ЗДРАВКА МОМЧЕВА, НОСИТЕЛ НА ПЪРВА НАГРАДА ОТ МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ В КАНАДА, В ИНТЕРВЮ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРНИЯ СРИВ ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯТА
Поетеса и писателка, Здравка Момчева е авторка на стихосбирките „Преображения“(1999), „These Simple Things/Тези прости неща“ (билингва, 2000), “Дете и жена, и пророчица“(2000), “Тракийско съкровище“ (билингва, 2006), „Посвещения“ (2009), романа „Вървище“ (2002) и сборника с разкази „Ало, България!“ (2012), част от фонда на славянската секция на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон, САЩ.
Носителка на първа награда в международния конкурс за поезия „Танц с думи“ на издателство „Palabras Press“, Канада, за стихотворението „Песента на Орфей/The Song of Orpheus“ и първа награда за акростих в литературния конкурс „Изящното перо 2019“ на Салон за българска култура и духовност, Чикаго, за стихотворението „Азбучна поема“.
През 2012 година е наградена със златен медал и грамота от Държавната агенция за българите в чужбина за нейния принос в съхраняването на българския език и култура във Великобритания, и дългогодишна творческа дейност, насочена към запазването на българското съзнание и национален дух в чужбина, както и с почетното отличие „Неофит Рилски“ на Министерството на образованието, младежта и науката.
Творби на авторката са публикувани в България, САЩ, Канада, Великобритания, Италия, Испания и Южна Корея.
Повече от десет години, постоянен автор със своя рубрика “Очи в очи“ за вестник „БГ БЕН“, Великобритания.
Член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.
Преподавателка по български език и литература в гимназиалния курс на Българско училище „Иван Станчов“ към Посолството на република България, Лондон.
БЪЛГАРСКА СЪЩНОСТ
По верига от трудни съдби
с болка стъпвам към свойто начало.
Плача с майки – превити върби –
Над платното, пребито до бяло.
И с девойки разплели коси
В самодивски пътеки се скитам.
Пия сребърни живи роси
и трептя в конен, прелетен ритъм.
Мойта същност, разтворена в стих
диво търси изконния смисъл.
Нестинарски прокобен триптих
моят дух с въглен жив е изписал.
В лятна суша под тежкия свод
аз умирам с жетварската жажда.
Жива сянка – в отвъдното брод –
жален майстор във къща ме вгражда.
И по волно сватбарско хоро
вежа думи – повити гайтани –
благославям във зло и добро
свойте залезно – златни балкани.
Дето в тръни и билки расте
на душата ми древната вяра.
И във моето свято дете
в жива обредна кръв се повтаря.
ПОЕЗИЯ
От лоното на предхристова плът,
отвъд черупката на праведния смисъл,
сълза от мляко в майчината гръд,
безмълвен стон от неродена мисъл.
И адската тъга след любовта,
и вярата, потъпкала копнежа,
жестока, ненаситна красота,
неуловима като скрежна мрежа.
Пророчество, заточено във стих,
обяздена, отчаяна стихия,
предание, пригвоздено във щрих,
таворска светлина след исихия.
И дух разпънат в православен кръст,
езичество в пра-спомени греховни,
и моята земя във шепа пръст –
сурова, недолюбена, безсловна.
И още, пепел над приспана страст,
и чувства, като лилийни вампири
към онзи мъж, чиято нежна власт,
нашепва ми, че още не умирам.
Че думи във орфическо хоро
горят ме като пясъци в пустиня.
Не ме напускай, огнено перо!
Ти моя кръв, поезия-светиня!