сряда, 12 февруари 2025

КУЛТУРА И ИДЕНТИЧНОСТ: ИНТЕРВЮ С ПИСАТЕЛКАТА ЗДРАВКА МОМЧЕВА

ЗДРАВКА МОМЧЕВА, НОСИТЕЛ НА ПЪРВА НАГРАДА ОТ МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС ЗА ПОЕЗИЯ В КАНАДА, В ИНТЕРВЮ ЗА БЪЛГАРСКАТА ЛИТЕРАТУРА И КУЛТУРНИЯ СРИВ ПО ВРЕМЕ НА ПАНДЕМИЯТА

ЗДравка Момчева1

Поетеса и писателка, Здравка Момчева е авторка на стихосбирките „Преображения“(1999), „These Simple Things/Тези прости неща“ (билингва, 2000), “Дете и жена, и пророчица“(2000), “Тракийско съкровище“ (билингва, 2006), „Посвещения“ (2009), романа „Вървище“ (2002) и сборника с разкази „Ало, България!“ (2012), част от фонда на славянската секция на Библиотеката на Конгреса във Вашингтон, САЩ.

Носителка  на първа награда в международния конкурс за поезия „Танц с думи“ на издателство „Palabras Press“, Канада, за стихотворението „Песента на Орфей/The Song of Orpheus“ и първа награда за акростих в литературния конкурс „Изящното перо 2019“ на Салон за българска култура и духовност, Чикаго, за стихотворението „Азбучна поема“. 

През 2012 година е наградена със златен медал и грамота от Държавната агенция за българите в чужбина за нейния принос в съхраняването на българския език и култура във Великобритания, и дългогодишна творческа дейност, насочена към запазването на българското съзнание и национален дух в чужбина, както и с почетното отличие „Неофит Рилски“ на Министерството на образованието, младежта и науката.

Творби на авторката са публикувани в България, САЩ, Канада, Великобритания, Италия, Испания и Южна Корея.

Повече от десет години, постоянен автор със своя  рубрика “Очи в очи“ за вестник „БГ БЕН“, Великобритания.

Член на Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

Преподавателка по български език и литература в гимназиалния курс на Българско училище „Иван Станчов“ към Посолството на република България, Лондон.

 

 

БЪЛГАРСКА СЪЩНОСТ

 

По верига от трудни съдби

с болка стъпвам към свойто начало.

Плача с майки – превити върби –

Над платното, пребито до бяло.

И с девойки разплели коси

В самодивски пътеки се скитам.

Пия сребърни живи роси

и трептя в конен, прелетен ритъм.

Мойта същност, разтворена в стих

диво търси изконния смисъл.

Нестинарски прокобен триптих

моят дух с въглен жив е изписал.

В лятна суша под тежкия свод

аз умирам с жетварската жажда.

Жива сянка – в отвъдното брод –

жален майстор във къща ме вгражда.

И по волно сватбарско хоро

вежа думи – повити гайтани –

благославям във зло и добро

свойте залезно – златни балкани.

Дето в тръни и билки расте

на душата ми древната вяра.

И във моето свято дете

в жива обредна кръв се повтаря.

 

ПОЕЗИЯ

 

От лоното на предхристова плът,

отвъд черупката на праведния смисъл,

сълза от мляко в майчината гръд,

безмълвен стон от неродена мисъл.

И адската тъга след любовта,

и вярата, потъпкала копнежа,

жестока, ненаситна красота,

неуловима като скрежна мрежа.

Пророчество, заточено във стих,

обяздена, отчаяна стихия,

предание, пригвоздено във щрих,

таворска светлина след исихия.

И дух разпънат в православен кръст,

езичество в пра-спомени греховни,

и моята земя във шепа пръст –

сурова, недолюбена, безсловна.

И още, пепел над приспана страст,

и чувства, като лилийни вампири

към онзи мъж, чиято нежна власт,

нашепва ми, че още не умирам.

Че думи във орфическо хоро

горят ме като пясъци в пустиня.

Не ме напускай, огнено перо!

 

Ти моя кръв, поезия-светиня!

 

 

Свързани публикации

Последни публикации

Категории