Разпилян съм по тая горчива земя,
сине мой – завещам ти на прощаване
само белия кон. Прегърни го отчаяно.
Ще те чакам в огромния сън на земята.
Роден на 12 май 1941 г. в с. Долни Цибър, Монтана. Живял в Лом, завършил ломската гимназия „Найден Геров“ и българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Дълги години е редактор поезия в Българската национална телевизия. Литератор, есеист, поет. Пише метафорична, философски обагрена поезия с ярка образност и експресия. Книги с поезия: „Закълнете се в солта“/1977/, „Вечерна чаша“ /1985/, „Любовен живот“ /1990/, „Не гасете любовната свещ“ /1997/,„Дихания“ /2004/, романа „Сенки бродници“ /1992/, „Лабиринтът на думите“ /2018/. Последна издадена книга „Небесното момче“ /2019/, избрана поезия.
БЕЛИЯТ КОН
Ще възседнем конете в голямата утрин
и към светлия ден ще препуснеме, сине.
Отпреди ще е ясно –
ти, върху белия,
черният кон – по закон – за бащите е.
Ще сияе главата ти – слънце оранжево,
върху тъмния фон на лозниците винени,
мълчалив ще те следвам все по-нататък,
отмалява сърцето, ослепяват очите.
Щом изцвилят, потънали в пяна конете,
ще въздъхна:
– Удари за раздялата час.
Моят път се отделя от твоя, момчето ми –
сбогом.
Сбогом.
Безкраен е мракът.
Аз се сливам с тъгата вечерна на птиците.
Аз заспивам в душата на златната чаша.
Сине мой, запали ми свещица-сълзица.
Продължи по-нататък.
Продължи по-нататък.
Ще горят баладично над мен минзухарите,
както
в тъмното, страшно, народно предание.
Ни гладът ще ме мъчи тогава, ни жажда,
и усойна, сама ще изсъхне сълзата.
Разпилян съм по тая горчива земя,
сине мой – завещам ти на прощаване
само белия кон.
Прегърни го отчаяно.
Ще те чакам в огромния сън на земята.
ОТБЛЪСНИ КЪМ ЛЕТА
Кой живее в душата ми вечерна, кой?
Кой кръжи демонично в безумната мисъл?
Кой ме дебне оттам?
Кой ме дебне оттам?
Кой диктува прощалните думи отчаяно?
Аз не знам.
Аз единствено знам – пада здрач.
И ръката ми смъртна предсмъртното пише:
– Тишината е плач.
– Светлината е плач.
– Самотата е плач.
Тая нощ ще потегля с душата в безкрая.
Тая нощ ще последвам лодкаря Харон
и завинаги двамата в залеза ще отплуваме.
Мой единствен водачо в безкрайната нощ,
който чакаш изправен в черната ладия:
– Аз съм смъртен и смъртна е мойта душа.
Друг любовната песен в сърцето диктуваше.
Отблъсни към Лета!
Отблъсни към Лета!
Сняг вали като бяла безсмъртна балада.
