Само преди няколко дни от печат излезе новата поетична книга на поета Васил Славов “Ахав” (Факел, 2024), очаквана с интерес и нетърпение от почитателите на уникалната му поезия. Поместваме тук интервю с автора, който беше така добър да отговори на нашите въпроси.

“В издирването на себе си Славов се преоткри като „Ням“, в онемяването от несъгласията си, но сега излиза с цялата си мощ на повърхността на космическия океан с виденията си в „Ахав“. Тук биваме облъхнати от светлоструйна драматична изповедност, от изобилието на словоцветието, застиваме в размисъл пред гибелната съдбовност на безподобната му лирика.” Румен Леонидов

ИНТЕРВЮ НА АТЕРНА ПРЕС

АП: След романа „Строфи на кръвта“ (Знаци, 2023), който излезе от печат миналата година, се завръщате отново в лоното на лириката. Какво ви дава поезията, което не откривате в художествената проза?

ВС: В определен момент на житейски и творчески път, преминаването от поезия в проза (условни, условни са всички тези деления) не поставя межда. Преливането е спокойно и единственото условие е личната ти нагласа. Въпросът ми напомня за няколко цитата, които ще си позволя да споделя тук: „Бъди винаги поет. Дори и в прозата.“ (Бодлер), „Аз съм само един неуспял поет.“ (Фокнър), „Романът е поетично творение. За да го напише, авторът има нужда от спокойствие на духа и възприятията.“ (Достоевски), „Короната на литературата е Поезията.“ (С. Моъм). Мислите са много и различни и разбира се, всяка от тях е колкото вярна, толкова и абсолютно невярна. Струва ми се, че е необходим наш личностен imprint, наша личностна артикулация.

Считам, че „Строфи на кръвта“ бе документално-поетична книга. Посягането към историята на рода ми, към преминатото, бе в една „неотказаност“ от поетическата нагласа, която съм приел и опитал да пренеса. Прозата толерира поезия, поезията толерира проза и това е абсолютно нормално. Белетристичните текстове, за мен, оставят повече празни пространства, възможности за поемане на въздух, за необходими или не „детайлности“. Няма да споделям тук мнението на Хенри Милър за „Одисей“ на Джойс, но любимите ми автори на проза са поети.

АП: В последната си поетична книга се определяте като „Ням“ (Атерна Прес, 2021). Каква според вас е разликата, която отличава „Ням“ от най-новата ви поетична книга „Ахав“?

ВС: За добро или за лошо, от много години живея далеко от родния си град и мъглите на Витоша. Казвал съм и преди, че дистанцията култивира осмислено мълчание, дисциплина. Изолацията помага да преодолееш дребности, да се вслушаш не в празни площадни приказки, а във ветровете, да поговориш с ветровете. „Нямостта“ бе спътник и учител, за което съм ѝ благодарен. Стиховете в „Ням“ отразиха мислите и усещанията ми от това време.

В „Ахав“ се опитах да дам отговор на онзи стремеж, на цялото ни човешко „гонение“ на бялото китле, на стремежа да достигнем и да осмислим яростите и пътищата си, на тази илюзорна дивост, в която вдигахме копията над вече осакатените си души, но продължавахме да преследваме идеята – обречени и полузабравени. Беше ли Америка нашето „белолобо китле“, тази Америка, за която Кероуак казва: There was no end to the American sadness, бяха ли това нашите нови спирки, градове, където вдигахме домовете си, последвали „зелената светлина на хълма“ – този красив щрих на Фицджералд…

„Ахав“ е метафора за търсенията и преследванията ни, за преборванията и загубите, през които всички ние преминахме и преминаваме, за да останем накрая – умити в сълзите на залезите на тези прекосени океани – на една килната палуба, просъзнали невидностите на сънищата и уязвимостта на мечтанията си.

АП: Името Ахав, определено алюзия за книгата на Мелвил, е присъствало и друг път в лириката ви, но в най-новия ви поетичен сборник има доминиращо присъствие, най-вече заради едноименната поема, определяща до голяма степен поетичния и художествен заряд на книгата, включително и заглавието ѝ. Защо ви преследва образът на Ахав, човекът, обсебен от идеята за белия кит?

ВС: А не търсим ли всички ние своя бял кит? Ахав преодолява физическите си ограничения и остава верен на недосънуваните си сънища. Ахав вдига патериците си и говори с Бог, предизвиква и спори с Бог, замахва към него. Ахав е вероятно едно наше смислено пресътворение. За мен най-страшната и красива метафора на човешкия ни път. Надвесване над пропаст е всяка мисъл, насочена към него. Заветно-библейска душа е той.

Поемата е работена дълго време, части от нея са публикувани и преди, но едва сега излиза в пълния си и завършен вариант. Интересно бе, че в определени моменти на писането ѝ изпитвах чисто физическа болка. А структурата ѝ изискваше строга ритмична форма, римувани двустишия, които не търпяха промени.

Не бе лесно да обърнеш гръб на богочовешкото същество Ахав. Не можеш да го оставиш. Не можеш да го предадеш.

АП: Отдавна живеете и творите в САЩ. Интересно би било да разберем как гледате на себе си в тази творческа и житейска раздвоеност – като творец-емигрант или като български поет, който живее в чужбина? 

ВС: Мисля, че бих приел български автор, който живее в чужбина. Смущават ме думите “емигрант”, “емигрантски” защото ми се струва, че водят дискурса към нов, различен контекст, за който съм говорил и бих могъл да говоря много, но сега не е време за това.

И отново, физическото ни присъствие тук или там няма значение. Каква е разликата ако отворя томче със стихове на Лилиев пред Витоша, или пред Апалачите. Абсолютно никаква. Тези повърхностни слитания, деления, са останали далеко, много далеко. Друг е въпросът, че пребиваването ни тук бе използвано от хора в България като аргумент за една чудовищна маргинализация, но… минава и това.

АП: Какво мислите за съвременната българска поезия?

ВС: Днес препрочитам Теодор Траянов и Лилиев. Това, което правеше България, онази европейската България, бяха стиховете на тези поети, Рисувалната ни школа от 30-те, духовната изисканост и финес на творците ни от едно минало и достойно време.

Имам радостта да чета и талантливи съвременни поети. Мисля, че днес, в работата със стих има лека „прибързаност“, разчитам желание за immediate gratification, един огледален флирт с преболяност. Лично за мен, работата върху стиха е чудовищен труд и отговорност. Разбира се, всеки разчита прочетеното сам за себе си. Мисля, че в писането на много от съвременните ни автори трябва да има повече тишина. И тя се разчита. Тишина.

А поетите, които са на бюрото ми са двама – Борис Христов и Румен Леонидов. И ми се иска тук да споделя казаното от моя учител в това гонение на думи: „Няма голям, среден или малък поет. Всеки от нас е минал през своето страдание, всеки помни своето страдание!“

АП: Какви са бъдещите ви творчески планове? Поезия? Проза?

ВС: Работя върху „Софийски разкази“, късове поезия в проза. Много Витоша има там, и „Лозенец“, и горите ни, и мъглите ни има. Това връщане към родния ми град ме дарява със спокойстие и с обич. А това е важно за всички нас. Най-важното. Така можем да запазим и онова свободно преминаване над междата поезия –проза.

АП: Къде може да бъде открита и закупена поетичната книга „Ахав“ на Васил Славов?

ВС: Книгата може да бъде закупена в книжарниците „Хеликон“, „Сиела“ и „Български книжици“. И тук бих искал да благодаря на издателство „Факел“, на моя издател и редактор Румен Леонидов, на проф. Станислав Памукчиев, който предостави свои изключитенни творби за книгата – за отношението, сърцето и помощта им. А за „Ахав“ – присъдата ще бъде подписана от читателите.

АП

ЦВЕТАН СТОЯНОВ 28.1.1930-3.7.1971

“Той е може би единственият истински европеец в интелектуална София.”  (Георги Марков)

ШАЯЧНАТА ИНТЕЛИГЕНЦИЯ

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! Виждате ли чистите чаршафи наоколо – на всеки един е легнал човек с потури! О, кой ще отвори прозореца, за да влезе вятърът, великденският вятър, пречистителят, който ще издуха вонята от ъглите и ще спаси измъчените ноздри? Кой ще изгони неканените, които направиха от културата одая?

Все по-натъпкана става одаята, а те влизат, нови и нови, сами и на групи, със стотици и с хиляди – неизброимите, неудържимите, шаячените интелигенти! Името им е легион – като скакалци, като термити нахлуват те и заемат всяко кътче! Една тъмна, понесена джунгла, една лавина, за която няма спиране, техният строй се множи от ден на ден. Няма нужда да говорите с тях, за да ги познаете. Тези буцести черепи, тези окосмени челца, тези малки свински очички, тези чепати печенегски туловища – не сте ли ги гледали до насищане и пренасищане! Какви умчета се крият зад тях, тесни като килери на стара къща! Какви мозъци, съставени само от плоскости и ръбове! Не дай Боже да сте наблизо, когато започнат да ги напрягат, да промишляват по някой проблем, да обсъждат – тогава от оскъдните им гънки се вдигат изпарения и шаяченият мирис става толкова силен, че може да ви задуши!..

Те са прочели една брошурка за Опарин и знаят тайната на живота; те са зазубрили
няколко конспекта и разбират що е единство и борба на противоположностите; те могат да ви докажат, че светът няма начало и няма край; те са научили, че зад всеки възторг стоят икономически отношения. Всичко им е ясно, на тях, шаячените интелигенти – или, ако не им е ясно, то поне са уверени, че скоро ще им се изясни, стига само да проверят какво пише по въпроса в учебника. А учебници те имат в изобилие – още с парите от първата заплата са ги купили и наредили в новата етажерка, там до прочутия червен абажур, който напомнял Чеховски разказ – може би, защото и от него лъха същият ужас на пошлостта. И ето, че миг след това те, които до вчера не са виждали четка за зъби, ви говорят за цивилизация. Те, които знаят от пази боже до помози боже, ви учат как да разбирате Гьоте. Речникът им е от сто думи – започва със “значи” и завършва със “специфика”. С него те ще ви изкоментират всяка мъдрост. Развлечени, нахални, космати, самоуверени, те носят своите гурели из библиотеките и изложбените зали, сочат с пръсти, мръщят се, кашлят и раздават оценки. “Всичко това е за нас – казват те – и ако не ни харесва, не може
да съществува”! Но те не са само публика, те станаха и – прости ми Господи! – създатели, та дори и командири на културата! Малцина ли са се възкачили върху диригентските пултове, за да размахват геги? Колко месарски ръце галят пепелницата от слонова костпреди да напишат върху ръкописа “Да се поправи”? Преклонете се и се смирете, своеволници – пред вас е великото жури на простаците, то ще ви съди и ще ви дава равнище!

Някой ще възрази сигурно, че думата “простаци” не е точна, че тя трябва да се отнесе към друга категория. Но, извинете, думата е тъкмо на мястото си! Напразно се мъчат да изменят лексиконите и да коват нови смисли на старите, познати прозвища, за да не ударят те там, където трябва… Хората знаят много добре на кое се казва простащина, те не са забравили чак дотолкова българския език. И хиляда социологически есета да се напишат, те няма да обезмирисят шаячения интелигент – защото той и само той е истинският, страшният, устременият, войнствуващият простак. Той не притежава дори свежия смях на варварина, той е тъп и сериозен като глинен африкански идол, като чукундурите, които доскоро е вадил от бащините си ниви!

Ще попитате откъде идва, кой извор го изригва от недрата си? Да, страшното е, че идва от народа! Той бе същото тихо и наивно дете, което преди малко седеше в ниската класна стая, под лавиците, където мирише на дюли, и от стената вдъхновено гледа Ботев. Каква сила го преобрази и отнесе аромата на дюлите? Ботев би се изплашил да го види сега. Неофитовци и априловци щяха да се обърнат в гроба, ако можеха да го усетят, него, питомеца на днешното училище! Но те са мъртви и той си служи безнаказано с техните имена, гордее се, че е продължител на паисиевата линия! Той е насочил като пика своята диплома. “Народът ме е изучил – ечи гласът му, – за да уча вас”! Затова, разбира се, националното му е винаги на устата – но не истински националното, а онази лъжлива затвореност, която той е оградил с плетища. Толкова знае – от село до Голо бърдо, там е пасал козите, там е вселената. И толкова трябва да знаят всички, за да му бъдат равни, за да могат да клекнат заедно на припек да люпят слънчогледово семе, да си гледат немитите крака, да душат вкисналия си козяк, да си разправят говедарски анекдоти и от време на
време патриотично да се провикват: “У-бре-де-бре”! и “Льох-мари-майчице”! Това било родното, земята, която ни давала сила като на древния Антей. Шаяченият интелигент би изрязал всички крила, за да осигури тази земност.

Защото за него любознателността е първороден грях. Ако някой рече да погледне оттатък баира, той ще се смръщи и ще го покаже с пръст: “Аха, ето го родоотстъпника”! Кой разправя там, че Амазонка била по-дълбока от Искъра? Що е това Амазонка? Я дайте да го видим тоя другар! – и вече е готов да говори за предателство. Своето скудоумие той нарича родина. Тъпченето в пръстта – жизненост. И върховната му добродетел е неговото мръсно бельо – понеже, видите ли, е нашенско, баба му го е тъкала ей тук, на пруста…

Но кого ще излъже той, че идвайки от народа, е едно с него? Та от народа са дошли
толкова много неща, които са му били чужди, защото той създава всичко и всякакво! Нали после сам той ги е изхвърля от себе си и ги разтъпква с крак? Ах, тази лъжлива
принадлежност, която се мъчи да се родее с шаяка! Това демонстриране на калта под
ноктите, с което се иска да се напомни за чернозем! Не, народът не може да се отъждестви с такава смет! Народът, който достигна кристални висини на чувството и съзерцанието и ги предаде в дивните стихове на песните си; който с най-простички бои направи дори от килимите си цветни приказки, който вряза чистотата на душата си в дървени иконостаси, достойни за всички луври и ермитажи; народът, който можа да стопли с човечен хумор мрака на вековно страдание, да почувствува музиката на неуловими нюанси, да открие с две думи мъдрости – бисери; народът, който се втурна със свещена жажда към светлината, който късаше от парчето хляб, за да купи книжки на малките си, който още преди двеста години разнасяше стока от Мюнхен до Етиопия и гледаше света с големи любопитни очи; народът, чийто шаяк, и най-груб, и най-дрипав, никога не мирише – истинският, великият, дълбокият, създаващият народ по-скоро ще изчезне, но няма да нарече свои шаячените интелигенти. От него те са взели само външния пласт и дори него са превърнали в карикатура. Не на народа са деца те, а на обстоятелството; плодът на преходното време, което наред с героите и красотата си изхвърля на бял свят и изроди; нечистотията на големия разлив. Те нямат нищо общо и с партията, макар че някои от тях са се окичили със значки и членски книжки – та не им стига бичия устрем и цялата еднопосочност на мъничките им мисли, а искат и с тях да си пробиват път! Истинската партийна интелигенция е чистота и богата душевност, многостранност и търсене, тя изстрадва всяка истина, за нея марксизмът е дълбочина, а не букварче с две фрази за делник и две – за празник. И тук шаячените интелигенти са само пяна и мътилка, болест и проклятие; те са голямата, срамната, жилавата като бурен опасност!..

И може би затова най-жалко и болно е, когато ние не я виждаме, когато добри, изтънчени, даровити между нас се правят на слепи или вече са наистина ослепели и търсят призраци в пространството, срещу които да проявяват енергията си и да размахват дървени мечове. Не разбират ли те, че в момента има един враг? Не усещат ли, че той ги притиска с безбройните си кореми? Че гласът му е изпълнил целия въздух? Че трябва свещена война, за да се спре този прилив? Или може би по-лесно и по-приятно е да търсиш призраци в пространството?

Къде ще се скриете, мои бедни приятели? Няма къде да се скриете! Миризма се носи из цялата страна, миризма на шаяк и спарено тяло! И все пак аз вярвам, че ще задуха
великденският вятър, пречистителят, че вълните ще изхвърлят на брега пяната на прехода. Защото нито една култура, и стара, и нова, не може да търпи нищожеството. Но вие естети-рицари, търсители на красотата и правдата, които ще излезете тогава от хралупите, ще можете ли да кажете с чиста съвест: “Ние воювахме за този ден, дори когато мушкахме другаде”?

1959 г.

ЦВЕТАН СТОЯНОВ е виден български интелектуалец, литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Превежда и издава произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др.

Цветан Савов Стоянов е роден на 28 януари 1930 г. в София. Завършва гимназия в София през 1947 г. Завършва право в Софийския университет през 1952 г. и школата по журналистика през 1954 г. Печата за първи път през 1947 г. В периода 1953 – 1955 работи в Българската телеграфна агенция (БТА). За една година (1955 – 1956) е литературен сътрудник във в-к „Земеделско знаме“.

В периода 1961 – 1963 г. Цветан Стоянов е редактор в отдел „Критика“ на сп. “Септември”, а след това във в-к „Литературен фронт“ (1967 – 1969). От 1969 г. е научен сътрудник в Института за съвременни социални теории при Президиума на БАН.

През 1970 г. Цветан Стоянов защитава дисертация на тема „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература от средата на XVIII в. до средата на XIX в.“.

За него Константин Павлов казва: „Единствените неща, които можеха да го ядосат, бяха бездарието и невежеството. Доказва го написаното от него, доказва го и личният му живот. Доказа го и смъртта му: бездарието и невежеството – в едно от своите медицински превъплъщения – го убиха“. 

Писателят Тончо Жечев го смята за най-видния мислител на своето поколение.В предговора си към неговите „Съчинения в два тома“ (1988) той пише: „След Пенчо Славейков и Гео Милев не познавам в нашата най-нова културна история толкова страстен тръбач на новото, на модерното, на съвременното, както и толкова съкровен творчески порив, всестранно подготвен и екипиран за приближаване на нашата литература към най-високите духовни постижения на другите народи, като Цветан Стоянов.“

На софийската улица „Гогол“ № 6, родната къща на Цветан Стоянов, е поставена паметна плоча с надпис:

„Общението свърши, но красотата. . . остава, Вселената е пълна с нея.“ ( „Броселиандовата гора“)

Приключи десетото издание на литературния конкурс за поетичен сборник, организиран от от община Шумен, Сдружението на българските писатели и дружеството на писателите в Шумен.

На 14 декември, два дена преди рождения ден на Иван Пейчев, жури в състав д-р Евдокия Борисова, председател, проф. Добрин Добрев, Антонин Горчев – поет, Митко Новков – поет и публицист, Мирела Иванова – поетеса, доц. Юрий Проданов, доц. д-р Надежда Цочева – поетеса, Тони Теллалов – носител на наградата от деветото издание на кокурса, Красимира Димитрова – представител на община Шумен, обяви резултатите и имената на номинираните в престижната поетична надпревара, в която тази година са участвали повече от 70 автора.

С наградата бе удостоен Йордан Евтимов, а сред номинираните за това авторитетно отличие са поетите Едвин Сугарев („Блудни синове“, Скрибенс 2023), Кръстьо Раленков „Смъртта разпитва вече кой си“, Script 2022), Георги Гаврилов („Последният Буенос Айрес“, Знаци 2023), Людмила Калоянова („Номад“, Жанет 2022) и Палми Ранчев („Под шапката на скитника“, Скрибенс 2023), които получиха почетни грамоти.

Националната награда за лирика „Иван Пейчев“ е учредена през 2004 г. и се връчва веднъж на две години на 16 декември в Окръжна библиотека „Стоян Чилингиров“ в Шумен, родното място на големия български поет.

AP

МОЩИТЕ НА КРЪСТИТЕЛЯ

ИЗ КНИГАТА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА “МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА” (ИК ЖАНЕТ, 2020)

Според Флавий Йосиф (еврейски историк от 1 век), Йоан Предтеча е обезглавен в крепостта Махейрон, като това твърдение се потвърждава и от Евсевий Кесарийски.[1] Флавий Йосиф споменава, че Ирод Антипа (тетрарх и управител на Галилея от 4-39 г.) се опасявал от влиянието и моралния авторитет на Йоан, който публично го обвинил в прелъстяването на Иродиада, жената на полубрат му Ирод Филип. Поради  страх от размирици и евентуално въстание под влияние на Йоан, Антипа заповядва да отведат Кръстителя в Махейрон, където по-късно той е обезглавен.[2]

Заповедта за обезглавяването му е дадена от Ирод Антипа по време на банкет по случай рождения ден на тетрарха, на който присъствали първенците на Галилея. Предполага се, че  банкетът се е състоял в Тиберия, новата столица на Ирод Антипа, построена от него на западния бряг на Галилейското езеро през 20 г., или в палата на тетрарха в Йерусалим. В библейските източници се споменава само за „големци“ и „галилейски старейшини“, присъствали на банкета (Марк 6:21). От същите източници не става ясно дали след декапитацията главата на Йоан е отнесена обратно в Тиберия, в палата на Антипа в Йерусалим, или е била заровена в близост до самата крепост. Махейрон бил укрепен форт, намиращ се 25 км югоизточно от делтата на река Йордан, на източния бряг на Мъртво море. Ирод Антипа наследява крепостта от баща си Ирод Велики, който я използвал като военна база за подсигуряване на териториите си на изток от Йордан. Докато Флавий Йосиф поддържа тезата, че крепостта е била мястото на затвор и декапитация на Йоан, библейските източници потвърждават само факта, че Йоан е обезглавен по заповед на Антипа без да споменават изрично името Махейрон (Марк 6:28).

Ирод Антипа бил женен за дъщерята на Аретас, цар на Патра, когато по време на посещение в Рим се влюбва в снаха си Иродиада, жена на полубрат му Ирод Филип. Антипа успява да убеди Иродиада да напусне мъжа си и да дойде при него в Галилея, заради което Аретас започва военни действия срещу бившия си зет. Не е ясно кога и къде Йоан се изправя срещу Ирод Антипа, но според източниците Кръстителят дръзва да отправи критика срещу тетрарха и открито да го предизвика, като го обвини в прелюбодейство, след което Антипа изпраща Йоан в Махейрон по настояване на Иродиада. Тетрархът бил склонен да пощади живота му от страх да не бъде критикуван от поданиците си, сред които авторитетът на Йоан бил твърде голям, но Иродиада проявява изобретателност и чрез дъщеря си Саломе изисква главата на Кръстителя в момент, в който на Антипа му е трудно или невъзможно да се отвърне от публично дадената дума да задоволи всяко желание на Саломе след блестящия ѝ танц. Поданиците на тетрарха са шокирани от неговата жестокост и по-късно ще разтълкуват разгрома на Антипа от войските на Аретас като акт на божествена справедливост.

Йоан проповядвал най-вече в земите на Галилея и Перея, които се намирали в тетрархията на Антипа. Слаб, с пламтящ поглед, прекарал години в пустинята като отшелник, където се хранел само с акриди и див мед, Кръстителят бил облечен в дрехи от „камилска козина и кожен пояс около кръста“, а словата му оказвали незабавен ефект върху слушателите (Матей 3:4). Той донесъл със себе си нова проповед, нов дискурс и моралното превъзходство на една нова религия, с която едновременно плашел и възторгвал сънародниците си (Марк 6:20).  Според евангелието на Лука Йоан обикалял из „цялата страна около Йордан“ и проповядвал кръщение и покаяние като средство за опрощаване на греховете. От същото евенгелие става ясно кога Йоан започва проповедническата си дeйност : „В петнадесетата година от царуването на император Тиберий, когато Понтий Пилат беше управител на Юдея, а Ирод – четверовластник на Галилея, и брат му Филип – четверовластник на Итурейската и Трахонитската страна, и Лисаний – четверовластник на Авилиния, при първосвещенството на Анна и Каяфа, Божието слово беше към Йоан, сина на Захария, в пустинята“ (Лука 3:1-2).  Ако се следва информацията на Лука и се вземе предвид, че императорският мандат на Тиберий започва през 14 г., дейността на Йоан като пророк и Кръстител на юдеите е започнала през 29 г. За кратък период Йоан и Исус проповядват паралелно, като Исус продължава да проповядва и след хвърлянето на Йоан в затвора и последвалата екзекуция на Кръстителя (Йоан 3:22-24, Лука 7:19-22). Когато съобщават на Ирод Антипа за делата и славата на Исус, тетрархът, вероятно измъчван от угризения на съвестта, решава, че става въпрос за възкръсналия от мъртвите Йоан (Матей 14:2). След като прибират и погребват тялото на Йоан, учениците на Кръстителя съобщават на Исус за смъртта му (Матей 14:12, Марк 6:30). За съжаление евангелията не посочват къде точно е погребано тялото на Йоан.

Кръстителят е прекарал в Махейрон между една и две години, като престоят му започва скоро след началото на проповедническата дейност на Исус през 30 или 31 г. и свършва с декапитацията му през 32 г., година преди смъртта на самия Исус.[3] Макар че евангелията не дават сведения за това къде е погребан Йоан, смята се, че учениците му прибират тялото от Махейрон, след което го заравят в гробница в Севастия, столица на областта Самария в Палестина.[4] Някои източници смятат, че погребението в Самария е включвало главата на Йоан, докато други поддържат тезата, че тя остава в притежание на Ирод Антипа или Иродиада, които нареждат да бъде заровена на тайно място.

На пръв поглед изглежда странно, че последователите на Йоан погребват Кръстителя извън Галилея, в Севастия. Изборът обаче съвсем не е случаен и най-вероятно е бил свързан с желанието да се осъществи погребението на Йоан и да се предотврати евентуално преследване на учениците, заели се да спасят тленните му останки. Затова те избират място, отдалечено от Галилея, провинцията на Ирод Антипа. По това време областта Самария се намирала под юрисдикцията на Рим, което било изключително важно от гледна точка на безопасността и осъществяването на самия погребален акт. В столицата Севастия била ситуирана и гробницата на родителите на Йоан, където се предполага, че е било положено тялото му.

Съдбата на мощите остава неизвестна до края на 4 и началото на 5 век, когато Йоан Кръстител и гробницата в Самария се споменават в няколко църковни хроники, и то във връзка с пророк Елисей. В хрониките се споменава, че гробницата на пророка в Севастия е осквернена и част от мощите му изгорени. За гробницата се грижели членовете на монашеска общност, основана през първата половина на 4 век.[5] При император Юлиан Апостат, племенник на Константин Велики, когато има период на възобновяване на езичеството, много християнски църкви и гробници са осквернени и разрушени.[6] По това време (361-362 г.) група езичници разрушават гробницата на Елисей в Севастия, както и тази на Йоан, тъй като според източниците двете гробници били локирани в непосредствена близост една до друга. Езичниците смесват мощите на двамата светци с пръст и животински кости и ги изгарят. За щастие монаси от Йерусалим, които се намирали на посещение в Севастия, успяват да спасят част от мощите и да ги пренесат в манастира на Филип Йерусалимски. Филип от своя страна изпраща мощите на Атанасий, епископ на Александрия.

За гробницата на Йоан в Севастия за първи път споменава историкът и теолог Руфинус от Аквилея (345-410), който през 380 г. се пренася от Италия в Йерусалим и основава манастир в близост до Хълма на маслините. Руфинус описва като съвременник деянията на езичниците през 361-362 г., когато мощите на Йоан (и тези на Елисей) са извадени от гробницата и изгорени, а свещената пепел, смесена с пръст, е пръсната по околните села. Той именно съобщава, че част от мощите са били спасени от минаващи монаси от манастира на Филип в Йерусалим. “At the times of Emperor Julian […] in Sebaste, city of Palestine, the pagans invaded John the Baptist’s sepulchre: they first dispersed his bones, but then they collected them again to burn them; they mixed the sacred ashes with dust and dispersed them all in the countryside and villages. But for God’s will, some monks came along from Philip’s monastery in Jerusalem … they mixed up with those who where collecting the bones to burn, they collected some too with carefulness and pious devotion, at the best of their ability, and they went away stealthily bringing the venerable remains to the saint Father Philip.” [7]

Според по-късен източник, Йоан от Никиу, коптически епископ на Никиу от 680-690 г., мощите, спасени от епископ Атанасий в Александрия, са открити по-късно от александрийския патриарх Теофил (385-412).[8] През 389 г. под негово ръководство християните разрушават александрийския Серапеум, известен езически храм, посветен на божеството Серапис, и построяват на негово място огромна църква за мощите на Кръстителя. На 27 май 395 г. светите останки са официално положени в новопостроената църква. Според Йоан от Никиу мощите, открити от Теофил, са оригиналните мощи от гробницата в Севастия, които са включвали и главата на Йоан. Египетският епископ твърди, че патриархът полага тялото и главата на Йоан в гробница, ситуирана в средата на новопостроената църква.[9] Това твърдение е от изключителна значимост, тъй като означава, че оригиналните мощи от Самария са съдържали не само тялото, но и главата на Кръстителя.

Като се вземат предвид твърденията на Руфинус от Аквилея и Йоан от Никиу, може да се направи предположението, че преди полагането на мощите в църквата в Александрия, а именно по време на операцията за спасяване на светите останки в Севастия и пренасянето им в Йерусалим, или в периода преди изпращането им от Йерусалим в Александрия, част от тези мощи, смесени с животинските кости от поруганата гробница в Севастия, са попаднали в ръцете на монах или монаси, които от своя страна ги пренасят съответно от Севастия или Йерусалим в Антиохия, а оттам в Константинопол и Созопол. Подобна хипотеза обяснява и наличието на трите животински кости, намерени в реликвария на остров Св. Иван. Тук трябва да се отбележи, че маршрутът  Йерусалим, Антиохия, Константинопол бил особено популярен и се използвал често при пренасяне на мощи в столицата на империята. Ако поради определено стечение на обстоятелствата в края на 4 век монах или монаси се оказват в притежание на мощи от Йоан Кръстител, логично е да се приеме, че са поискали да занесат мощите в Константинопол, където в началните години на християнството (4-6 век) светите останки се радвали на особена почит не само от страна на Патриаршията, но и от страна на самите императори. „Новият Рим“ бил силен притегателен център за мощите на християнските светци и мъченици.

Не бива да се пренебрегват и източниците, които твърдят, че при спасяването на самарийските мощи от монасите на Филип Йерусалимски, една част от тленните останки отива в Александрия, но друга бива изпратена директно в Константинопол. В биография на пророк Елисей, изготвена от ордена на кармелитите се споменава, че по времето на император Юлиан гробницата на пророка е осквернена от езичници, но някои от мощите били спасени, като една част били изпратени в Александрия, а друга в Константинопол. Както вече споменахме, гробниците на Елисей и Йоан се намирали една до друга, поради което е логично да се приеме, че спасените мощи на двамата светци са имали една и съща съдба: „The empty tomb was still seen in Samaria in the time of St. Jerome. Julian the Apostate had desecrated it, but some bones had been saved; some of them were transferred to Alexandria, others to Constantinople.“ [10] Същият източник описва подробно полагането на мощите на Елисей в църквата „Свети Апостоли“ в Константинопол: „Some of the relics of the prophet Eliseus, saved from the profanation of Julian the Apostate, were brought to Constantinople and placed in the basilica of the Holy Apostles, where the prophet Elias was already being honored. According to some indications July 20 was the precise date which commemorated the translation of the relics of Eliseus.“ [11]

Ако приемем твърдението на кармелитите за достоверно, то тогава част от спасените мощи на Елисей, а по всяка вероятност и част от тези на Йоан, са стигнали през Йерусалим до Александрия, но също и до Константинопол, като е допустимо да са съдържали и частици от главата на Кръстителя (Йоан от Никиу). В такъв случай при пристигането на монасите от Сирия или Палестина в Константинопол, Патриаршията вече е била в притежание на мощи от Предтечата. Затова е възможно монасите да са получили в дар допълнителни мощи на Йоан (или на друг светец) в самия Константинопол, като тогава е станало и прехвърлянето на мощите от пясъчната кутийка, донесена от монасите, в по-големия реликварий.[12]

Мощите са били прехвърлени в реликвария за по-голяма представителност или защото не са се побирали в пясъчната кутийка. По-късно, по време на осветяването на новата християнска базилика на остров Св. Иван, двата съда, пясъчната кутийка и реликвария, са били заровени в близост един до друг. Подобна теза обяснява както предназначението на реликвария, така и произхода на малката пясъчна кутийка, в която монасите, ако са били повече от един, пренасят мощите до Созопол. Може спокойно да се предположи, че кутийката, послужила за пренасянето на светите останки в Константинопол, е произхождала от района на Самария или Йерусалим. Според К. Попконстантинов кутийката е била направена от материал, който професорът описва като „the type of sandstone found in Middle-East countries such as Syria and Palestine“.[13] Ако кутийката е била изработена от пясъчник, материал, който се среща във всички страни на Близкия Изток, то тя може да е произхождала от Севастия, Йерусалим, Антиохия, или всяка друга област в Сирия и Палестина, което съвпада с повдигнатата в тази книга работна хипотеза.

И така в края на 4 век (ако се игнорира теорията за монасите-маронити, която пренася сценария към средата и втората половина на 5 век) монах или група монаси се оказват в притежание на малка част от осквернените и смесени с животински кости мощи от гробницата на Йоан в Самария. Мощите вероятно са съдържали и костици от тленните останки на Елисей, тъй като двете гробници са били осквернени едновременно. Свещените останки били пренесени в малка кутийка от пясъчник, изработена в Сирия или Палестина, и били допълнени от мощи на Йоан или друг светец в Константинопол, като за целта са били преместени от пясъчната кутийка в по-голям реликварий, изработен във византийската столица. Възможно е също монасите да не са се сдобили с допълнителни кости в Константинопол, а да са получили в дар само реликвария, в който да са прехвърлили мощите при освещаването на оригиналната базилика на остров Св. Иван или на манастира, построен по-късно на нейно място. Тъй като според източниците в Севастия са били погребани и родителите на Йоан, логично е да се предположи, че тялото му е било положено в семейната гробница. Това означава, че е вероятно сред осквернените и спасени мощи от Самария да са присъствали и мощи на родителите на Кръстителя.[14] Затова в рамките на тази книга се приема хипотезата, че сред мощите, открити на остров Св. Иван, е възможно да е имало и мощи на Елисавета и Захарий.

Съществуват църковни източници, които твърдят, че през 1 век апостол Лука пожелал да премести мощите на св. Йоан от гробницата в Севастия, но успял да пренесе в Антиохия само дясната ръка на Кръстителя. Лука бил родом от Антиохия и автор на третото от четирите евангелия, Евангелието на Лука, за което се предполага, че е написано през 60 г. сл. Хр.

Ако теорията за Лука и дясната ръка на Йоан се приеме за основателна, то тогава осквернените и спасени през 4 век мощи в Севастия не са съдържали дясната ръка, тъй като тя е била пренесена в Антиохия още през 1 век. Според известния византийски историк и хроникьор Йоан Скилица (1040-1100) дясната ръка на Йоан е преместена от Антиохия в Константинопол през 956 г. по времето на император Константин VII Порфирогенeт (913-959) и поставена в църквата „Светa Богородица Перивлептос“.[15] Съществуват и сведения от испанския посланик в Константинопол Клавихо, който твърди, че по негово време (началото на 15 век) дясната ръка на Йоан все още се пазела в църквата „Богородица Перивлептос“.[16] Ако се приеме, че дясната ръка е била запазена  непокътната през цялото това време от 1 до 10 век, когато бива пренесена от Антиохия в Константинопол, то метакарпалната частица от реликвария на остров Св. Иван не може да е от ръката на Йоан, но може да е от всеки друг, който е бил погребан в близост до него и чиито мощи са били осквернени заедно с неговите, например родителите на Йоан. Твърдението, че частицата е от ръката на пророк Елисей (както се приема от някои изследователи), не е основателно, тъй като Елисей е живял много по-рано (9 век пр. Хр.), а според изотопния анализ метакарпалната частица е принадлежала на човек,  живял през 1 век. Ако дясната ръка не е била пренeсена в Антиохия, а е останала в Севастия до момента на оскверняването на гробницата, тогава е възможно метакарпалната частица, намерена в реликвария на остров Св. Иван, да е била от дясната ръка на Йоан, с която Предтечата кръщава Исус.

 AP

[1] E. Pamphilius, 1.9:  “Not long after this John the Baptist was beheaded by the younger Herod, as is stated in the Gospels. Josephus also records the same fact, making mention of Herodias by name, and stating that, although she was the wife of his brother, Herod made her his own wife after divorcing his former lawful wife, who was the daughter of Aretas, king of Petra, and separating Herodias from her husband while he was still alive.”

[2] Fl. Josephus. Antiquities of the Jews, 18.5.2: “Now when [many] others came in crowds about him, for they were very greatly moved [or pleased] by hearing his words, Herod, who feared lest the great influence John had over the people might put it into his power and inclination to raise a rebellion, (for they seemed ready to do any thing he should advise,) thought it best, by putting him to death, to prevent any mischief he might cause, and not bring himself into difficulties, by sparing a man who might make him repent of it when it would be too late. Accordingly he was sent a prisoner, out of Herod’s suspicious temper, to Macherus, the castle I before mentioned, and was there put to death. Now the Jews had an opinion that the destruction of this army was sent as a punishment upon Herod, and a mark of God’s displeasure to him.”

[3] Датата на смъртта на Йоан 29 август, която се чества в литургичните календари, не може да бъде доказана със абсолютна сигурност.

[4] Самария се е казвала древната столица на Израелското царство, а по-късно Самария се наричала едноименната област под гръцка и римска юрисдикция. Градът е възстановен от Ирод Велики през 27 г. пр. Хр. и е наречен Севастия в чест на император Август. Палестина по това време била разделена на три провинции– Юдея, Самария, и Галилея.

[5] Император Константин спира с преследването на християните в региона през 324 г. и може би тази общност се установява там малко след това, в края на 20-те или 30-те години на 4 век (Казан).

[6] В своя едикт за толерантността от 362 г., Юлиан разпорежда да бъдат отново отворени езическите храмове и да бъде реституирана храмовата собственост.

[7] Rufinus of Aquileia. Historia Ecclesiastica, 7.4, цит. по Carla Benelli.The Tomb of Nabi Yahia/St. John the Baptist in Sabastiya: Documentation and Historical Analysis. Преводът на Руфинус на „Еκκλησιαστικὴ ἱστορία“ излиза през 403 г. и е разширено копие на оригинала на Евсевий Кесарийски. Руфинус превежда Евсевиевата „История на Църквата“ с модификации, като продължава произведението на Евсевий от управлението на Константин Велики до смъртта на Теодосий I през 395 г. Знае се, че прекарва в Палестина почти 20 години, където изучава гръцка теология и строи килии за монасите аскети. Бил е съвременник на патриарх Теофил от Александрия, който спасил и положил в църква мощите на Йоан.

[8] John of Nikiu.The Chronicle of John, LXXVIII, 45.

[9] Ibid: “And it is also said, that after many days Theophilus took the body of Saint John and his head and placed them in the tomb which had been constructed in the midst of the church.”

[10] Order of Carmelites. ELISEUS (IX cent. BC).

[11] Order of Carmelites. ELISEUS (IX cent. BC).

[12] G. Kazan. DNA bolsters Bulgaria’s John the Baptist bones claim: „They (the relics) were often bestowed as a sign of favor. The monastery of Sveti Ivan may well have received a portion of relics as a gift from a patron, a member of Constantinople’s elite”. Interview for Reuters, June 2012.

[13] Orthodox Christianity. St. John the Baptist Relics.

[14] Някои източници (св. Джером, 342-420) твърдят, че гробницата на Йоан в Севастия продължава да бъде посещавана от вярващи и да върши чудеса дори и след пренасянето на мощите в Йерусалим и Александрия. Съществуват и други теории, според които в края на 4 или началото на 5 век част от мощите са били върнати и положени обратно в гробницата.

[15] J. Skylitzes. A synopsys of Byzantine History 811-1057, 236.

[16] Orthodox World. The right hand of Saint John the Baptist. След падането на Константинопол през 1453 г. ръката на Йоан заедно с други църковни ценности е конфискувана от турците и попада в имперската им съкровищница. В запазени турски данъчни архиви от 15 век се съобщава, че султан Баязид II (1481-1512) подарява ръката на Йоан на хоспиталиерите, които по това време се намират на остров Родос. След падането на Родос в ръцете на турците хоспиталиериете се установяват на остров Малта и взимат със себе си и ръката на Йоан. През 1799 г. дясната ръка на Йоан е транспортирана от Малта до Русия, когато руският цар Петър I (1796-1801) става Велик Мастер на Малтийския орден.  За да се запази, по време на революцията в Русия дясната ръка на Йоан отново е транспортирана, като се смята, че от 1917 г. се е пазела в Германия, после в Югославия, и най-накрая в манастира Цетинье в Черна Гора.

ДОЧАКАХ ХРИСТОВАТА ВЪЗРАСТ НА ЕМИГРАЦИЯТА СИ: ВАСИЛ СЛАВОВ ЗА НОВАТА СИ КНИГА „СТРОФИ НА КРЪВТА“ (ИК ЗНАЦИ, 2023)

АП: Г-н Славов, почитателите на високата поезия у нас ви познават предимно като автор на поетични текстове. Последната ви белетристична творба „Записки на препарирания“ излиза преди повече от повече от две десетилетия. Какво ви накара да се обърнете отново към прозата?

Някой беше казал, че „романът е поетично произведение“, някъде другаде се споменава, че „трябва да бъдеш поет винаги… дори и в писането на проза“. Казванията са казвания, но за мен връщането към това, което условно наричаме „проза“ бе необходимост от поемане на дъх, възможност да „усмиря“ (и не съвсем) демоните и братовчедите им, контурите и сенките на моята Витоша в един приемлив и толерантен наратив. Защото днес работата ми със стих е мъчителна и изисква много енергия. Е, това е, ако си приел, че „в поезията винага трябва да има „something that is barbaric, vast and wild”. А аз съм приел това за себе си.

АП: Как бихте дефинирали стилистично и композиционно новата си творба? Привидната контрастност на заглавието „Строфи на кръвта“ определено отпраща читателя към литературния жанр на поезията.

„Строфите“ в заглавието илюстрират някои от тези поетични „разсичания“, които допускам в текста си. Мисълта и опита за изказ носят своя емоционалност, а тя от своя страна налага определен ритъм и структура. Да, мисля че има поезия или поне запазено посягане към поезия в тази книга. Белетристичното следване на текст дава възможност за словесен „leeway” (неангажираност, свободност) на места. При поезията е различно. Отдавна вече не смятам, че съществува дефинирана „межда“ между един или друг изказ (жанр). Неотдавна препрочитах Фокнър. Тези повтарящи се словестни „маркери“ в „The Sound and the Fury”, например. Типични за ритъма и структурата на класическа поезия. Е, пък нали и самият той казва за себе си, че е неудачен поет… Какво ли би било, ако се считаше за удачен такъв?

АП: Вие отдавна живеете и творите в САЩ, вече повече от три десетилетия. Как географската „откъснатост“ се отразява върху стила на писане и тематичността на произведенията ви?

Дочаках, а днес и прехвърлям Христовата възраст на емигрантството си. Не мисля, че след това остава ново преминаване.

Остава единствено преосмисляне. А „откъснатостта“, както казвате вие, дарява яркост, видения. Това бе и причината за написването на тази книга. Завръщането към онези, притулени в мараня, просеки на града и планината ми, към скъпите на сърцето ми, поели с небесните си ладии, към онези брегове на кръвта, които трябва да се запазят. Разбира се подобно връщане е не съвсем фриволно за мен. Това посягане към преминало и сън носи изповедните си откровения. За добро или за зло. Помагала ми е „нямостта“, дистанцията и в голяма степен изолацията ми. Далеко съм бил от пълни трапези и празни приказки. А подобна дистанция изисква дисциплина. Лишава те от излишни празнословия. Чисти подобна „нямост“. Чисто и свирепо става. Някак.Това в кръга на шегата.

Единственото ми безпокойство е в това, че не съм сигурен дали в града ми още има куче, което може да ни познае. Аргос чака стопанина си двадесет години. И си отива с радост. Имаше едно такова кученце, в къщата на Савата, под Генко на „Галичица“ в махалата ми. Ама си отиде то. Може би секвоите в „Лозенец“ имат търпението да ни дочакат. Ще ги попитам стигна ли до града си.

За Итака не ни остана куче.

АП: Това книга за емиграцията ли е, и ако да, има ли връзка между „Строфи на кръвта“ и емблематичната за българското емигрантство творба на Атанас Славов „С трева обрасли“?

Написаното от мен в тази книга е опит за продължение на един диалог с баща ми Атанас Славов, връщане към семейната история, вече преекспонирана в следващи поколения, постскриптум на „С трева обрасли“, публикувана през 1983г. в Париж. Разбира се, изказът и словесната драска са различни. Поисках да се върна и към тези щрихи, които оформяха пространства в края на 89-та и малко след това (времето на заминаването ми), към спомени и разчитания, които илюстрираха очакването, надеждите на нашето поколение, които осмисляха изстраданото на поколенията преди нас. И тези срещи с хора, намерили сила да се възправят в абсолютната си нетолерантност към корупция и компромис; връщане към спомен за  заплатилите с въздуха и слънцето си за това високо отстояване. Прелистване на историята на рода ми, на близките ми. Благодарност за мен бяха срещите и преписките ми от онова време – с Благой Тренев, Ванцети Василев, Марин Пундев, Михаил Симеонов, д-р Любомир Канов, Милчо Левиев, Атанас Згалевски… Благодарен съм, че срещнах тези хора. Благодарност за мен е и възможността да общувам и до днес с учителите ми на поезия, с най-красивите словеса, творени на езика ни, с несправедливата красота на тази наша българска земя. А миналата пролет, в някакво най-сетне спокойно завръщане, видях за пръв път полетата с канола малко след Карнобат. Жълтите полета. Пропускани 33 години. Изумителност!

А провисналите тела, татуирани паласки, гнусните джуки, продажността и егоизма на тази хищна прослойка, която оформя изкривения образ на днешния български политик? … Всичко това ще отмине! Защото зад нас са родовете ни, защото до нас са близките и скъпите ни. И примерът им. Защото усилието да възпиташ и да завещаеш достойнство – не остава напразно.

И тук мисля, че е важно да кажем дума, да споделим образ, да не премълчим изстраданото. Защото децата и внуците ни трябва да знаят за това. Защото няма стари и нови стойности, има единствено отговорност в отстояването им. В тази книга съм се опитал да дам своя собствен прочит на запомнено и преминато… Доколкото мога.

АП: Как виждате себе си като творец? Кое ви държи буден? Има ли нещо, което не знаем за автора Васил Славов?

Мисля, че интерпретацията на званието „творец“ се намира единствено в разчитането на „сътвореното“ от него. Стиховете, които се опитваш да сложиш на лист са твоята присъда. И откровение. А за будността? Вероятно е радостта, че още мога да разговарям с хора, които ценя и обичам. С близки и приятели, пред които съм отговорен.

АП: Как читателите могат да си набавят книгата ви?

В края на август 2023 книгата ще може да се поръча от книжарниците в България. А за тези, които биха проявили интерес в САЩ и Канада, поръчка може да бъде направена от сайта на „Атерна Прес“ (aternapress.com). Книгата ще бъде представена и на „Алея на Книгата – София“, 4-10септември, 2023 на щанда на ИК „Знаци“.

АП: Желаем ви успех и плодотворни срещи с читателската аудитория.

Благодаря ви. Бих искал да използвам случая и да благодаря на издателя ми Румяна Емануилиду и ИК „Знаци“ за отношението и толерантността им и на прекрасните творци, които намериха сърце и отношение и подкрепиха безрезервно тази книга – Неда Антонова, Недялко Славов, Димитър Христов, Никола Иванов.

И доскоро.

19 август, 2023

(24 юли 1948 – 16 май 1986)

75 години от рождението на поета

Моите Гълъби Вече Ги Няма

„Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.

Мама тихичко разказва
как мъничките всяка нощ на прага
са чакали да се завърна у дома.
И тъй угаснали. Като свещици.
От студ. От скръб. От самота.

Моите гълъби вече ги няма.
Няма ги моите гълъби.“

Йордан Кръчмаров

 Ето редове от съкратената статия за Йордан Кръчмаров, публикувана в „Литературен Фронт“ – 12 май, 1988г., в онова далечно, осакатено време. Осакатена в осакатеното време.

 „През януари 1981 г. Йордан Кръчмаров пише до свой приятел: „Използвах дългите януарски нощи да приготвя и подвържа в малка папка около тридесет стихотворния.“

 Тридесетина стихотворения са включени и в публикуваната в края на миналата година поетична книга „Нощен Залив“. Книга, която авторът не дочака.

Поет, приживе орисан да стои по-далеч, по-встрани от литературната сцена. Доброволна или наложена, изолацията помага на Кръчмаров да изостри сетивността си, да я подчини на естетическите и житейските си принципи. Творбите му завладяват с художественото внушение за изстраданото, с честното, на места рязко звучене.“ (1988 г.)

Какво мога да добавя днес в това писано за вчера – разточителна словесност, препрочит, дума върху думата? След четвърт век. Едва ли. Защото Йордан Кръчмаров остана там някъде „със скитниците, живеещи от дъжд и от планктон“, самин, в обиталището на Високата Поезия, под „замръзналото ехо на черковната камбана“, с всички тези, отишлите си рано от нас, толкова рано от нас, чийто думи трябва за запазим и пренесем. Обречените, забравените…

Неубедителни са за мен извиненията за „вселенски тъги“, тази „innate” за поета саморазрушителност, удобните „препратки“ за този странник, творящ словеса, „тъжен като всички тъжни“.

Пастелната пластичност, цветовата наситеност, типичната за Кръчмаров митичномистична образност разчитам като рана. От преболяното. Нанесена от всичкото това „около“, това „около“, белязало времето и поколението му.

Маргинализирането на талантливия, утвърждаването на онези отхвърлени днес стойности, които прокудиха и обрекоха.  Стига с тези „вселенски тъги“. И нека не сравняваме  „венценосителите“ и придворната им плахост с поетите, понесли високия кръст на таланта и самотата си. Обидно е това.

Пътят и творчеството на Йордан Кръчмаров осмислят прощаването му с каноните на утвърденото словотворение и водят логиката си до отричането на онзи „дивашки химн“…

Самота, въздигнала видения, усмирила видения, пробягнала  до ръба на вселената и отвъд нея, дарила молението, молитвата:

„Протяга към мене десница Христос
и през страшната рана от гвоздея виждам звездите.
С приковани криле върху лунния рог
сухи облаци бавно се скапват и падат надолу на дрипи

Господи, Господи…“

Далеко е онзи залез, когато „цигулките на циганите ставаха на прах“, когато, в „зениците на кладенците“ – „бумти нощта“, когато високата поезия пренасяше съдбата и присъдата си, тежката си присъда, когато тишината и изолацията творяха съкровени строфи. Колко обреченост има в тази поезия.

„Там някъде,

потънало под тинята,

застинало в мълчание,

ме чака страшното пристанище на вечността.“

Красиви, тъжни са думите на Йордан Кръчмаров.  Проводената тихост на носталгията… И онзи копнеж на младия дух да тръгне, да се посвети…

„Морето ме зове… Със плъх във джоба

и шепа пръст от хлътналия гроб на тате…“

Тази кратка бележка не може да мине по хребети и съкровения, творени от Кръчмаров. Тя помага, лично на мен, да се върна в онова време, когато поезията можеше да спаси.

„Нима с една обикновена,

може би ненужна крачка

ще смажат някога и моя глас.“

А високата поезия? Високата поезия не може да бъде „смазана“ и прокудена. Високата поезия може да съхрани и осмисли за всички ни онова „страшно пристанище на вечността“…

Радост за мен е връщането към стиховете на Йордан Кръчмаров, към  словесността на поет, който докосна с безспорен талант и различим глас онова прошепване на стих под „сребърните вретена на рибите“…

Автор на материала: Васил Славов

СТИХОВЕ ОТ ЙОРДАН КРЪЧМАРОВ

ПРАНЕ НА МРЕЖИ

Нагазили в морето до колене,
перем ръждиви, тежки мрежи.
Водата подло кожите ни реже.
Противно, нечовешко време!
И няма край проклетата ни участ!
Въртиш, въртиш, а най-накрая
на пясъка се свиеш като куче…
Сънуваш риба и в съня си лаеш…

СЪЗВЕЗДИЕ “КУЧЕ”

Забравено от Бога, но стигнало морето,
умираше прокуденото куче през нощта
и гледаше безмълвно как пада от небето
нещастната му кучешка съдба.
Протегнало със сетни сили лапи,
докосна хладната вода на вечността.
В окото му, готово да заплаче,
нахлу солта на кучешка съдба.
Нахлуха спомени – горчиви, но приятни.
Защото споменът все още е живот.
И кучето зави проточено и страшно
за мъките на кучешкия род.
И воят му препълни каменната чаша
на равнодушното, заспиващо море.
Една вълна спаси от гибелния пясък
захвърленото кучешко сърце.
И под съзвездието “Куче” с тихи стъпки
премина облак в кожата на вълк.
Започваше сезона на лова със хрътки –
сезон на кучешкия дълг.

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, сред хаос от скали,
където само ветровете се венчават,
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.
Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с отворената порта на дъгата.
Прелитаха над бездната красивите кози!
С потръпващи нозе, с рога свистящи.
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.
Под тях козарят – беден селски бог –
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.
Сред жълтите им, пълни с петънца очи,
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.

AP

На 9 януари тази година се състоя тържествената церемония по случай връчването на наградите от второто издание на станалия вече традиционен Международен литературен конкурс на Лигата. Конкурсът се провежда на всеки две години и има за цел да популяризира българската култура и духовност без географски ограничения. Призовете за най-добра поетична книга за периода 2021-2022 год. получиха Димитрина Желязкова, отличена от журито с първа награда, Марин Маринов и Лъчезар Лозанов, носители на втора и трета награда. Отличията бяха връчени от поетесата Виолета Христова, член на журито, и секретаря на ЛБПСС Георги Атанасов.

Церемонията се състоя в сградата на Националната библиотека „Кирил и Методий“ и бе открита от директора на библиотеката д-р Красимира Александрова.

Тържеството бе почетено от специален гост – вицепрезидента на Република България г-жа Илияна Йотова, която приветства многобройните гости и поздрави наградените поети с високите отличия. Г-жа Йотова отправи изключително топли думи на признание към Лигата и приветства усилията на нейното ръководство да съхранява българската култура и език зад граница както и да подкрепя творческите изяви на българската диаспора.

Актрисата Анна Петрова прочете стихотворения от наградените книги „Сънят на совата“ на Димитрина Желязкова, „Осем такта тишина“ на Марин Маринов и „Кожата на света“ на Лъчезар Лозанов.

По време на церемонията бе обявено и официалното решение на Управителния Съвет на Лигата за награждаване на професор Иван Бързаков, член на ЛБПСС, с най-високото отличие на сдружението – статуетката „Нике“ – за изключителния му принос и високи постижения в популяризирането на българската литература и култура и по повод на неговата 80-а годишнина.

На тържеството присъстваха десетки общественици, творци и представители на медиите между които Боян Биолчев, Румен Леонидов, Румен Шомов, Невена Борисова, Хайри Хамдан, Екатерина Григорова, Илеана Стoянова, Петя Царевска, Георги Милев и др.

Гостите бяха единодушни, че подобни събития утвърждават наложилата се вече лидерска роля на ЛБПСС в културните и интелектуални процеси в България и зад граница.

Снимки: Петър Вукадинов, Петя Царевска и др.