ПСИХОЛОГИЯ НА ТЪЛПАТА
НЕВЪЗМОЖНАТА КРАЧКА ДО ДИГИТАЛНОТО ГЛАСУВАНЕ
Автор: Валентина Щайн
Френският социален психолог Густав Льо Бон, макар и забелязан, си остава неприложим с доводите си до днешните дигитални времена. Неговите размисли в „Психология на тълпите”, издадени още през 1895 година, проницателно изкарват наяве психологическите фактори, които приравняват интелигентните индивиди с необразованите, когато се намират в тълпа, дори и тя да е изборна тълпа:
„И най-страшният тиранин никога не би се осмелил да мечтае за преследванията, заповядани от революционните комитети. […] Докато можел да говори от тяхно име, Робеспиер бил всевластен господар. Денят, в който страховитият диктатор се разделил с тях от честолюбие, белязал неговия крах. Господството на тълпите е господство на комитетите, значи и на вождовете. Трудно бихме си представили по-груб деспотизъм. […] няма да извлека от гореказаното никакво заключение, насочено срещу всеобщото гласуване. […] Неудобствата на всеобщото гласуване естествено са твърде видими, за да останат незабелязани. Не би могло да се оспори, че цивилизациите са били творение на ограничено малцинство от превъзхождащи умове, образуващи върха на една пирамида, чиито степени, разширяващи се успоредно с намаляването на умствената величина, представляват дълбоките слоеве на една нация. Величието на каквато и да е цивилизация положително не може да зависи от гласуването на нископоставени елементи, олицетворяващи единствено числото. Освен това няма съмнение, че гласуванията на тълпите често са твърде опасни.”[1]
Отказът на Густав Льо Бон от заключение против всеобщото гласуване си има две причини. Едната е осъзнаването, че изборните резултати се достигат с такава предизборна програма, която е най-широкообхватна – като филмов сценарий, предназначен за най-широка и в никакъв случай елитарна аудитория. Иначе казано, политиците се нуждаят от тълпата като въздух, за да съществуват и за да постигат, забележете, елитарните си цели.
Втората причина да изглежда недостижимо да се случи отхвърлянето на властта на народа е била липсата на инструменти по негово време, каквито се явяват днес дигиталните избори. Чудовищното предположение, че демокрацията е мъртва, е точно толкова вярно, колкото и че комунизмът си отива.
За съжаление демокрацията или властта на народа не са нищо друго освен властта на тълпата.
Дали кръговратът на политическите системи, корупцията или липсата на най-основното качество на демокрацията – свободата – са причините за разпадането на демокрацията не просто до периферното състояние на охлокрация, или пък тя никога не е могла да съществува в тази чисто идилична форма.
Изборната тълпа, за разлика от някои други, никога не би могла да бъде съставена от хомогенна маса – близки по възраст, статус и професия хора с общо убеждение, освен ако, разбира се, не се приемат закони за правото на избор, а това няма да е възможно, защото отново се нарушава принципът на демокрацията за свободните хора – всеки свободен има право на глас и само робът няма право на такъв.
Парадоксът на тълпата се състои в едновременното омерзение към нея от политическите управления и от коренната им нужда от нея. Без тълпата, във вида, в който съществува тя днес, политическите управления рискуват своята транс- или деформация. Промяната обаче е желателна само от демагогия.
Какво се случва днес, когато избирателите се отправят с бюлетини към урните за гласуване? Какъв е пътят, по който минават?
Ако се започне от медийната пропаганда, очевидно печелят тези, които са най-обаятелни, тези, които имат най-продължителен достъп до избирателите, и тези, които предлагат най-неразбраната програма за изпълнение. Да кажем, взели сте някакво логично, ирационално, удобно или познато за вас решение от подобна пропаганда, но в избирателния ден вие се оказвате в центъра на… тълпата. Хилядната опашка ви дава възможност още веднъж да преоцените избора си и – още по-лошо: след това да го затвърдите. Причината за това заключение се крие именно в психологията на тълпата – индивидите, попаднали в тълпа, независимо дали тя е в социална мрежа, или на улицата, рядко успяват да запазят своя индивидуален възглед, защото над него се упражнява контрол чрез политическата култура.
Културният фактор преди да се изрази в дейност – политическа, социална, бизнес дейност и други, се изразява в „призив“, „Beruf“ (Трьолч), той е вътрешният подтик за развитие според собствените възможности и условия на ограничения. Това вътрешно явление – културният фактор – от своя страна води до действие и се изразява външно чрез „култивиране на личността“ в нейния собствен културен ритъм. Следователно, длъжни сме да отделим културния фактор и неговото естествено въздействие над личността и дейността на личността като вътрешно явление, а политическата култура – като външно явление. По този начин можем да говорим и за бизнес културата, еко културата и др.
Днес можем да говорим
за специална разновидност на културния фактор – политическата култура.
Тя се различава със самия културен фактор, обединяващ психологически и лични характеристики, подпомагащи личното развитие, вярвания и ценности, включително и демографски характеристики, които можем да считаме за наследени по това, че политическата култура е дело на хората, за какъвто до днес се считаше цялостният културен фактор и културата като цяло. Те са обявени за външни явления – нещо, което считам за напълно погрешно.
Разпадането на демокрацията до нивото на тълпата дължим на факта, че днес политическата култура е всъщност холограма на потребителска култура.
Желанието да се изравним с другите поради алчност или завист (Иван Илич, Хърбърт Шлосберг) е заложено в марксизма. Именно неговите основи са основи на съвременната икономика и политика, които произвеждат потребители, вместо да произвеждат продукти и услуги, които максимално удовлетворяват клиентите според техния специфичен културен фактор или пък произвеждат потребители на наложената политическа култура. Затова културният фактор се превръща в контра-култура на съвременната политическа култура.
Поведението на потребителя не може да се базира на реакции, свързани с адаптация по метода на Павлов. Разликата на Хомо сапиенс от животинския свят е неговата способност да мисли, да създава сложни взаимовръзки и заключения, да интерпретира, да придава на мисълта емоция – скръб, радост, задоволство – и да налага волята си за съзнателен и отговорен избор. В този случай ние говорим, че поведението на потребителя е подчинено на неговия мисловен процес, неговите чувства и волята, с която взема крайното решение за своите избори, следователно, говорим за чисто психологически характеристики.
Протекционизмът на правителствата спрямо корпорациите, който е виден днес, например се счита от Джонатан Хюз, икономист от Северозападния университет (САЩ), за твърде стар, като представя правителствена намеса на САЩ, позната още от колониални времена. Тази намеса, освен в полза на производителите чрез държавно субсидиране – явно или косвено, стига и до влияние над самите потребители.
Големите корпорации и политическото управление, оказващи маркетингов натиск, потискат културния фактор на личността, неговия стремеж за развитие, съдържащ способността за себевъздържание, пропускат личните ограничения на клиента и не се интересуват какви усилия полага, за да стане техен потребител.
Затова политическата култура, изравнена с потребителската култура, се нуждае от тълпата за постигане на своите краткосрочни цели.
А постигането на дългосрочни е невъзможно, но и ненужно, предвид честата смяна на управление.
Затова нека се върнем на опашката пред урните и дори малко по-назад до масовата пропаганда, която не цели индивидуалния избор, а този, който политическата култура налага. Само че той може да бъде възприет само когато индивидът е част от тълпа.
Защо след като законодателните и техническите недостатъци на българската система за дистанционно електронно гласуване бяха преодоляни, то все пак не беше въведено?
Кого учудват резултатите от парламентарните избори през април 2021 г., когато вотът се раздели между антивот и вот за най-обаятелния и най-дълго поддържащия маркетинговата си концепция? Можеха ли гласовете да бъдат предоставени в тази класическа схема на избори на по-малко популярни лица, като например на независимия Даниел Леви? Очевидно не. ВМРО също не се вписва поради вида на своята популярност. Гласуването за „Има Такъв Народ“ е колкото вид антивот на статуквото, толкова и укрепление в общите нагласи. Очевидно тълпата, отишла до урните именно за този вот, се състои от разнородната маса на интелигентни, работещи млади хора и на телевизионни потребители. Какво щеше да се случи, ако всеки имаше възможност сам да вземе решение и да даде своя вот в защитена от чуждо влияние среда? Може ли електронният дистанционен вот да промени изборния ни вот и да го сведе до наистина индивидуален избор?
Разбира се, отговорът е „и да, и не“. „Не“, защото вотът е предхождан от политическата култура и нейната пропаганда, и „да“, защото, когато индивидът остане сам със себе си, културният фактор и личните дългосрочни стремежи вземат превес над кратскосрочните постижения на политическата култура.
Осредняването на интелигентните и мислещи гласоподаватели в тълпата до най-ниско образованите с поданическо мислене е неотменимо, както проницателно твърди Густав Льо Бон: „Попаднат ли в тълпа, […] хората винаги се приравняват и по общи въпроси гласуването на 40 академици не стои по-високо от това на 40 водоносци. […] И така, ако претъпканите със знания хора образуваха самостоятелно изборното тяло, гласуването им нямаше да е по-качествено от днешното. Те биха се водили предимно от чувствата си и от духа на своята партия.”[2]
[1] „Психология на тълпите“, Густав Льо Бон. – Б.а.
[2] Пак там. – Б.а.
