сряда, 28 февруари 2024

НЯМА ГИ МОИТЕ ГЪЛЪБИ: В ПАМЕТ НА ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Jordan Krachmarov 1(24 юли 1948 – 16 май 1986)

75 години от рождението на поета

Моите Гълъби Вече Ги Няма

„Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.

Мама тихичко разказва
как мъничките всяка нощ на прага
са чакали да се завърна у дома.
И тъй угаснали. Като свещици.
От студ. От скръб. От самота.

Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.“

Йордан Кръчмаров

 Ето редове от съкратената статия за Йордан Кръчмаров, публикувана в „Литературен Фронт“ – 12 май, 1988г., в онова далечно, осакатено време. Осакатена в осакатеното време.

 „През януари 1981 г. Йордан Кръчмаров пише до свой приятел: „Използвах дългите януарски нощи да приготвя и подвържа в малка папка около тридесет стихотворния.“

 Тридесетина стихотворения са включени и в публикуваната в края на миналата година поетична книга „Нощен Залив“. Книга, която авторът не дочака.

Поет, приживе орисан да стои по-далеч, по-встрани от литературната сцена. Доброволна или наложена, изолацията помага на Кръчмаров да изостри сетивността си, да я подчини на естетическите и житейските си принципи. Творбите му завладяват с художественото внушение за изстраданото, с честното, на места рязко звучене.“ (1988 г.)

Какво мога да добавя днес в това писано за вчера – разточителна словесност, препрочит, дума върху думата? След четвърт век. Едва ли. Защото Йордан Кръчмаров остана там някъде „със скитниците, живеещи от дъжд и от планктон“, самин, в обиталището на Високата Поезия, под „замръзналото ехо на черковната камбана“, с всички тези, отишлите си рано от нас, толкова рано от нас, чийто думи трябва за запазим и пренесем. Обречените, забравените…

Неубедителни са за мен извиненията за „вселенски тъги“, тази „innate” за поета саморазрушителност, удобните „препратки“ за този странник, творящ словеса, „тъжен като всички тъжни“.

Пастелната пластичност, цветовата наситеност, типичната за Кръчмаров митичномистична образност разчитам като рана. От преболяното. Нанесена от всичкото това „около“, това „около“, белязало времето и поколението му.

Маргинализирането на талантливия, утвърждаването на онези отхвърлени днес стойности, които прокудиха и обрекоха.  Стига с тези „вселенски тъги“. И нека не сравняваме  „венценосителите“ и придворната им плахост с поетите, понесли високия кръст на таланта и самотата си. Обидно е това.

Пътят и творчеството на Йордан Кръчмаров осмислят прощаването му с каноните на утвърденото словотворение и водят логиката си до отричането на онзи „дивашки химн“…

Самота, въздигнала видения, усмирила видения, пробягнала  до ръба на вселената и отвъд нея, дарила молението, молитвата:

„Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи

Господи, Господи…“

Далеко е онзи залез, когато „цигулките на циганите ставаха на прах“, когато, в „зениците на кладенците“ – „бумти нощта“, когато високата поезия пренасяше съдбата и присъдата си, тежката си присъда, когато тишината и изолацията творяха съкровени строфи. Колко обреченост има в тази поезия.

„Там някъде,

потънало под тинята,

застинало в мълчание,

ме чака страшното пристанище на вечността.“

Красиви, тъжни са думите на Йордан Кръчмаров.  Проводената тихост на носталгията… И онзи копнеж на младия дух да тръгне, да се посвети…

„Морето ме зове… Със плъх във джоба

и шепа пръст от хлътналия гроб на тате…“

Тази кратка бележка не може да мине по хребети и съкровения, творени от Кръчмаров. Тя помага, лично на мен, да се върна в онова време, когато поезията можеше да спаси.

„Нима с една обикновена,

може би ненужна крачка

ще смажат някога и моя глас.“

А високата поезия? Високата поезия не може да бъде „смазана“ и прокудена. Високата поезия може да съхрани и осмисли за всички ни онова „страшно пристанище на вечността“…

Радост за мен е връщането към стиховете на Йордан Кръчмаров, към  словесността на поет, който докосна с безспорен талант и различим глас онова прошепване на стих под „сребърните вретена на рибите“…

Автор на материала: Васил Славов

СТИХОВЕ ОТ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

Jordan Krachmarov

ПРАНЕ НА МРЕЖИ

Нагазили в морето до колене,
перем ръждиви, тежки мрежи.
Водата подло кожите ни реже.
Противно, нечовешко време!
И няма край проклетата ни участ!
Въртиш, въртиш, а най-накрая
на пясъка се свиеш като куче…
Сънуваш риба и в съня си лаеш…

 

СЪЗВЕЗДИЕ “КУЧЕ”

Забравено от Бога, но стигнало морето,
умираше прокуденото куче през нощта
и гледаше безмълвно как пада от небето
нещастната му кучешка съдба.
Протегнало със сетни сили лапи,
докосна хладната вода на вечността.
В окото му, готово да заплаче,
нахлу солта на кучешка съдба.
Нахлуха спомени – горчиви, но приятни.
Защото споменът все още е живот.
И кучето зави проточено и страшно
за мъките на кучешкия род.
И воят му препълни каменната чаша
на равнодушното, заспиващо море.
Една вълна спаси от гибелния пясък
захвърленото кучешко сърце.
И под съзвездието “Куче” с тихи стъпки
премина облак в кожата на вълк.
Започваше сезона на лова със хрътки –
сезон на кучешкия дълг.

 

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, сред хаос от скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.
Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с отворената порта на дъгата.
Прелитаха над бездната красивите кози!
С потръпващи нозе, с рога свистящи.
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.
Под тях козарят – беден селски бог –
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.
Сред жълтите им, пълни с петънца очи,
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

AP

Свързани публикации

Последни публикации

Категории