За Любомир Николов и последната му стихосбирка “Ленива лава”. Материал от Васил Славов.
Бяхме се срещнали за пръв път нейде из вдимените коридори на литературните им кланици. В онова време. Там. После дойде новият ни град.
Пиехме понякога бирата си в Тесаро, в това полулярно кръчме на Питсбъргската Литъл Итали. Бях на представянето на първата му книга, реализирана на английски с режещото заглавие „Pagan”. Преведена от съпругата му Вяра и Роналд Флинт. Някъде между Форбс и Пето Авеню.
Пейганът Любомир Николов, приел или отказал покръстването си в Новата Земя.
После пътищата ни се разминаха.
До Лавата. До идването на „Лава“. Последната му стихосбирка, публикувана в издателство „Факел“.
Лавна, Лъвна книга! Книга, включила едни от най-запомнящите се стихове, писани на езика ни последните години, книга, където Любо не търси осмисляне на своя Пейгън, а надмогва. Възвисява примитивното маргинализиране на обитавания (тогава или днес) свят, за да му даде тази космополитна широта, звездния тропот на аржентинското танго, срязаните залези на всички дивнонезнайни пристанища на света, тъгата и божествената радост на най-самотните, най-забравените. Да, слънчево-тъжен поет, както го нарече Румен.
