ИВАН ДИНКОВ: НИКОЯ ПОБЕДА НЕ ВРЪЩА МЪРТВИТЕ

На 26 август се навършват 90 години от рождението на Иван Динков. По този повод публикуваме материала на Никола Иванов, посветен на големия български поет.

Уважаеми българи, любители и ценители на високата българска литература:

ИВАН ДИНКОВ 26.8.1932 – 23.1.2005

Иван Динков беше машина за метафори, един безотказен и съвършен инструмент за най-високо изкуство. Още в началните си книги той въстана срещу насилието върху човека под каквато и да е форма. Неговото Слово защитава абсолютната човешка неприкосновеност и свобода, индивидуалния ни суверенитет. Помага ни да съхраним личната си територия, да я опазим от контрола на властта и вмешателството на другите, да я превърнем в крепост на собствената си съдба.

Още през далечната вече 1963 годна, във време на почти тотално противопоставяне, в епопейно-баладични стихове за помирение, с неистова историческа болка Иван Динков изстена и изплака в стихотворнието си „1923”:

… заглъхналата битка е създала

безкласови комуни на смъртта.

както Атанас Далчев в стихотворението си „Надпис”:

Всички, паднали за свободата,

дето и да е, са братя –

по кръв, но само че пролята.

Философско, сложно и често трагично е съдържанието на неговите стихове при отразяване на националните теми, защото Иван Динков търси висшия смисъл на саможертвата.

Динков е единственият поет от втората половина на ХХ век, който текстово –  стих срещу стих – може директно да се сравнява с шедьоврите на класиците Ботев, Вазов, Яворов, Фурнаджиев, Далчев. И при тези сравнения поетичните му рамене и колене не се огъват. Заедно с Ботев са единствените, които не можем да класифицираме теоретично в определено естетическо направление, защото в поезията им има реализъм и романтизъм, символизъм, модернизъм и т.н. и всичко е омесено.

Несъмнено този поет и писател е единен и неделим през целия си творчески път. Защото книгите му могат да се обобщят с поантата на стихотворението „Патент”:

Който гризе решетката,

той остава жив.

Или пък с последния стих от „Победа”:

Никоя победа не връща мъртвите!

С един стих той анатемоса войни, въстания, революции, инквизиции, мракобесие, диктатури, насилия, убийства, издевателства, жестокости, зверства, кръвожадност, варварство, тероризъм, атентати и всичко, което е заплаха и застрашава човешкия живот и неговата неприкосновеност. Аз не познавам подобни стихове в световната литература, с подобен тотален хуманизъм. Те са неопровержими и вечни като живота. И когато светът е готов да приеме подобни послания, едва тогава можем да бъдем по-сигурни и по-спокойни за бъдещето на човечеството. Тук Иван Динков си позволява да влезе в спор с Ботев, прави опит да коригира посланието в неговите стихове:

Тоз, който падне в бой за свобода,

той не умира!

Без притеснение можем да твърдим, че с този си стих от стихотворението „Победа“ Иван Динков преодолява гения Христо Ботев, както и Виктор Юго. С което не твърдя, че Иван Динков е по-голям поет от Ботев. При това трябва да се има пред вид, че „Победа“ е стихотворение от 1971 година! И аз съм убеден, че ако автор на този стих бе английски, руски, френски, испаноезичен, немски или какъвто и по националност поет, то отдавна щеше да се предложи „Никоя победа не връща мъртвите!“ да бъде изписан в сградата на ООН, ЮНЕСКО, Европейския съюз, НАТО или друго световно място.

С такива стихове и с цялото си творчество Иван Динков доказа, че е поет на България и на света и техен достоен гражданин. Той бе българин до мозъка на костите си. В стихотворението си „Пролог” е записал:

Така – за себе си – поет съм – български.

Но веднага в следващия стих допълваше и доуточняваше:

По дух – без жителство …

Защото без съмнение той е европейски и световен поет. Неговата лична литературна мярка бе възможно най-високата – българската, европейска и световна класика.

Иван Динков казваше, че универсалното е регионалното и локално без стените. Макар корените, зародишите и импулсите за всичко, сътворено от него, да са в родния му край, той като велик поет бе срутил стените в творбите си, тях просто ги няма. Мисълта и чувствата са безбрежни и странстват свободно по цялата земя и Вселената.

В поезията на Иван Динков няма да срещнем нито една чужда дума, нито една чуждица. С лириката си той доказа на всички модернисти и постмодернисти, че на родния български език, само с български думи може да се изразят и предадат и най-фините и сложни човешки усещания, преживявания и състояния. Като древен мъдрец Иван Динков изричаше неопровержими истини чрез безсмъртни поетични формули:

Всяка ода става рeквием.

още:

Нашият живот е само превод

на един познат оригинал.

още:

Съвестта е чужда на инстинктите.

или:

Стих, който иска да няма двойници,

той не играе двойни игри.

и:

… че който го е страх,

е праведник напусто.

или:

Животът се заражда в локвите –

като писателското слово.

или пък:

След смъртта на Димчо Дебелянов

ангелите вече нямат хор.

Това са стихове-формули, заковани в националната ни литература като безсмъртни сентенции. Иван Динков постоянно дълбаеше в себе си и изваждаше поетични ядки, които са неразложими във времето. Ще добавя, че между думите в неговите стихове прхвърчат не само искри, но и проблясват волтови дъги. Той изнамираше нов ред на думите и по този начин в неговата поезия и творчество словата придобиват неочаквани значения и допълнителни смисли.

В лиричната лексика на Иван Динков няма да срещнем думата „враг”. Защото творчеството му има за цел да обединява хората в името на личното и общо Добро, а не да ги противопоставя. Заедно с Яворов  са двамата най-драматични и спазматични поети в българската класическа литература. Питал съм го дали има някаква мечта, а той ми отговори, че най-голямата му мечта е, ако може, като с хавлиена кърпа да си изтрие мозъка и поне един миг да не мисли за нищо. Той не можа, а и не можеше никога да я постигне. С цялото си творчество Иван Динков ни призоваваше да облагородим Ада, в който живеем и горим и за който човеците сами сме си виновни, защото иначе не ни чака нищо добро. В разговорите ми с него е ставало дума както за най-дълбоките бездни на човешката душа, така и за най-сияйните върхове на човешкия дух. С него често сме си говорили, като сме мълчали.

Несъвместимостта му с конюнктурата бе абсолютна. Той не направи никакъв компромис в торчеството си. Казваше, че от съвест също се посивява, а стихотворението му „Рецитал” завършва с поантата:

След съвестта и стиховете

едва ли има трети ад.

Иван Динков бе един от стожерите на българската поезия и литература, един от пазителите на нейните скрижали. Той бе толкова невероятно автентичен, защото по изумителен начин и вторичното, придобитото, преминало през него, той превръщаше в автентично. При него индивидуалното и личното винаги ставаше универсално и общочовешко. На литературното поле той не се състезаваше с никой, защото си имаше лично своя писта. А в чисто литературен смисъл в някои отношения той беше извън литературното състезание през втората половина на миналия век. Неговите стихотворения са като скулпторите на великия Хенри Мур – единни, могъщи, непоклатими, неопровержими.

Иван Динков нагледно доказва, че голямата поезия се създава от големите идеи, които идат направо от живота. Той бе високо културен творец, но в неговите стихове няма да открием книжност, чувството в тях не е обуздано от ерудицията,  рутината и опита. Творчеството му сякаш ни уверява, че придобитата култура, преминала през сърцето на твореца, е още едно сетиво, с което надниква в страданието, и още един език, с който го изразява. Поезията на Иван Динков е всеобемаща универсална лирика. В материал за лирическо пресътворяване при него се превръщат мъката, страданието, несъвършенствата на живота. Той бе изтъкан от поезия и болка и в свое стихотворение е записал, че „обратната страна на рана/пак е рана – пак е болна плът”, неговите поетични каверни бяха постоянно отворени, разранени и кървящи. Иван Динков бе гениална индивидуалност на поет, но и на личност. При среща с творци от величината на Иван Динков не толкова читателите, а преди всичко литературната критика и наука усещат както своето призвание, така и своята мъка и вечна неудовлетвореност. Тепърва литературната наука ще си блъска главата над забележителното му творчество, ще го тълкува, претълкува, анализира и разгадава.

Като всеки велик творец и Иван Динков бе изпреварил и продължава да изпреварва времето си. В този смисъл в мигове на самота в стихотворението си „Календар” той споделя:

…  думите ми някъде, отвъд, напред,

хълцат като пингвини на дрейфащ лед.

И ние трябва да извървим пътя до неговите думи, за да ги достигнем. Защото не той, ние имаме нужда от неговите думи.

След 1989 година Иван Динков съвсем заслужено получи всички най-стойностни и значими Национални литературни награди. Той е единственият творец, на когото са присъдени Ботевата, Вазовата, Яворовата (в двата варианта), Дебеляновата, Фурнаджиевата, Вапцаровата, „Иван Николов“, Златен ланец“ на в.“Труд“ и още други. Но през годините той неизменно имаше най-високата литературна слава – „подземната”. Едни от най-талантливите млади го приемаха за Демиург и Учител по поезия и го боготворяха. Удивително при него бе и това, че до последните си земни години той създаваше голямо изкуство, личният му критерий не се снижи, не промени и не изгуби мярата си. Иван Динков се бе родил велик поет, живя и твори като велик поет и си отиде от този свят като велик поет.

Достатъчна част от творчеството на Иван Динков вече е станало неразделно от безсмъртната и велика висока българска класика. Поезията му, „Почит към литературата”, блестящата му новаторска сюрреалистична проза са сред най-доброто, сътворено в българската литература. С творец като него би се гордяла всяка национална литература.

Ще завърша с изключителното му стихотворение „Опит за автобиография”, което е посветено на родния му край и е от кигата му „На юг от живота”. Тя бе издадена през 1967 година, но не достигна до читателите, защото бе претопена:

Тоя облак – като асо купа,

хвърли сянка върху моя край.

Майките варяха тлъста супа –

с овнешката мас на месец май.

Може би си спомняха невери

в черни снопи, в есенни треви –

красотата ги направи нервни:

вдигнаха ножове над глави.

Облакът си тръгна – но по пътя

тръгна като ас каро на път.

Може би светкавица без тътен

измени тревожната му гръд.

Майките, останали без празник

в сенките на грижи и деца,

плюха шумно в жадните си пазви:

точно върху своите сърца.

Облакът се върна – но по пладне

в тъмно асо пика запладни.

Може би почувства, че ще падне

някога от тези висини.

Майките извикаха бащите –

с оня вик – на невестулки в мрак.

Мръсна дума близна висините

и изправи кучките на крак.

Облакът си тръгна – но след малко

се превърна във спатия ас.

Може би залязващият залез

умъртви последната му страст.

Никой нито дума не отрони,

никой не разбра от тая смърт,

че обратната страна на рана

пак е рана – пак е болна плът.

И отново облакът повлече

гордата си сянка по света …

Синьото на есенната вечер

молеше кафяво от нощта.

И в „Опит за автобиография” виждаме нагледно локалното и регионалното без каквито и да е стени. Облакът тръгва от родния край на поета, но прескача всякакви граници и се рее по цялата Земя.

ПОЕЗИЯ

Дъжд.

Безлуние.

Мъртви мигове.

Над бордюрите трепкат лампите.

Странни гърчове:

                               сякаш лампите

ближат пликове,

                               пускат пликове,

скръбни пликове –

                                    за повикване.

Няма сънища за тревогите.

От ръката ми до устата ми,

от устата ми до ръката ми

фасът – старият – търси в погледа

незабравена среща с огъня.

Факт е сигурно – през годините,

там – при огъня, с някой – някога

сме си казали даже млякото;

после млякото е изстинало,

за да имаме бяло минало.

Тъжни изводи – с дъжд напръскани!

Автентичен съм само в порива,

неочаквано грабнал молива.

Всичко друго е:

                            шават пръстите

и на себе си правят кръстове.

 РЕПЕТИЦИЯ

 В бърлога съм – в бърлога: зъл съм – звяр съм.

Така е – и до края – стар съм, стар съм.

В очите ми – депа – съвсем реално

лежат разбити щайги с мемоари.

В бърлога съм – в бърлога: зъл съм – звяр съм.

Така е – и до края – стар съм, стар съм.

Перото ми – съдбата ми – скрибуца

по ниското на мъжките юмруци.

Такъв ме запомни – притихнал, млечен!

Такъв ме отнеси – безмайчин, вечен!

Това е моят черен сън – без възглас:

сънувам локва на преклонна възраст,

от нея тъжен еделвайс наднича,

разлюбен от последното кокиче.

Такъв ме запомни – притихнал, млечен!

Такъв ме отнеси – безмайчин, вечен!

Мъжете пеят своя вечен епос

с надеждата, че любовта е крепост!

 Разбира се, красиво преигравам

начални сцени от оная гавра,

която вечер на трапеза черна

с лицето ни безмилостно вечеря –

все пак показвам – с пръчката на стиховете –

смъртта – и крачката към нея на мъжете.

ПРАЗНИК

 Ден карнавален е – сестрина Цветница.

Църквите сричат: „Всичко е в же-ста…”

Кучето пъха и ближе ръцете ми,

болни от ямба и анапеста.

Казвам му: „Милички, близал си залеза.

Виж си езика – мъртъв, за риби.

Ах, остаряваме – а няма надлези

нито над старост, нито над гибел!”

Куче – разбира ли как си отиваме!

Куче – отпуснато, пъха, почива си!

Милвам го: „Милички, мъжките повести

свършват с трибуна или мълчание.

Аз не заслужих обществени почести –

кой ще ми каже: „Сбогом, Иване!”

Куче – разбира ли как си отиваме!

Куче – отпуснато, пъха, почива си!

Восъчен,

                месецът капе по троскота.

Виждам си гроба – хълм белезникав.

И правя крачка – и пръст под ноктите

вземам от него,

                             за да привикна.

 НА  МАМА

 Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.

Налива ум на камъка студен.

Нелепо е, че всяка смърт е чужда,

когато всеки път е споделен!

Сега си мисля – в моя мътен хаос, –

че твоя ред е страшно предстоящ:

че идва ред на мойта мъжка жалост

да слуша пред олтара „Отче наш …”

Ръцете ми треперят, нямам сили

за камъка на твоя гроб – но знам:

голямата камбана в село Смилец

провлачено ще бие –

                                        бам – там,

                                        бам – там,

                                                           там,

                                                           там,

                                                           там.

И после ще запомня пръст разрита –

и лудата си мисъл в оня миг:

че ситната трева ще става сита

след ехото на моя тъмен вик.

Така ли е: умираме отделно,

макар че идваме един от друг?

Това ли е: изчезваме безследно –

като зърна, затрупани от плуг!

Капчукът капе – цяла нощ, до ужас.

Налива ум на камъка студен.

И страшно е, че всяка нощ е чужда,

когато всеки ден е споделен!

ПОБЕДА

                           На Белла Цонева

 Чугунен – есенен, лежа в овесите.

Вечер – по мръкнало, тъй както мъртвите:

тъй както Яворов, тъй както Ясенов,

тъй както българо-чешкият Мърквичка.

Под ъгъл – в корена, ъгъл – в короната,

изтича вечното – небето, синьото;

и кротък вятър връща бонбоните –

там – от неделите, там – от годините.

Часът на лампите разгръща пазвата

на светли образи, на святи ликове;

и пак изчезват – в кладенци, в язове,

дълбоки, сенчести – с листа от мигове.

Славянска лирика – за утешение!

по хълбок – кучешки, ръмжа по сушата.

Орляк настръхнали стихотворения

следят очите ми и дебнат мършата.

Под ъгъл – в погледа, на вятър – есенен,

небето – вечното, светлее кърваво…

Отдалечавам се бавно от себе си!

Никоя победа не връща мъртвите!

 ***

Жесток и просълзен,

или дете без детство,

един измислен клен

е моето наследство.

Когато сред злини

замръкна в живи рани,

намирам топли дни

в прохладните му длани.

Там някога живях

с измисленото чувство,

че който го е страх,

е праведник напусто.

Един красив орел

гребеше нашироко

и всяка светла цел

поставяше високо.

Когато си без мен,

качи детето горе

на този мъдър клен,

за който ти говоря.

(селекция Никола Иванов)

 НИКОЛА ИВАНОВ

Литературният критик Никола Иванов е публикувал десетки литературнокритически статии и изследвания от старобългарската до съвременната българска литература във всички авторитетни литературни вестници и списания.

Издал е книгите: „Литературни анализи, теми, проблеми”-книга първа(1992), „Литературни анализи, теми, проблеми”-книга втора(1995); „Иван Динков. Монография. Литературна анкета.”, (2000); „Подреждане на балната зала” (2006); „Подреждане на балната зала. Книга втора (2008); „Подреждане на балната зала”, Второ преработено и допълнено издание (2009); „Книга за Иван Динков. Монография. Литературна анкета. Записки по памет”, (2009); „Едно към едно. Отзиви и рецензии за книги” (2010); „Статии и разгърнати рецензии (2011); „Статии и рецензии”(книга втора 2013); „Статии и рецензии” (книга трета 2014); „Статии и рецензии” (книга четвърта 2015), „Статии и рецензии” (книга пета, 2016), „Статии и рецензии” (книга шеста 2017), „Иван Динков представен от Никола Иванов” (2013).; „Подреждане на балната зала”, продължение първо (2013); „Почит към Иван Динков” (2013), „Из българската литература от Софроний до наши дни (2014), „Подреждане на балната зала”, продължение второ (2015), „Димчо Дебелянов”(2016), „Подреждане на балната зала”, продължение трето (2017), „Йордан Йовков” (2017), „Пейо Яворов“ (2018), „Дора Габе за деца“ (2018), „Книга за Никола Радев“(2018).

Носител е на Националната литературна награда „Иван Динков” и на единствената Специална литературна награда „Иван Динков”. За книгата „Подреждане на балната зала” през 2009 година получава Националната награда за литературна критика на Съюза на българските писатели. Носител е на редица още литературни награди.

Живее и работи в родния си град.