Знаехме, че я има. Че е дошла. Книгата. Че диша някъде. Още невидна за нас. Говорихме за нея в най-високата обител на гълъбите, в „Гълъбарника“ на най-високата ни Алма Матер, плетейки сенките от полет на загубени под пролет птици и строфите на Кийтс и Поуп. Говорихме на език, който никога нямаше да стане наш, матерен, в нашата Алма Матер.
Книгата бе дошла. Бе дошъл и Поета. И търсихме – млади, гладни, търсихме уморени от тихостта, от канонизирата празнина на времето ни, спасявайки се в полуантичната възвисеност на строфите на британските романтици.
Гълъбите минаваха. Минаваха седмици. Спомням си обаждането. Намерих я. Kаза някой. Бе следобед, бе на една тераса до гората ми, висока терса. И намерилият зачете… И пръхна „Конче мое“, слезоха по небесните си стълпове „Сватбата на мама“, „Графика“… Вече не бе следобед. Не можеше да е останал следобед. Беше останала топлост. Непонятна, непозната топлост. Над падналия софийски здрач над града ни.
Колко смелост, не, колко арогантност трябва да имаш, за да пишеш за тази поезия. Не се ли научиха, мисля си днес, критиците, анализаторите, да премълчават. Да премълчат! Не разбраха ли, че понякога поезията е коленопреклонност. Не разбраха ли, че за сетността се немее, че белегът, който оставя тя, сам кърпи всеки възможен слог.
След гилотината бе тръгнал залез. Мек. Докървяващ. Алабросът на гората ми. Майката, която щеше да пренесе вечността, с очи отворени към скромната си обич. И тази „Графика“, която щеше да дорисува най-траурнослънчевата недоизказаност сътворена на езика ни.
Някъде отдавна. Много отдавна. Когато още можехме да чуваме гълъби и небе.
Графика
Борис Христов
В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.
Трептеше въздухът и раменете ѝ трептеха
под слънцето запалено, под твърдата ѝ дреха.
Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.
И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха…
Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла… Нататък беше сянка.
Мъглата покръства думите с влажност и мълчание. Образите ѝ са причудливи, глухо е пълзенето на уморените облаци, переста – тяхната разпръснатост. Мъглата – очертание, контур, притаено докосване, може би… Изреченост без резкия слог на конкреност и присъствие. Мъглата покръства. Избраните за кръст. Мъглата дошепва пепелния ни път. Храни думите с влажност, с бездъх. Тихостта на уморени облаци, безредната тяхната разпръснатост. Очертание, притаеност, може би. Мъглата – предверие към мълчанието, към крайността на Тишината. Тишината след която се ражда… Поезия. Единствената реалност е в отдалечаването от себе си, от стремежа за назоваване. Опитът за пристъпване един към друг би довел до сънностно разминавене, в което плътта е само привидност и дъх. Мъглата е предверието към мълчанието, красивото въведение към крайността. Мъглата, която ние, този път, ще пропуснем.
И точно тук, в краткостта на неразличимото, в разсичащата обреченост на човешкото „сбогом“ е родена поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“. Прошепване е тя, разбило каноните на форма и присъствие, фрагментарност, изчистена до паднала сянка, която провокира невъзможността на сетивата ни в опита им за одухотворяване на ежедневната ни забързаност. Колко много тъга има в тази книга. Възкресена тъга. Тъга, повела невидния си кораб по високите хребети на човешката обич; колко тихо е детството, което гали самотността на сирака, колко съкровен е спомена за майката, която някъде другаде, със силата на светица, ще обобщи всемирния майчин стон: „Со сълзи и с Бога, напред!“
„Понякога заставам срещу залеза и виждам Времето, провесило нозе от билото на Планината, да безделничи и да хвърля камъчета в бездната… Затова и аз използвах силите му, докато е още на крака, да вдигна дом – да имам вярна и приветлива съпруга…и куче в двора, и фенер на ореха, под който да седи детенце с книга…“
Колко са залезите, които си видял в един ден, Поете? Какво преоткри в доброволното си отшелничество и колко твои съсечени братя паднаха по очи отвъд Планината? „Слънцето като ранен войник провлачи кървавия си шинел по върховете на дърветата и падна по очи зад планината.“ Прости на виновните и превърна страданието си в поезия. И отнася ехото написаното… „Освободи ме – чувах го да вика, срещнех ли очите му, горящи от безсъние. – Нима забрави името ми – назови го и да свърши този съд.“… защото ти отказа да съдиш, защото отказа чрез назоваването на имената им да напомняш за тях. Препрочитам словата. Боже! Въздигни силата в нас, Боже, и ни благослови с богатството да простим… „Домът на детството ми бе на крачка от затвора и в онези дни, когато майките работеха и нощем, за да ни изхранят, изпълзявах по високата стена и стигах да килията на моя нов приятел – Стария Затворник. Той ме очакваше на своето сковано от дъски легло и свършваше ли разговорът ни, притискаше главата ми до разтуптяното сърце и двамата заспивахме – като пропъдени от ято птици в плаващо върху водите на съня гнездо. Но тъкмо се унасях и навлизах в гъстите тръстики край брега, ръце на друг затворник ме поемаха и ме притискаха към топла и изгаряща за детски мирис гръд… А после се отпускаха и те, за да попадна в отмалелите обятия на трети… Така пътувах към далечните им домове, където ме посрещаха с разперени криле децата им… А на разсъмване, щом свършеха игрите и летенето ни, слизах от последното легло и тръгвах към портала, скрит в широкия шинел на някой от затворниците. И докато подскачах бос по камъните към дома, дочувах как пазачите ме търсят, как извикват името ми и очакват да се върна в строя…“
Не видяхме ли ние в мъртвото око на Агнето-Агнец кървавия път, който щеше да прокуди и да принизи някои от нас.
художник Дарина Христова
Колко често бе разминаването в „телените заграждения“ на очертаното за поколенията ни време. И ако тези преди нас бяха артикулирали присъствието си в мъглата с чудовищния стон на Павлов „приятел ли е, враг ли е, не го познавам и с точността на прилепи се разминаваме…“ то Борис Христов докосва прерязаната пъпна връв с думите: „… Затичахме един към друг, разперили ръце да се прегърнем. Но се разминахме като пикиращи при смъртен бой пилоти, защото вече бях узнал цената на позлатата върху пагона му и Тайната, която ни разделяше.“ От срещата с кошмара, от дните на безсвечеряване и видения, Поета черпи, висок и бездиханен. И „загледан в слънчевия лъч в ръката на Затворника, използван за бастун“, пишещият повдига словото високо над билото на старата ни, уморена планина. „От него, в този ден научих как да разпознавам капчицата дъжд върху лице, което плаче, и за първи път можах да проследя, родена от окото му, какъв е пътят на сълзата.“ От човека може да бъде отнето всичко, но не и красотата.
С прошката, с този най-красив жест на вярата ни Борис Христов въвежда метафорите на неназованото, като колективен императив за духовното ни пречистване. Конкретностите –имена, профили, варварства – не съществуват. Конкретностите, изговорени и изговаряни с години вече, имат обратен ефект, изтъняват, загубват първичната си сила. Мъглата няма да помогне! Може би трябва да се помолим, а не да молим, да помислим и коригираме собствените си несъвършенства, да открием отново „притоците на реката Свобода“ (която пропиляхме и продадохме), събрала ни за малко, и останала в „костта“ на мисълта ни като тиха несбъднатост… „Думи много. Думи–хиляди… И ни една от тях на покаяние!“
Поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“ прощава. Със силата и мъдростта си. И днес, приседнали, ние, читателите на Поета, с камъните и рибите, със залезите пред цамбурването на слънчевата плувка, пием кърваво родопско вино и се заслушваме в душите си. Мъглата е отнесла празните словеса. „Държах се някога надменно с Времето като го унижавах да върви след мен или го пращах да лети подир безкрили като щрауса идеи; да се напива в празни спорове и да осъмва с врагове на виното; или докато пиша нощем – да чете с досада, а през деня – старателно да го изтрива“, и я има само тази тънка дъга – споделеност, крехка като сушените плодове, които докосваме и които, заедно със съпричастието ни, ще пречистят очите и духа ни.
Нелесна книга е „Спомени за хора, камъни и риби“. Нелесни са думите, сякаш разбридали смисъл и прошепнати от Поета – този „брояч на Ветрове“; нелесна е вселената на Камъка, вървящ по слънчевия си път, еволюиращ в съвършеното си триединство, от крайпътен, в крайъгълен и после в надгробен; нелесни са и хората, които още „не знаеха как мирише бялата кръв на невинния сняг“… Преди много години Борис Христов бе споделил: „Най-важното качество на един поет е да може да се вслушва…“
И ние, читателите му, чуваме гласовете, и тропота на Ослицата, и каноните на небесното песнопеене, където вече никой не изчаква реда си, защото… не е ли това красотата… да кажеш, да бъдеш докоснат от новата молитва, която си открил в душата си и си имал силата и доблестта да преосмислиш; или живеещ в Мълчание, да оставиш рибата под Камъка, занямял пред пролетните куполи на готовите за слънчев полет глухарчета. Мисля си за казаното от Поета:“А аз от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на римата.”
В тези притихнали в мараня върхове, в просълзяването на небето, което помни, в краткостта на диханието ни, в разсичащата обреченост на човешкото „сбогом“ е съхранена Поезията. Там е и този меден планински хребет, там е студената мекост на падналото предвечерие, на вечно стелещите се облаци, на презрялата от сладост тъга. Като къпините, като полетата, хвърлили несподелени чергила, като усета за онзи далечен задпланински мирис – мирис на безвидно, на изтекъл пясък, където сенките зоват, тъжат – все нестигнати. Където тихите ни небесни гемии, сетните ни гемии, се разбиват. В есенните брегове на Вършилото, в дълбоките, слепи корени на Вършилото. Високо по склона, откъдето не почва път. По друма, където падат всички птици и пътища. Към самотното саморазпятие. Към самотното самосъграждане на Поезията, осмислена в тишината на библейско битие.
Есенните клепки на Вършилото… кръщелните думи. Намерихме тъгите си в тези изтрити словеса, прозряхме най-доброто от себе си в тях. И ги търсим, и ги молим, и ги мълвим.
Мъглата изтънява.
Васил Славов
