четвъртък, 20 юни 2024

БОРИС ХРИСТОВ: ПОЕТЪТ – БРОЯЧ НА ВЕТРОВЕ

Борис Хр
„А аз от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на римата.“
БОРИС ХРИСТОВ
Мъглата покръства думите с влажност и мълчание. Образите ѝ са причудливи, глухо е пълзенето на уморените облаци, переста – тяхната разпръснатост. Мъглата е очертание, контур, притаено докосване, може би. Изреченост без резкия слог на конкреност и присъствие. Единствената реалност е в отдалечаването от себе си, от стремежа за назоваване.
Мъглата – предверие към мълчанието, пристъпване към сетност.
Мъглата, която ние, този път, ще пропуснем…
И точно тук, в краткостта на изпращането, в разсичащата обреченост на човешкото „сбогом“, е родена Поезията. Прошепване е тя, разбило каноните на форма и присъствие, фрагментарност, изчистена до паднала сянка, която провокира невъзможността на сетивата ни в опита им за одухотворяване на ежедневната ни забързаност.
„Понякога заставам срещу залеза и виждам Времето, провесило нозе от билото на Планината, да безделничи и да хвърля камъчета в бездната… Затова и аз използвах силите му, докато е още на крака, да вдигна дом – да имам вярна и приветлива съпруга… и куче в двора, и фенер на ореха, под който да седи детенце с книга…“
Колко много тъга! Възкресена тъга. Тъга, повела невидния си кораб по високите хребети на човешката обич; колко тихо е детството, което гали самотността на сирака, колко съкровен е споменът за майката, която някъде другаде, със силата на светица, ще обобщи всемирния майчин стон: „Со сълзи и с Бога, напред!“
… Прости на виновните и превърна страданието си в стих. И отнася ехото написаното… „Освободи ме – чувах го да вика, срещнех ли очите му, горящи от безсъние. – Нима забрави името ми – назови го и да свърши този съд.“
… защото отказа да съдиш, защото отказа чрез назоваването на имената им да напомняш за тях.
Препрочитам словата.
„Домът на детството ми бе на крачка от затвора и в онези дни, когато майките работеха и нощем, за да ни изхранят, изпълзявах по високата стена и стигах да килията на моя нов приятел – Стария Затворник. Той ме очакваше на своето сковано от дъски легло и свършваше ли разговорът ни, притискаше главата ми до разтуптяното сърце и двамата заспивахме – като пропъдени от ято птици в плаващо върху водите на съня гнездо. Но тъкмо се унасях и навлизах в гъстите тръстики край брега, ръце на друг затворник ме поемаха и ме притискаха към топла и изгаряща за детски мирис гръд… А после се отпускаха и те, за да попадна в отмалелите обятия на трети…
Така пътувах към далечните им домове, където ме посрещаха с разперени криле децата им…А на разсъмване, щом свършеха игрите и летенето ни, слизах от последното легло и тръгвах към портала, скрит в широкия шинел на някой от затворниците.
И докато подскачах бос по камъните към дома, дочувах как пазачите ме търсят, как извикват името ми и очакват да се върна в строя…“
Не видяхме ли ние в мъртвото око на Агнето-Агнец кървавия път, който щеше да прокуди съмненията във всеки от нас.
Колко често бе взирането ни в „телените заграждения“ на очертаното за поколенията ни време. И ако тези преди нас бяха артикулирали присъствието си в мъглата с чудовищния стон на К.П.: „приятел ли е, враг ли е, не го познавам и с точността на прилепи се разминаваме…“ то Б. Х. докосва прерязаната пъпна връв с думите:
„… Затичахме един към друг, разперили ръце да се прегърнем. Но се разминахме като пикиращи при смъртен бой пилоти, защото вече бях узнал цената на позлатата върху пагона му и Тайната, която ни разделяше.“
От срещата с кошмара, от дните на безсвечеряване и видения, Поетът черпи, висок и бездиханен. И „загледан в слънчевия лъч в ръката на Затворника“, пишещият повдига словото високо над билото на старата ни, уморена планина…
„От него, в този ден научих как да разпознавам капчицата дъжд върху лице, което плаче, и за първи път можах да проследя, родена от окото му, какъв е пътят на сълзата.“
От човека може да бъде отнето всичко, но не и красотата.
С прошката, с този най-красив жест на вярата ни, Б. Х. въвежда метафорите на неназованото, като колективен императив за духовното ни пречистване. Конкретностите – имена, профили, варварства – не съществуват. Конкретностите, изговорени и изговаряни с години вече, губят силата и силите си. Мъглата няма да помогне! Може би трябва да се помолим, а не да молим, да помислим и коригираме собствените си несъвършенства, да открием отново „притоците на реката Свобода“ (която пропиляхме и продадохме), събрала ни за малко, и останала в „костта“ на мисълта ни като тиха несбъднатост…
„Думи много. Думи – хиляди… И ни една от тях на покаяние!“
Днес препрочитам стиха, който рисува най-съвършената недоизказаност, сътворена на езика ни.
В очите на прозорците една вдовица мина,
избягала от своя дом като от стих старинен.
Трептеше въздухът и раменете ѝ трептяха
под слънцето запалено, под твърдата ѝ дреха.
Изгубила водача си, една кошута млада
с косите и с тъгата си изпълваше площада.
И тъй красива беше нейната походка тиха,
че старците дълбоко свойте ножчета забиха…
Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,
добра се тя до ъгъла… Нататък беше сянка.

 

БОРИС ХРИСТОВ
… И днес, ние, читателите на Поета, с камъните и рибите, със залезите пред пропадането на слънчевата плувка, пием кърваво Родопско вино и се заслушваме в душите си. Мъглата е отнесла празните словеса:
„Държах се някога надменно с Времето като го унижавах да върви след мен или го пращах да лети подир безкрили като щрауса идеи; да се напива в празни спорове и да осъмва с врагове на виното; или докато пиша нощем – да чете с досада, а през деня – старателно да го изтрива“.
И я има само тази безвидна споделеност, крехка като сушените плодове, които докосваме и които, заедно със съпричастието ни, ще пречистят очите и духа ни.
Нелесни са думите, сякаш разбридали смисъл и прошепнати от Поета – този „брояч на Ветрове“; нелесна е вселената на Камъка, вървящ по слънчевия си път, еволюиращ в съвършеното си триединство, от крайпътен, в крайъгълен и после в надгробен; нелесни са и хората, които още „не знаеха как мирише бялата кръв на невинния сняг“…
И ние, читателите, чуваме гласовете и тропота на Ослицата, и каноните на небесното песнопеене, където вече никой не изчаква реда си, защото… не е ли това красотата… да кажеш, да бъдеш докоснат от новата молитва, която си открил в душата си и си имал силата и доблестта да преосмислиш; или живеещ в Мълчание, да оставиш рибата под Камъка, занямял пред пролетните куполи на готовите за слънчев полет глухарчета.
Мисля си за казаното от Поета:
„А аз от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на римата.“

 

Васил Славов

 

Свързани публикации

Последни публикации

Категории