Любомир Николов е роден през 1954 г. в Киряево, Видинско.
Работил е за в. Литературен фронт, Гласът на Америка и БиБиСи.
Автор е на стихосбирките “Повикани от прилива”, “Пътник”, “Гарван”, “Оса” и “Ленива лава”. Книги с негови стихове са издадени в Австрия, Аржентина и САЩ.
Американският поет Роланд Флинт, в сътрудничество със съпругата на Любомир Николов, Вяра Чолакова, превежда стихосбирката му „Езичник“/”Pagan”, която излиза от печат в Питсбърг, Пенсилвания (Carnegie Mellon University Press, 1992). В Австрия е издадена неговата стихосбирка „На хвърлей от света е оня свят“.
Любомир е носител на наградата “Южна пролет” както и на наградата на Съюза на преводачите в България. Превежда англоезични поети. В Съединените щати живее от 1990 г.
Aterna Press предлага на читателите си няколко непубликувани стихотворения от големия наш поет – част от подготвяна за печат нова поетична книга.
КАМБАНА
Намерих в тревата език от камбана.
Нагоре погледнах – камбана видях.
Едва се поклащаше – зеленясала, няма.
Пепел от нея се ръсеше. Прах.
Обложен със туфички мъх бе метала,
години в тревата зелена лежал.
Поръбено с капки роса наметало
паяк над бездна от бронз бе развял.
Звуци да литнат в небето. Съзвучия.
Капчуци да бликнат. Да млати кълвач.
Камбани – кокичета под капчуците –
от южняка люляни да бият до здрач.
Зазвъни и ликуй, весели се, камбано.
Желязото кално в небето забих.
Съешете се, звуци, звучи, кал изначална,
не секвай, ечи, намълчал се език.
КОЛИБРИ
А някъде по сенокос,
щом всичко живо нацъфти,
пристига гостът дългонос
градината да навести.
В цветята шмугва се без шум.
Раздвижва въздуха горещ.
Проблясва в маранята клюн.
Клюн. Клюн в градината снове.
Със златно жило цвят след цвят
пробожда и трепти, трепти.
Напред-назад, напред-назад,
забива клюн, крила върти.
Пожар е лятото. Пожар.
Той броди в огнения зной
и смуче жар, роса, нектар.
Градината плячкосва той.
Слана и вихри, лед и студ
цветя и пъпки ще сковат
Ще се отправи той на път.
Ще си замине той оттук.
Как над морето ще хвърчи
щом загърми, щом падне нощ?
Но той е тук – бръмчи, бръмчи.
В петуния забил е нос.
ЛИСИЦАТА
Луна бакъреночервена
над калното поле виси.
Лисицата е бавна. Бременна.
И с мъка ще го прекоси.
Тъмнеят планини от корени.
Тя знае: няма път назад.
Дворове, църкви и булдозери
полето й ще изядат.
Зверче! Отвсякъде го гонят.
Всекиму пречи и тежи.
А него гони го нагонът
да ражда. И да се множи.
Ще люшка напращели бозки.
Корем ще влачи из калта.
Муцунка топла, влажна, остра
тя ще забие във нощта.
Като делфин ще пори мрака.
Ще скрие своите следи.
Ще изскимти. И в кален кратер
лисичетата ще роди.
