НЕДА АНТОНОВА ЗА КНИГАТА НА РУМЕН ЛЕОНИДОВ
„ПАНИХИДИ ЗА ПТИЦИ И ПОЕТИ” е сборник текстове на поета, някои от тях – стари…
Не. Всички текстове в ПАНИХИДИТЕ са прастари. В тях трепти и се бунтува в търсене на изход древното недоволство на човека от себе си и от несъвършенството на собствената си природа: от това, че не винаги се усеща достатъчно жив, не винаги – достатъчно преодоляващ страха от предстоящото и не винаги съдържащ достатъчно бъдеще. Както и днес.
По своя жанров характер тази книга по-скоро би могла да бъде приета за лично- антологична.
Не. Тази книга е общо-онтологична. Задъхващ се от многозвучия разказ за битието, не винаги съпроводено от ясно съзнание, и за съзнанието, самоволно зазидано от битие. Книга в която проблясват ъгловати парчета от неведнъж разбиваните наши огледала. И случайно зървайки се в тях, ние се опознаваме на части.
Не мислиш ли, че този текст е малко труден за четене…или както днес му казват: четене с разбиране…
Тази книга е за слушане. За вдишване. И за цитиране. Погълната в големи количества дотолкова освобождава душата от норми и предразсъдъци, че се усещаш щастливо удивен от себе си и без никакво съмнение приемаш да те наричат венец на природата. Този процес се именува свобода. Но после ти трябва доста време, та реката да се прибере в коритото си.
Дали ще има успех на пазаря?
Не мисля. Такива книги нямат ни пазар, ни цена. На тезгяха се излага тялото й – както и всички тела! – но душата й ще удостои с присъствието си само онези от нас, у които съзре сродна на себе си. Така че и да я купиш, ако душата й не те избере за свой читател, ще имаш на рафта си само някакво тяло. При това – книжно.
Не знам как да го кажа, но някои от внушенията на автора ми се струват малко неясни…
Неясни ли?! Направо мъгляви! Като онази небесносиня струя дим – душата на огъня – която тръгва нагоре, та без думи да ни посочи бъдещия път на собствените ни души: къде ще отидат, как ще се възнесат и какви ветрове ще пресичат въздушния им силует… Но дим има само там, където е имало огън. Някои книги – бездимни! – така и си угасват безследно и незабележимо дори за авторите си. И никой не помни, че ги е имало.
А тези Руменови сънища…как ти се струват?
От сънищата си народите изграждат своите митове. А човекът – тайната биография на Духа си. Те са приключенията на нашата душа, когато нощем напусне тленното си укритие и се отдаде на наука, от която пораства, без да остарява…Те са и средство за самопознание. Много от мъдреците са записвали сънищата си. Днес ги четем като притчи.
Малко ми е неудобно, но ще ти призная, че…не съм чел книгата.
Не се притеснявай, човече! Достатъчно е, че тя те е прочела!
P.S. Исках само с няколко думи да кажа, че част от текстовете н „ПАНИХИДИТЕ”са ни познати. Но ако всеки път, когато ги четем, усещаме тяхната космичност, това е знак, че ние самите постепенно се отваряме за висшата природа на словото. И затова всеки път приемаме тази неподражаема поезия с изненада от себе си – изненадата, че сме разгадали йероглифите на бъдещето, вложени в нас по самото ни сътворение.
P.S. -2 Извинявай, Румене! Не съм литературен критик и като не ми се удаде академичното тълкуване на прочетеното, осмелих се само да озвуча паузите между написаното.
1 януари 2020
