Почти четвърт век след реализацията на първия си сборник стихове, Васил Славов се “завръща” с поредната си стихосбирка в литературния живот на страната. Редактор на новата му книга „Ням“ ( изд. Атерна Прес) е поетът Иван Здравков. Автор на илюстрациите е Милко Божков.
Макар и да живее в САЩ, Васил е познато име сред ценителите на високата поезия у нас. През 2018 г. той спечели голямата награда за поезия “Дамян Дамянов” с поетичната си книга “Следверие” (изд. Факел).
Автор на няколко поетични и белетристични книги и носител на престижни литературни награди и отличия (съпътстваща награда в националния конкурс за поезия “Христо Фотев” (“Звяр”, 2016), Васил Славов е категоричен пример за това, че талантът не е географско понятие, а полет на духа, който трудно се побира в мита за “премълчаната” ни емигрантска литература.
Атерна Прес предлага на читателите си три стихотворения от стихосбирката “Ням” на Васил Славов.
Ням
И корабът мъглясал, с крепните криле,
познал и свят и Ад, небето ще чете
и може би, отново, към бряг ще се завърне
или платното черно
към мрака ще обърне.
И корабът
с предсетните крила,
прелюспен в димен свод,
а горе – в светлина
и всичкото загубено в езика на човека
било е минало до днес, било е сянка
– нека!
след словото Отрок от вой да се роди,
от падналите в грохот, от клюнните скали,
които кипнали сред гъста, гневна пяна,
ще спрат Земята вече, ще спрат живот, но няма
усилие изконно в забрава да отмият
да отнесат сърцето, от болка дето вие
в едно пропаднало в очакване небе!
И корабът
със крепните криле!
Коруба някаква.
Прохлупени звезди.
На палубата – нощ.
Среднощното кади
под черната превръзка на Касиопея,
където само кръстът и небесата пеят,
където мараня е твоят мъглен пристан,
а думата – посеченост и сетната ти истина,
където мъртвото разкъсва духа и тишината
и всяко късно връщане
е среща с непознати.
Далече някъде, зората пак пропада
и облакът ѝ паднал, една умряла крава,
търкаля се във въздуха с подути ветрове,
продъхва пак и пак и вече ще умре,
но някакво крило на гълъб или дим
го вдига от окото на океана син,
превръща го на мечка, а после на змия
и почва пак, отново, небесната игра.
Да, тук сме всички ние,
сред кърваво море
и никой път не знае,
и нито и къде
последният ни пристан дъгата ще затвори
и вече на колени на Дявола се молим,
за болната от време,
презряна светлина,
която пак ще дръпне живота по ръба
на някакво поредно, предсетно заколение,
наречено от Бог разпятие и спасение –
и там,
по мачтите
на куките побити,
приличаме на кацнали в подлунието птици.
И той е тук.
И той!
Сред сенките,
сред нас,
въздигнал на триона скрибуцащия глас,
на крясъка – дъгата,
на лудостта – четмото,
на мъртъв албатрос скрипеца и окото,
догонил без слова най-страшната стихия
и бяла пелена в саван ще го повие.
Но той реве,
реве
и черното море
корубата саката за миг ще измете –
но спира да надува препълния мях,
защото я посреща смразяващ,
луден смях,
роден от всичко мъртво, от цялата Вселена,
смехът на този мъж в отвъдното поема,
разблъсква хоризонти,
трепери и бучи
и падат вцепенени, посърнали звезди.
Ахав – несвестен пес,
из мрака заловен,
куцукащ между спомена и лунния си плен,
един, достигнал сушата и там от мрак изтлял,
загубил всичко свято и всичко пропилял
из кръчмите на Ада,
сред райските цветя.
Ахаве, бесно куче!
Живееш?
Докога?
И пада равно…
Тихо…
Вселенско помирение
между окъсан Бог и сетното творение
от морска сол омесено, от светлост и от жал,
един човек забравен,
роден в свещена кал,
изправил слабостта на грозното си тяло,
живял – не, не в живота,
а там, където спряло
бе цветето, което вълната ще откъсне
и това небе безлично дарява светли пръски…
Делфините където с мелтемите играят
и падащото слънце с муцунките дълбаят.
Оттук –
прекършен,
тъжен,
подхвърлен към безкрая
без кучката настръхнала и майка си да знае,
които му дариха пречупена снага
и патерицата строшена, да тропа из дъжда
и тътена отекващ под свода на небето,
където само босата луна,
където
разсечени до гърло,
безкрили ветрове
пак свиват снопове от морски цветове.
Отива си,
отива си,
догаря в мрака оня…
Земята е червена, гемиите се гонят
и пристанът дошепва с последните звезди,
морето вдига дрехата и голотата ври
от този сетноглух, загубен в тихост блян,
отново пак нестигнат,
отново неживян,
копнение строшено, валял в пустиня дъжд,
мираж на светлината, несбъднат ни веднъж,
а в гърлото огромна и мокротежка буца
и нощният моряк към прага си накуцва,
светлика да запали,
маслина да положи,
ще си помисли в миг, че повече не може
съдбата си да гони и тези ветрове,
стената ще строши, до гроб ще изреве
и пак ще тръгне –
черно и в черно,
черно сам
на глухата си патерица
и на нощта опрян.
Догаря бавно слънцето и малко преди края
догалва си земята и хвърля котва в рая
и диша върху покриви, докоснати в позлата,
нощта ще бъде същата – далечна и позната,
чешмицата до кея ще пръсне водна шума
и мракът ще затвори последната си дума.
А залезът отсреща – една разчупна ласка
небето ще целуне,
небето ще одраска.
Отгоре чезне глухо на мазката лъчът
все по-бледосива и лунна става тя,
нощта е вече тук с небесното си слово
и този черен месец пред остров от олово
в предмиг предвкусва края и тъмното гори.
Отиват си,
отиват си
последните лъчи.
И корабът напуска следземния си пристан,
а на брега забравеният, в небето си улисан
не вижда тънка птица как в маранята пада
и как в часовника си вече и пясъкът пропада,
и как зъбът проронен на черните скали
плацентата разкъсва
и мракът вече ври,
как мъртвите с ръкави от водорасли – ризи
под кипариса остър,
до хоризонта близо,
додишват ехото и с белия език
кръвта червена вдигат и всичкото след миг
се срива и замира
– там стъпил бе Човекът
и бе въздигнал людската, миражната си Мека
на волята, на любовта,
на силните скали
и няма вече болка и няма вече дни…
Брегът загуби цвят, Човека не позна.
И вдигай тази котва!
И крепните крила!
Опрени в Адното, от тъмното смълчани
без дъх, без упование,
от вятъра вковани
на времето под прангите, което жадно тлее
и всичко е забравеност и силата немее
с избити зъби вече,
на старческата паст…
И Адно е за Дявола.
И Адно – и за нас.
Накрая свършва вятър.
И свършва и морето
и сенките се свършват, изчезват там, където
прическите превили са морските треви,
където, най-накрая, земята се отви
и в тънкия ѝ бял, пропукан с време череп,
костиците най-сетне праха си ще намерят,
сълзите ще дарят на корените сили,
една пчелица, горе, небето ще ужили…
И, може би, ще почне отново Рождество
без нашето участие,
без нас, пък и защо?
Да бъдем дим и прах?
Отмина ни редът.
И вдигай, вдигай котва.
Крилете.
И на път!
Брегове
Загубени в сметищата от сенки,
зарити в солни облаци, без път,
животът ни отдавна хвърлил корен
под кръст,
където блудните лежат,
където думите ни плуват все бездетни,
а страшният ни ръст е само грях,
където сетният пророк от хълма ревна
към среза на небето:
Подивях!
Как блъскахме с крилете си съдрани,
огромни,
тежко слепнали с нощта,
как чаткаха копитата ни глухо
извън звездите и отвъд света.
Бездънен смях, пред нас морето,
а ние, сетните,
проклети синове,
пак просим прошка и в небето вием
от чужди,
безразлични брегове.
Към Колизея на слънцето
Белите лъвове на вълните.
Ноктите им от пяна, времето им от пяна – пръските,
светлината.
Лъвове са вълните
с тези слънчеви гриви.
Белите лъвове на вълните разкъсват.
И ни повличат – кървящи –
към Колизея на слънцето.
Смъртта дойде в Рим, като в онова старо заглавие.
В разрушеността на Юга, в Наполи.
Сухи треви, които напомняха мъртвостта на тревите
в града на рождението. Ръждиви треви – слънце
отгоре.
Мисля, че Югът прави хората по-жестоки,
нетърпеливи,
ненужно пъргави. Думите им са остри, назидателни
някак.
Къртичината Везувий – отсреща.
Разхвърляност на улици, които отдавна са вдигнали
белите си платна. Градовете на Юга са навсякъде
едни и същи.
Скоро всички те ще умрат.
Тогава кръстовете на църквите ще полетят – огромни
черни птици. Забравени, черни птици.
Крепостните стени, пазили светостта и вярата
ще се срутят в пясъчната слабост на отнетите
брегове.
Югът те учи. Че се умира бързо.
Но Югът те учи и на поезия. Понякога. Когато очите
болят от синьо.
Поезия и Смърт си мисля.
Гледам всички тези разминаващи се в съзнанието ми
спирки като строфи, като лист.
Разчитам ритъма, метриката, внушението им.
Губя вяра от слепотата на слънцето им. Дишам.
А отсреща – къртичината Везувий.
Белите лъвове на вълните.
Спомням си за Белите лъвове на вълните,
за ноктите им от пяна, за времето им от пяна,
за пръските, за светлината.
Лъвове са вълните.
С тези слънчеви гриви.
Разкъсват уморените си жертви.
И ни повличат, кървящи,
към Колизея на слънцето.
