Thursday, October 21, 2021

Провинение, наказание и “законът на майката”. Страници от новата книга на Людмила Калоянова

Откъс от новата книга на Людмила Калоянова “МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА”, която проследява нишката на приемственост между паганизъм и християнство в историята на античния и средновековен Созопол.

Св. Марина, най-популярнaта светица в Созопол, е неоспоримият патрон закрилник на града. На пръв поглед това обстоятелство изглежда твърде необичайно, тъй като в едно селище на рибари и моряци основният светец би трябвало да е св. Никола, защитникът на рибарите, а не светица, известна като победителка на демони, изобразявана с чук в ръка. Противно на такива очаквания, култът към св. Марина е определено най-силният и дълбоко вкоренен сред местните хора, които празнуват 17 юли, деня на светицата, като официален празник на града. Етимологичната връзка на името с латинското значение на „marinus/marina“ в смисъл на „произлизащ/а от морето“, също не обяснява достатъчно ясно непресекващата сила на този култ в Созопол.

В колективната памет на созополчани св. Марина е светица, която първо и преди всичко раздава правосъдие, и едва след това помощ и милосърдие. Тя е не само справедлива, но най-вече строга и наказваща грешника с майчина обич, защото желае да го върне в правия път. Според местните предания, когато зло нападне града и хората имат нужда от съвет, св. Марина неизменно се явява в сънищата на по-възрастните, за да им посочи кои са неправилните постъпки или дела, извършени от жителите. Така св. Марина „говори“ и ръководи града чрез словата на по-възрастните и съответно по-мъдри граждани.

Доминиращото влияние на светицата в Созопол, която функционира едновременно като съдник и закрилница на града, има своето логично обяснение. В случая става въпрос за много по-стар езически култ, претърпял християнска модификация, който продължава да обслужва религиозните нужди на местното население и след християнизирането на града. Култът към св. Марина е продължение на този към Великата Богиня майка Кибела, а континуитетът е виден не само в иконографските изображения на Кибела и Марина, но и в сходността на двата култа. Фаянсовите статуетки, открити от сър Артър Еванс през 1903 г. по време на разкопки в Кносос, за които се предполага, че са едни от най-старите изображения на Великата Богиня, демонстрират явни прилики с иконографските изображения на св. Марина. Прочутата минойска статуетка на „Богинята със змиите“, датирана към 17 век пр. Хр., представлява жена, държаща змия във всяка ръка. В едно от типичните си иконографски изображения св. Марина е представяна като държаща сноп змии. Великата Богиня е изобразявана обикновено с два опитомени лъва; св. Марина се изобразява с някакво животно, обикновено змей или дракон, което тя убива или укротява с чук, алюзия за силата на вярата, помогнала ѝ да устои на всички изпитания и мъчения в тъмницата, където е хвърлена от римския управител на Антиохия. Кибела била почитана главно като господарка на природата и дивите животни, както и като богиня на плодородието и майчинството – много от тези символични маркери се съдържат и в образа на св. Марина Антиохийска. При католиците св. Маргарита (католическият вариант на св. Марина) е на особена почит сред жените, особено бременни и бездетни, защото се смята, че светицата помага при раждане и лекува от бездетие. Със символа на плодовитостта е свързан и елементът на змиите, който се среща както при Кибела, така и при Марина Антиохийска. Според Walter Burkert, един от най-значимите изследователи на древногръцката култова религиозност, змиите били характерна черта на домашния култ в древна Гърция, където на змията се гледало като на пазител на къщата. Женските идоли статуетки от Кносос, изобразяващи Богинята майка със змии в ръце, били част от домашните светилища в целия дворцов комплекс.

Култът към св. Марина запазва чертите и символизма на култа към Богинята майка, който бил привнесен в Аполония от милетските ойкисти. Разкопки, направени в близост до параклиса на св. Марина в едноименната местност до Созопол, разкриват останки от античен храм, посветен на Великата Богиня. Храм на Кибела е имало и на мястото на раннохристиянската базилика „Св. Георги Победоносец“, където също са открити фигурини на Кибела. Предполага се, че подобен темпъл е съществувал и на остров Св. Кирик. Този култ се запазва до 4 век, когато много езически ритуали и вярвания се отхвърлят, а други преминават през частична или цялостна трансформация. С християнизацията на града култът към Кибела прераства в култ към св. Марина, която се превръща в християнската двойница на Великата Богиня. Тази модификация на образа, при същевременно запазване на символизма от езически в християнски, обяснява защо никой друг светец не се е радвал на такава непресекваща популярност в Созопол като продължителката на Кибела Марина.

Култът към Великата Богиня майка се заражда най-напред във Фригия, централната част на Мала Азия, като символ на универсалната плодовитост, след което се разпространява и става особено популярен сред древните гърци и римляните. През 8 век пр. Хр. фригийското царство на цар Мидас е локирано в непосредствена близост до Лидия, Троя и Йония. От планините на Фригия, където Кибела била известна като „планинската майка“, култът се пренася и в съседните територии. В оригиналния си фригийски образ тя носи дълга рокля с колан и фригийска шапка или корона с цилиндрична форма, а гръцкият ѝ вариант е създаден от ученика на Фидий Агоракрит. В Гърция Кибела е отъждествявана най-вече с богинята на земята Гея или богинята на плодородието Деметра, а древногръцките ритуали я представят като чуждестранно божество, пристигащо в каляска на фона на музика от тимпан, древногръцки маркер за екзотичност или „различност“. Богинята била обикновено изобразявана с лъвове, които седят в скута ѝ или теглят каляската. Тук е интересно да се отбележи, че на един от созополските релефи на Богинята майка, седящата Кибела кърми в скута си два лъва.

Първоначално култът към Кибела бил доминиращ в централна и северозападна Анатолия, най-вече Фригия и Троя, но се разпространил и в съседна Йония. Страбон намеква за тясна връзка межу Фригия и Троя (според него след разрушаването на Троя фригийците, които живеели в непосредствена близост с троянците, се пренасят в Троя), и нарича местата около планината Ида свещени за култа към Кибела. Богинята била двуполово същество, и в знак на хермафродитската ѝ същност, нейните жреци, наричани гали, се самокастрирали по време на инициирането им в служба на Кибела. Автокастрацията била оправдана от легендата за божеството Атис, едновременно син и любовник на Кибела. Според фригийския мит Атис бил син на Нана, дъщеря на речния бог Сангарий, и на двуполовото божество Агдистис/Кибела. Агдистис се влюбила в красивия младеж и от ревност го накарала да изгуби разсъдъка си, тъй като Атис обикнал дъщерята на фригийския цар, за която поискал да се ожени. Наказанието на Кибела го достига преди самата сватба, когато обезумелият Атис се самокастрирал под борово дърво, а кръвта му попила в земята. Кибела превърнала любимия си в бор, а на мястото под пинията, където издъхнал Атис, израснали теменужки. Според друг източник, Агдистис/Кибела се покаяла от собствения си акт и в момент на разкаяние помолила Зевс да дари Атис с вечен живот и непресъхваща младост. Оргиастичният култ към Кибела е тясно свързан с тази митологема, обединяваща в едно елементи на (майчина) любов, инцест и наказание.

Фригийските оргии били осъществявани от галите, а въвеждането в жреческия сан се придружавало от необуздани ритуали по планински върхове, включващи френетични танци под звуците на думкащи тимпани и флейти. Ритуалната екстатичност, кулминираща в емаскулация от страна на инициираните жреци, била начин да приемат наказанието на „планинската майка“, идентифицирайки се със съдбата на Атис, и да се посветят на религиозна служба в името на Кибела. Отрязаните фалоси били увивани в кърпи и заравяни в земята, или поставяни в подземни помещения, посветени на богинята, тъй като се смятало, че ще оплодят земята и така ще допринесат за всеобщото възкръсване на природата в началото на пролетта.

Бруталната оргиастичност на фригийския култ към „планинската майка“ е омекотена при пренасянето му в Гърция, но запазва до голяма степен характерните си особености  в Рим, където култът е възприет през 204 г. пр. Хр. През същата година Свещеният черен камък, символ на Богинята майка, с която римляните се чувствали свързани по Троянска линия, е преместен заедно с жреците на Кибела от фригийския град Песинт на Палатинския хълм. Няколко века по-късно Клавдий (41 – 54) ще въведе фригийските ритуали в официалния Римски календар.

Мистериите, наречени Хиларии (Hilaria Matris Deum), се празнували през март, по време на „светатa седмица“ (15 – 28 март), и били посветени специално на двете божества Кибела и Атис. На 15 март, наречен canna intrat (тръстиката влиза), се чествало рождението на Атис сред тръстиките на фригийската река Сангарий, където според преданието го открива самата Кибела.Тръстиките се събирали и внасяли в Рим от cannophores (носачите на тръстика). На 22 март, или arbor intrat (дървото влиза), се отбелязвала официално смъртта на Атис под боровото дърво. За целта така наречените dendrophores, или носачи на дървото, отрязвали борово дърво, олицетворяващо Атис, и го отнасяли с оплаквания в храма на Кибела. 24 март, наречен dies sanguinis, отбелязвал връхната точка на трауренето. Жреците се понасяли в танц, и опиянени от звука на инструментите, изпадали в такава степен на религиозна възбуда, че разрязвали телата си, за да напръскат с кръвта си свещеното дърво на Кибела. В кулминационния момент на този необуздан оргиастичен танц новопосветените жреци се самокастрирали и хвърляли отрязаните си полови органи върху статуята на богинята. Следвала „свещената нощ“, когато идолът дърво се поставял в специална ритуална гробница. На 25 март, ден наречен hilaria, борът се изравял и се празнувало връщането на Атис от мъртвите, като това бил ден на всеобща радост и ликуване, през който царяла пълна свобода. Често този ден на радостта се превръщал в карнавал, по време на който хората можели да казват каквото искат и да се обличат както искат. Празникът свършвал на 27 март с шествие до реката Алмо, където статуята на богинята и другите свещени предмети се измивали с вода от реката. Интересно е да се отбележи, че архигалът бил традиционно римски гражданин, за разлика от останалите служители на Кибела. Ролята му била да надзирава процесиите и да „регулира“ култа на Кибела по такъв начин, че той да не прекрачва римските забрани по отношение на религиозност и религиозно поведение. Особено „екзотично“ от римска гледна точка било смесването на половете и участието в тези процесии на религиозни служители с нетрадиционна сексуалност. Церемониите включвали трансджендър жреци, себекастрирали се гали, както и служители с нормална сексуална ориентация като дендрофорите и канофорите. Самата Кибела била странна за римския вкус, и със своята „двуполовост“ трудно се  вмествала в традиционния образ на римската матрона. Римляните гледали на тези процесии като на типично „гръцки“ или „фригийски“ спектакъл развлечение, а римското религиозно право не позволявало на своите граждани да участват директно в ритуалите поради техния фриволен характер.

Образът на Кибела се отличавал с полова флуидност и алюзия за инцест. Богинята притежавала мъжки и женски атрибути на плодородието, а сексуалната амбигуитивност била присъща за повечето от религиозните ѝ служители. Съществува обаче един определен аспект от характерологията на Кибела, който напомня за твърдата ръка на созополската светица Марина, а именно строго родителският елемент, наказващ тези, които игнорират родителската воля, така както Атис игнорира нейната, когато решава да се ожени. Тази санкционираща, носеща възмездие роля на Кибела, преминава по-късно и в описанието на св. Марина, справедливата и непрощаваща светица. Лукреций, който описва подробно процесиите по време на Хилариите, набляга именно на този аспект на тържествата и интерпретира автокастрацията като интернализиране на вината към майката/бащата. Според него емаскулацията е вид наказание за тези, които не са се вслушали в родителската воля, и престъпвайки я, са се автокастрирали, т.е. превърнали са се в неспособни да бъдат родители и да имат поколение.

Налице е и явен паралел между мита за Кибела и Атис и древногръцката версия за подновяването на природата, представена недвусмислено в култа към Деметра и годишното възвръщане на дъщеря ѝ Персефона от царството на Хадес. В Гърция тържествата, посветени на Кибела, имали малко по-различен характер от римските, като основната част от ритуала включвала влизането на жените в подземни стаи или пещери, наричани „мегара“, за които се смятало, че са входове към утробата на земята или Богинята майка. Както вече бе отбелязано в рамките на тази книга, подобни ритуали се извършвали и в чест на Деметра поради отъждествяването на двете божества. Символи на женската сексуалност, като шишарки и млади прасета, били поставяни от жените в подземните пещери и оставяни там за известно време, през което влизали в контакт със змиите, считани за пазители на свещената мегара. Това се илюстрирало и от изображенията на змии и мъжки гениталии, които жените донасяли от пещерите, след като по правило прекарвали три дни в тях и преминавали през процес на символично „оплождане“. Фалическите змии, за които се смятало, че обитават подземните пространства и пещерите, се свързвали с плодовитостта и били възприемани от древните гърци като символ на мъжкото начало. Тук личи ясно връзката с фригийските ритуали на заравяне на фалосите, отрязвани по време на екстатичните процесии в чест на Кибела и поставяни в подземни помещения, посветени на Богинята майка.

Влизането в пещернoто пространствo μέγαρον и символичното подземно оплождане е гръцкият вариант на мита за Кибела, за която по принцип се смятало, че използва пещери и различни скални образувания за свои убежища. Неслучайно тези вярвания, отъждествявани с „планинската майка“, и пренесени в гръцките колонии от ойкистите, са силно застъпени по Южното Черноморие, и особено в района на Странджа. Свързаните с честването на Кибела мистерии са се съхранили и до днес в различните ритуали за плодородие, извършвани в странджанските пещери. В Бургаския музей се намират два глинени съда от ранножелязната епоха, открити в дълбок скален навес между скалите на „Лъвската глава“, природна забележителност в резерват Ропотамо. Възможно е името на този скален феномен (особено ако е дело на човешка ръка) да е свързано не само със специфичната му форма, но и с култа към Кибела като „повелителка на животните“ и опитомителка на лъвове, с които често е изобразявана.

Пещерно-хтоничният елемент на Богинята майка, свързан с плодовитост и оплождане, преминава логично и естествено в образа на християнската ѝ двойница св. Марина. Скалните пещери и змиите, с които е представяна, са ясни индикации за връзката на християнската светица с езическия ѝ първообраз. От хилядолетия св. Марина, или както е наричана „висията на змиите“, се радва на особено уважение в Странджанския регион, където е почитана като покровителка на плодовитостта и семейството. Според местните поверия св. Марина лекува от безплодие и дарява с деца чрез силата на лековитата си вода. Затова много от църквите и параклисите, които носят нейното име, са построени на места с лековити води, за които се вярва, че са особено целебни в нощта на 16 срещу 17 юли, празникът на светицата. Светилищата на св. Марина се състоят от малък параклис и лечебен извор или аязмо. В Странджа тези светилища се намират обикновено в пещери или дълбоки долове, като пътят до тях предполага дълго и продължително слизане „надолу“, така както диктува и древногръцкият обичай на слизане в „мегара“, типичен за ритуалите, посветени на Кибела и тайнството на оплождането. С една от най-известните пещери светилища на св. Марина до село Сливарово е свързана древна традиция, при която на входа на пещерата се поставят тенекии или сребърни изображения на болния орган, или на цяла човешка фигура, като се е смятало, че болестта ще остане върху изображението в пещерата, а болният ще се излекува напълно.

Без съмнение силата и продължителността на култа към св. Марина по Черноморието, и особено в Созопол, се дължат на популярността на култа към Кибела в Аполония Понтийска и метрополията Милет. Едно сравнение между аполонийската Кибела и созополската св. Марина открива множество паралели в митологемите, свързващи паганистичното божество с неговия християнски еквивалент. Кибела e била наричана Potnia teron, господарка на животните, такава е и св. Марина, укротителката на дракони и демони, изобразявана с чук в ръка. Общ е и пещерно-хтоничният елемент, свързан с плодовидостта и оплождането, аспект, който двете поделят с Деметра. По Южното Черноморие и в районите на Странджа, където някога са били ситуирани древногръцките колонии на ойкистите, пренесли от Гърция мита за Богинята майка, поверието, че св. Марина дарява с деца и лекува от безплодие, е застъпено особено силно. И Кибела, и Марина Антиохийска са олицетворение на строгия родителски аспект и назидателната роля на наказанието. Богинята майка е също любящата, но строга майка на Созополис Марина. Типична за двете е и строгостта в наказанието на тези, които са се провинили пред „закона на родителя“.

На територията на древна Аполония са открити три различни каменни релефа на Кибела, както и множество статуетки, свързани с култа към Богинята майка. Възможно е релефите да са били изработени в самата Аполония, или да са били донесени в колонията от метрополията Милет. Най-старият от трите релефа е обелиск с изразена фалическа форма и е открит по време на дренажни процедури във водите на Созополското пристанище през 1920 г. Според изследователите този най-стар релеф, датиран към края на 6 век пр. Хр., може да се идентифицира като култов монумент от късния архаичен период. Някои автори изтъкват близостта между аполонийския релеф и надгробните статуи на Бранхидите, жреците от храма на Аполон в Дидима, без да го идентифицират като релеф на Кибела. Важно доказателство, че при този аполонийски обелиск става въпрос за изoбражение на Кибела, е голямата стилова близост между него и паметник на богинята, открит в Милет.

Другите два релефа са открити по време на разкопки на мястото на созополската църква „Свети Георги“. Изследователите смятат, че тези каменни релефи също принадлежат на Богинята майка. Това се потвърждава от допълнителни находки на същото място на многобройни теракотени фигурини, изобразяващи Кибела. Единият от тези два релефа е датиран към 5 век пр. Хр. и е направен от мрамор, другият – от пясъчник, покрит отчасти с древен хоросан, което означава, че е бил използван при строежа на раннохристиянската базилика, построена на същото място. Мраморният релеф на Кибела от Аполония представлява седнала жена, която кърми два лъва, седнали в скута ѝ. Изображението на „седящата майка“, кърмеща лъвове, недвусмислено свързва този релеф с най-популярния гръцки образ на Кибела, създаден от Агоракрит, който се тиражира и налага като типичен в цяла Гърция. Фалическата форма на най-стария релеф и конотацията за плодовидост и майчинство, видна в другите два релефа, показват ясна връзка между аполонийските паметници и типичните репрезентации на Кибела. Тези находки, както и множеството фигурини на Великата Богиня, открити на мястото на църквата „Св. Георги“,  са индикация, че раннохристиянската базилика, построена на това място, е била издигната върху основите или в непосредствена близост до античен аполонийски храм, посветен на Кибела. Макар да няма открити останки от този темпъл в Созопол, без съмнение може да се твърди, че Великата Богиня майка се е радвала на голяма популярност в древна Аполония. За това свидетелства косвено и фактът, че Аполония „експортирала“ култа към Кибела в своите колонии.

В политията Дионисополис (Балчик) също имало величествен храм на Кибела. Когато аполонийци, заедно с колонисти от Истрия и Милет, основават колонията през 6 век пр. Хр., те донасят със себе си и култа към Великата Богиня майка. Новата колония е наречена Круни („Извори“) и възниква на мястото на древно тракийско селище. През 3 век пр. Хр. градът сменя името си от Круни на Дионисополис, след като на брега е изхвърлен дървен ксоанон на бог Дионис. Храмът на Кибела в Балчик, открит случайно през 2007 г., най-добре запазеният елинистичен храм на територията на Балканите, е и храмът с най-голям брой открити артефакти и паметници, свързани с култа към Богинята майка.

Монументалната сграда се намирала в близост до пристанището на Дионисополис, а фронтонът ѝ бил с изображение на бог Хелиос. По време на разкопките археолозите попадат на внушителен релеф на „Понтийската майка на Боговете“, както била наричана богинята в тази по-късна милетска колония (а по всяка вероятност и в Аполония), който показва недвусмислена прилика с изображенията на богинята от аполонийските релефи. Също като аполонийските паметници на богинята, „Понтийската майка“ от храма в Балчик е седнала на трон, облечена в хитон, дясната ѝ ръка е положена върху главата на лъв, а в лявата държи жезъл. За разлика от созополския мраморен релеф, където Кибела кърми две лъвчета, при Кибела от Дионисополис лъвът е клекнал от дясната страна на трона. Храмът се наричал Метроон, а асоциирането на Кибела с морето и Понта добавя уникален ендемичен аспект към култовите титли на богинята, типичен и за епиклезата Аполон Иатрос.

Предполага се, че темпълът на Кибела в Дионисополис бил построен през 3 век пр. Хр. и е функционирал до края на 4 век, когато християнството се въвежда като официална религия. В останките на постройката са намерени много статуи, епиграфски паметници и монети, като най-много са статуетките и релефите, посветени на Богинята майка. Откритите находки, както и запазените надписи и списъци на жреци и служители на Кибела, показват, че светилището е функционирало цели 7 века. Според изследователите основният празник на Кибела бил празнуван в полиса през пролетния месец тавреон. Както в древна Аполония, и тук имало тържества (вероятно посветени на Деметра), в които участвали само жени.

Грандиозният храм на Кибела в Дионисополис бил разрушаван неколкократно. Археолозите смятат, че през 6 век е бил ударен от огромна морска вълна и засипан от свлякла се земна маса, която го затрупала напълно. Така, подобно на древните градове Помпей и Херкулан, засипани от вулканична пепел при изригването на Везувий през 79 г., храмът на Великата Богиня майка от Дионисополис се запазил благодарение на този извънреден природен катаклизъм, който го съхранил през вековете като пример за величието и мощта на милетско-аполонийското културно наследство.

Related Articles

Latest Articles

Categories