Чакахме първите си книги заедно. Стиховете на Слави лежаха в месомелачницата на „Народна Младеж“ вече повече от четири години. „Крепостни Души“ бе заглавието, избрано от него. Не му позволиха да го запази. Не позволяваха. В онова време работеше като редактор в някакво приземие на изтрит блок в олющеностите на „Емил Марков“ и изкарваше хляба си в списание „Художествена Самодейност“. Мирела Иванова, Ася Гигорова, Румен Леонидов, Георги Рупчев, Едвин Сугарев, кой ли не бе публикувал на вжълтената, последна страница на изданието, селектирано и списвано от редактора на поезия Славимир Генчев. В олющеното приземие. Приземието на Слави. Далеч от легитимността на канонизираната посредственост. Далеч от копторите на онези, на силните на деня…
Дочакахме… Бе 1989. Първите ни стихосбирки. Радост бе. За миг. После, после дойдоха преселенията, емигрантствата. Спомням си срещите в дома ни, плановете, „кроежите“ за съвместна работа. Седмица преди заминаването ми, някакво слънце беше вън, ги посрещнах – Слави, Митко Христов. За чаша вино, за дума, за изпроводяк. Не след дълго Слави пое ново редакторство в „Демократичен Вестник“, едно от новите издание на Съюза ни , стана един от организаторите и съоснователи на Дружеството „Приятели на САЩ в България“ . Пращай, пращай материали – пишеше ми – и аз драсках ситнежи от Ню Йорк, за кръчмето на Пит, за видяно, за протъгуваното. После, след много години, се виждахме в София, четях новопубликуваните му
книги, срещах се със строфите и пътищата му и бе както в старото време, както в онази захвърленост, в онази силна захвърленост, когато всичко имаше смисъл и дух.
Поетът бе казал, че когато се изпраща Поет, трябва да отпием глътка вино и да прочетем негов стих. Ще препрочетем „Крепостни Души“, Поете. Ще се върнем към стиховете ти, ще помним и ще пренесем твоята безкомпромисност, ще пазим спомена за високия ти смях. Високият ти смях, в някакво слънце беше, в някакво високо слънце вън…
Васил Славов
