиринадесет на смърт. 2

Четиридесет и седем години след това във вестник „Демокрация“ излиза публикация на Георги Тахов 3, който описва преживяванията па писателката в затвора.

………………………

1. Вестник „Арт“, 1991, бр.1

2. Вестник „Арт“, 1991, бр.1

3. Вестник „Демокрация“, 1992, бр. 77

„… Остригана, с кърпа – за да прикрие женското си оскверняване – след другите затворнички е и писателката Фани попова-Мутафова“. В началото е поставена в единична килия, после в обща с една психично болна, после пак в единична. „… Няколко години преди смъртта й – продължава Георги Тахов – я посетихме с литературния критик Борис Делчев. Жилището й тясно, наследено от баща й… На една страна портрета на Чавдар Мутафов, също минал през чистилището на Народния съд (когато я пускат от затвора вижда некролога му пред входа). По другите стени картини и снимки, а в ъгъла венче от изсъхнали цветя. „Изплете ми го Чавдар на Витоша… Бяхме толкова млади…“ За затвора разказваше с ужас: На всеки от трите етажа имаше по 120 килии във всяко крило. А на всяко крило по един нужник. Във всеки от тях по една чешма. Мястото между южното и западното крило наричахме „малката градинка“ – гавра, разбира се. Обикновено там метях, когато ме наказваха. По коридорите от едната страна решетки. Подът циментен, стените – тухлени. От потта или от страшните сънища сламениците миришеха на мухъл. Не ми даваха хартия и се опитвах да пиша върху пликовете на писмата, които получавах. Почти с невидими букви, от които малко по малко ослепявах. После унищожих всичко, за да не си спечеля някоя и друга година повече…“

В печата продължават да излизат публикации, насочени срещу нея. Във вестник „Стършел“ (1950, бр. 243) Орлин Василев пише фейлетони – „Горчива тема“. Той е в Сопот – тогава Вазовград – и между другото разгръща картончетата от каталога на библиотеката. „… Ето и прочутия някога Пшибишевски. Споменът за литературното му хулиганство отдавна изчезна дори в разложена Европа, затова пък в родното място на Вазов той още се пази. Тук е и неговият събрат Арцибашев, а тяхната фашистка посестрима, съдената от Народен съд Фани попова-Мутафова с цели двадесет тома великобългарски шовинистични, царедворски, вълчо реакционни произведения…“

Висока нравствена цена плаща човек – даже и след смъртта си – когато се наема да служи на нечии интереси, или високо да прикляка пред власт имеещите – не мога да си обясня напълно и поведението на някои критици, които преди това възхваляваха историческите произведения на писателката, а само две-три години по-късно дамгосваха с нажежено перо същите произведения. Ето например какво пише Цветан Минков, след като преди да я осъдят публикувал не една и две утвърдителни рецензии. „… Фани Попова-Мутафова е най-талантливата представителка на този вид (фашистка, б.а.) историческа литература. Историческите й романи са парадна идеализация на царско-болярския феодализъм, без опит да се разкрият изострените социални противоречия и борби, особено при Асеновци. Тя засяга много битови подробности, предимно из живота на висшата класа, а представя народа като безлична маса, опиянена от величието на своите потисници и грабители…“ Жертва на идейното му негодувание са и Емил Коралов – е, тук вече е попрекалил. Но пък има доблест да признае, че е талантлива. Такива са били времената, ще каже някой. Времената са все някакви, зависи от нравствената съвест на твореца.

Фани Попова-Мутафова лежи в затвора две години. След излизането си не може да издава, не може да печата. Трудно си изкарва хляба – главно с преводи и редактиране, но не се оплаква и не проси милост. Спомням си, трябва да е било 1959 година. Тогава работех в библиотеката на читалище „Бачо Киро“, на булевард „Христо Ботев“ № 1. Писателката живееше в същата кооперация. Един ден се отби да потърси някаква книга – вече не си спомням коя. Оказа се, че е заета и не можахме да й услужим. След известно време върнаха търсената книга и аз побързах да й я занеса. Беше болна и лежеше на кревата свила колене, с разхвърляни около нея листчета и нещо пишеше. Подадох й книгата и се извиних, че идвам без да я предупредя. Тя ми се усмихна мило, благодари ми, но виждах, че е притеснена. Одеялото, което покриваше коленете й, беше доста поизтъркано, стаята беше студена, а тя изглеждаше посивяла и още повече смалена. Казахме си още няколко думи, но аз усещах, че е някъде далеч и само тялом присъства в момента. Пръстите й, побелели от студа, продължаваха нетърпеливо да стискат молива и разбрах, че трябва да си тръгвам…