НИЕ СМЕ НЕУМЕСТНИТЕ ПИЛИГРИМИ,
ТАМ КЪДЕТО ИЗГНАНИЕ НА БОГ Е СВЕТЪТ.
Златомир Златанов е роден на 09.10.1953 г. Завършва немска гимназия през 1972 г. в Ловеч. Висше образование получава в СУ “Св. Кл. Охридски” през 1979 г., специалност “Журналистика. Автор е на следните книги: “Входът на пустинята”(1982) – новели, “Нощни плажове” (1983; 2004) – стихотворения, “Невинничудовища” (1985) – новели, “Палинодии” (1989; 2002) – стихотворения,”Храмови сънища” (1992) – роман, “Японецът и Потокът” (1993) – роман, “Езикът и неговата сянка” (1996) – есета, “На острована копрофилите” (1997) – стихотворения, “Протоколи за Другия”(2000) – есета, “Пола” (2001) – роман, “Лаканиански мрежи”(2005) – блогороман, “Отвъд травма и революция” (2007) – публицистика, “Ален Бадиу или упорството на нелогичните светове” (2008) – публицистика, “Що значи тая маска” (2009) – една студия върху П. Кр. Яворов.
АРИАДНА И ДИОНИС НА ОСТРОВ НАКСОС
Нагазила вълните, в лека дреха,
със сянката на сън в очите, недоумяваща
каква ли участ й отрежда хоризонтът пуст,
тя глезените си оголва и проклина яростно Тезей.
Кому е обещана гледката,
замръзнала подобно сянка, без изтичане на време,
ще можеш ли да я приемеш, тъй както мъж приема
изоставена от друг любима, необещаната…
Покорителят на Азия,
по-славен пълководец от Александър Македонски,
веселият бог на виното, той идва неочаквано,
от кораба се срива шумната му свита,
с цимбали, свирки, тъпани и флейти
направлява танца на жени и змии
в замайващи обрати,
във въздуха над дюните се разминават
скокливи рисове, пантери,
и с лапите си лъвовете будят
силени и сатири в пиянската им дрямка.
Поднесената чаша е изпита чаша,
прояснените очи са замъглени очи,
прекъснатият ни живот е непрекъснат танц
покрай острови на изоставени любовници,
в морета подир бягащи любовници,
където паметта е постоянно отучване да сме реални.
Ще отплуваме със жестове,
изчистени към първоначалния им смисъл,
само с това дихание, което никой
не успява да задържи, ни минало, ни бъдно,
вездесъщ без същност дъх… О, не това
кислородно вдишавне за здраве,
не въглеродната въздишка,
не тия редувания на ритмичен ужас
по устните ни слети…
Морето е женствено, открито, влачи
пръчки лозови, с гроздове отрупани,
и нефтените сонди подобно на вакханки
танцуват покрай нас, загърнати с бръшлян отровен.
Последните ни сокове са първите ни сокове,
началният ни танц е веселият танц,
ни повече и ни по-малко.
Твоето лице и устни бяха ли ми обещани,
както светликът на зората,
обещано ли ми бе лицето на моя син,
моето лице, главата ми, шишарка на лудешки тирс…
Нима ни бяха обещани
тези острови и брегове, морета,
и родината ни – много пъти обещавана,
ни повече и ни по-малко, отколкото способни сме
в ръце да задържим…
Не тия замърсени извори,
не тия отключени енергии на руди,
по-пагубни от гроздовия сок
и от менади по-беснеещи,
не тия изоставени любими,
не тая неразумна жажда
да пленявате и да убивате, моряци,
не за такова безумие отключих
мъзгата лозова, не на това ви учих.
Но стига… Всички посоки
на екстаза съгрешени са – и обещани.
МОРСКО ПЪТЕШЕСТВИЕ
Морето колабираше с антична гримаса
и провиждахме през сиропираните зари
на Одисей пътешественическия разказ
да потяга мачти и структури.
Спазвайки високи митологични норми,
тиренски моряци ни отведоха в плен.
Стюардът Ахил Бризеиди- костенурки изкорми
и ги сервира на шведска маса пред мен.
Смърт, стара кормчийке, цитирай ме смело
и Горгоната на носа ще те обори с цитат!
Филантропи-разбойници бяха поели
разноските да се порадваме на белия свят.
Стиснах зъби и през древните Симплегади,
Босфора и Проливите се проврях наведнъж.
в дрейфа на лингвистични рокади –
Азия и Европа под реалния дъжд.
рически допир
с корабите на ахейския враг.
Казват, преди Омир е имало друг Омир,
и друга Елена преди Елените
на безпроизходния мрак.
В залива на Измир гърци шепнеха мирно:
„Тук е роден Сеферис, а в Салоники – Хикмет.“
Измир бе завален превод на йонийската Смирна
и християнски архангели придружаваха Мохамед.
Тристан и Изолда, събрани от вестникарска обява,
разговаряха в стихове, отегчени до смърт.
С разсеяна икономия на метафорическа плява
изкуството следваше Млечния път.
Странно желание, желаещо да не се сбъдне,
ме гнетеше в психоаналитичен застой.
Което ми казваше за себе си, бе по-оскъдно
от това, което внушаваше текстът на Фройд.
И изглеждаше толкова жалък гордият Ефес,
изоставен от морето и маслиновите гори.
Чоплеха излинелия мраморен херпес
грабливи туристи и реставратори.
Тук свети Павел не бе допуснат да види
плодовете на търпеливата си любов.
В празната чаша на амфитеатъра Артемидин
кънтеше изгубеният усет за Бог.
Непринудителен е всеки знак за спасение
и в неясната констелация на архи-следа
диоскури-дискурси дълженстваха в бдение
над спонтанно изтичаща свобода.
Ние сме вечно закъснелите съдници
на един самодиктуващ се в нас закон,
който рисува въплътените свършеци
на Времето и Смъртта в еднаквия дом.
От Логоса бавно се изтръгваше моето име
и към храбра забрава се приобщава духът.
Ние сме неуместните пилигрими,
там където изгнание на Бог е светът.