вторник, 16 август 2022

БЕСНЕЙ СРЕЩУ УМИРАЩАТА СВЕТЛИНА: ДИЛАН ТОМАС В НОВ ПРОЧИТ НА ВАСИЛ СЛАВОВ

Dylan T

Не си отивай тихо с мрака на нощта


Не си отивай тихо с мрака на нощта,

пред залез – да догаря старост, да бесува!

Бесней, бесней срещу умиращата светлина!

 

И въпреки, че мъдрият пред края си разбра,

че черно в делото и в думите студува –

не си отива тихо с мрака на нощта.

 

Добрите, пред зелената вълна,

сбогуват се с деня, що в крехкото отплува.

Бесней, бесней срещу умиращата светлина!

 

Безумците, до дъно пропилели песента,

открили пред несбъднатото колко се тъгува –

не си отиват тихо с мрака на нощта.

 

И мрачните мъже прозряха пред смъртта,

че слепият пак може с метеора да празнува!

Бесней, бесней срещу умиращата светлина!

 

И ти, мой татко, в тъжната си висина,

кълни, благослови молитвата, която чувам.

Не си отивай тихо с мрака на нощта!

Бесней, бесней срещу умиращата светлина!

 

превод  Васил Славов

Но побързайте сега,  да не изпуснете мъглата… Сбогом!

Bore

Знаехме, че я има. Че е дошла. Книгата. Че диша някъде. Още невидна за нас. Говорихме за нея в най-високата обител на гълъбите, в „Гълъбарника“ на най-високата ни Алма Матер, плетейки сенките от полет на загубени под пролет птици и строфите на Кийтс и Поуп. Говорихме на език, който никога нямаше да стане наш, матерен, в нашата Алма Матер.

Книгата бе дошла. Бе дошъл и Поета. И търсихме – млади, гладни, търсихме уморени от тихостта, от канонизирата празнина на времето ни, спасявайки се в полуантичната възвисеност на строфите на британските романтици.

Гълъбите минаваха. Минаваха седмици. Спомням си обаждането. Намерих я. Kаза някой. Бе следобед, бе на една тераса до гората ми, висока терса. И намерилият зачете… И пръхна „Конче мое“, слезоха по небесните си стълпове „Сватбата на мама“, „Графика“… Вече не бе следобед. Не можеше да е останал следобед. Беше останала топлост. Непонятна, непозната топлост. Над падналия софийски здрач над града ни.

Колко смелост, не, колко арогантност трябва да имаш, за да пишеш за тази поезия. Не се ли научиха, мисля си днес, критиците, анализаторите, да премълчават. Да премълчат! Не разбраха ли, че понякога поезията е коленопреклонност. Не разбраха ли, че за сетността се немее, че белегът, който оставя тя, сам кърпи всеки възможен слог.

След гилотината бе тръгнал залез. Мек. Докървяващ. Алабросът на гората ми. Майката, която щеше да пренесе вечността, с очи отворени към скромната си обич. И тази „Графика“, която щеше да дорисува най-траурнослънчевата недоизказаност сътворена на езика ни.

Някъде отдавна. Много отдавна. Когато още можехме да чуваме гълъби и небе.

Графика

Борис Христов

В очите на прозорците една вдовица мина,

избягала от своя дом като от стих старинен.

Трептеше въздухът и раменете ѝ трептеха

под слънцето запалено, под твърдата ѝ дреха.

Изгубила водача си, една кошута млада

с косите и с тъгата си изпълваше площада.

И тъй красива беше нейната походка тиха,

че старците дълбоко свойте ножчета забиха…

Но все под слънцето, унесено във странна дрямка,

добра се тя до ъгъла… Нататък беше сянка.

 

10612655 865119900172604 5289437339844775784 n 2

Мъглата покръства думите с влажност и мълчание. Образите ѝ са причудливи, глухо е пълзенето на уморените облаци, переста – тяхната разпръснатост. Мъглата – очертание, контур, притаено докосване, може би… Изреченост без резкия слог на конкреност и присъствие. Мъглата покръства. Избраните за кръст. Мъглата дошепва пепелния ни път. Храни думите с влажност, с бездъх. Тихостта на уморени облаци, безредната тяхната разпръснатост. Очертание, притаеност, може би. Мъглата – предверие към мълчанието, към крайността на Тишината. Тишината след която се ражда… Поезия. Единствената реалност е в отдалечаването от себе си, от стремежа за назоваване. Опитът за пристъпване един към друг би довел до сънностно разминавене, в което плътта е само привидност и дъх. Мъглата е предверието към мълчанието, красивото въведение към крайността. Мъглата, която ние, този път, ще пропуснем.

И точно тук, в краткостта на неразличимото, в разсичащата обреченост на човешкото „сбогом“ е родена поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“. Прошепване е тя, разбило каноните на форма и присъствие, фрагментарност, изчистена до паднала сянка, която провокира невъзможността на сетивата ни в опита им за одухотворяване на ежедневната ни забързаност. Колко много тъга има в тази книга. Възкресена тъга. Тъга, повела невидния си кораб по високите хребети на човешката обич; колко тихо е детството, което гали самотността на сирака, колко съкровен е спомена за майката, която някъде другаде, със силата на светица, ще обобщи всемирния майчин стон: „Со сълзи и с Бога, напред!“

„Понякога заставам срещу залеза и виждам Времето, провесило нозе от билото на Планината, да безделничи и да хвърля камъчета в бездната… Затова и аз използвах силите му, докато е още на крака, да вдигна дом – да имам вярна и приветлива съпруга…и куче в двора, и фенер на ореха, под който да седи детенце с книга…“

Колко са залезите, които си видял в един ден, Поете? Какво преоткри в доброволното си отшелничество и колко твои съсечени братя паднаха по очи отвъд Планината? „Слънцето като ранен войник провлачи кървавия си шинел по върховете на дърветата и падна по очи зад планината.“ Прости на виновните и превърна страданието си в поезия. И отнася ехото написаното… „Освободи ме – чувах го да вика, срещнех ли очите му, горящи от безсъние. – Нима забрави името ми – назови го и да свърши този съд.“… защото ти отказа да съдиш, защото отказа чрез назоваването на имената им да напомняш за тях. Препрочитам словата. Боже! Въздигни силата в нас, Боже, и ни благослови с богатството да простим… „Домът на детството ми бе на крачка от затвора и в онези дни, когато майките работеха и нощем, за да ни изхранят, изпълзявах по високата стена и стигах да килията на моя нов приятел – Стария Затворник. Той ме очакваше на своето сковано от дъски легло и свършваше ли разговорът ни, притискаше главата ми до разтуптяното сърце и двамата заспивахме – като пропъдени от ято птици в плаващо върху водите на съня гнездо. Но тъкмо се унасях и навлизах в гъстите тръстики край брега, ръце на друг затворник ме поемаха и ме притискаха към топла и изгаряща за детски мирис гръд… А после се отпускаха и те, за да попадна в отмалелите обятия на трети… Така пътувах към далечните им домове, където ме посрещаха с разперени криле децата им… А на разсъмване, щом свършеха игрите и летенето ни, слизах от последното легло и тръгвах към портала, скрит в широкия шинел на някой от затворниците. И докато подскачах бос по камъните към дома, дочувах как пазачите ме търсят, как извикват името ми и очакват да се върна в строя…“

Не видяхме ли ние в мъртвото око на Агнето-Агнец кървавия път, който щеше да прокуди и да принизи някои от нас.

3aee3def 4b20 4529 94b1 ebba9936fee7 1

художник Дарина Христова

Колко често бе разминаването в „телените заграждения“ на очертаното за поколенията ни време. И ако тези преди нас бяха артикулирали присъствието си в мъглата с чудовищния стон на Павлов „приятел ли е, враг ли е, не го познавам и с точността на прилепи се разминаваме…“ то Борис Христов докосва прерязаната пъпна връв с думите: „… Затичахме един към друг, разперили ръце да се прегърнем. Но се разминахме като пикиращи при смъртен бой пилоти, защото вече бях узнал цената на позлатата върху пагона му и Тайната, която ни разделяше.“ От срещата с кошмара, от дните на безсвечеряване и видения, Поета черпи, висок и бездиханен. И „загледан в слънчевия лъч в ръката на Затворника, използван за бастун“, пишещият повдига словото високо над билото на старата ни, уморена планина. „От него, в този ден научих как да разпознавам капчицата дъжд върху лице, което плаче, и за първи път можах да проследя, родена от окото му, какъв е пътят на сълзата.“ От човека може да бъде отнето всичко, но не и красотата.

С прошката, с този най-красив жест на вярата ни Борис Христов въвежда метафорите на неназованото, като колективен императив за духовното ни пречистване. Конкретностите –имена, профили, варварства – не съществуват. Конкретностите, изговорени и изговаряни с години вече, имат обратен ефект, изтъняват, загубват първичната си сила. Мъглата няма да помогне! Може би трябва да се помолим, а не да молим, да помислим и коригираме собствените си несъвършенства, да открием отново „притоците на реката Свобода“ (която пропиляхме и продадохме), събрала ни за малко, и останала в „костта“ на мисълта ни като тиха несбъднатост… „Думи много. Думи–хиляди… И ни една от тях на покаяние!“

Поезията в „Спомени за хора, камъни и риби“ прощава. Със силата и мъдростта си. И днес, приседнали, ние, читателите на Поета, с камъните и рибите, със залезите пред цамбурването на слънчевата плувка, пием кърваво родопско вино и се заслушваме в душите си. Мъглата е отнесла празните словеса. „Държах се някога надменно с Времето като го унижавах да върви след мен или го пращах да лети подир безкрили като щрауса идеи; да се напива в празни спорове и да осъмва с врагове на виното; или докато пиша нощем – да чете с досада, а през деня – старателно да го изтрива“, и я има само тази тънка дъга – споделеност, крехка като сушените плодове, които докосваме и които, заедно със съпричастието ни, ще пречистят очите и духа ни.

Нелесна книга е „Спомени за хора, камъни и риби“. Нелесни са думите, сякаш разбридали смисъл и прошепнати от Поета – този „брояч на Ветрове“; нелесна е вселената на Камъка, вървящ по слънчевия си път, еволюиращ в съвършеното си триединство, от крайпътен, в крайъгълен и после в надгробен; нелесни са и хората, които още „не знаеха как мирише бялата кръв на невинния сняг“… Преди много години Борис Христов бе споделил: „Най-важното качество на един поет е да може да се вслушва…“

И ние, читателите му, чуваме гласовете, и тропота на Ослицата, и каноните на небесното песнопеене, където вече никой не изчаква реда си, защото… не е ли това красотата… да кажеш, да бъдеш докоснат от новата молитва, която си открил в душата си и си имал силата и доблестта да преосмислиш; или живеещ в Мълчание, да оставиш рибата под Камъка, занямял пред пролетните куполи на готовите за слънчев полет глухарчета. Мисля си за казаното от Поета:“А аз от редките ми срещи с Музата, не помня да съм се възторгвал от общуването ни. Освен, разбира се, в онези паметни за двама ни безсънни нощи на забрава в търсене на римата.”

12319333 861693003928032 500402850 n

В тези притихнали в мараня върхове, в просълзяването на небето, което помни, в краткостта на диханието ни, в разсичащата обреченост на човешкото „сбогом“ е съхранена Поезията. Там е и този меден планински хребет, там е студената мекост на падналото предвечерие, на вечно стелещите се облаци, на презрялата от сладост тъга. Като къпините, като полетата, хвърлили несподелени чергила, като усета за онзи далечен задпланински мирис – мирис на безвидно, на изтекъл пясък, където сенките зоват, тъжат – все нестигнати. Където тихите ни небесни гемии, сетните ни гемии, се разбиват. В есенните брегове на Вършилото, в дълбоките, слепи корени на Вършилото. Високо по склона, откъдето не почва път. По друма, където падат всички птици и пътища. Към самотното саморазпятие. Към самотното самосъграждане на Поезията, осмислена в тишината на библейско битие.

Есенните клепки на Вършилото… кръщелните думи. Намерихме тъгите си в тези изтрити словеса, прозряхме най-доброто от себе си в тях. И ги търсим, и ги молим, и ги мълвим.

Мъглата изтънява.

Васил Славов

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ИСКАХ ДА ОТЛЕЯ НАЙ-ГОЛЯМОТО ЖИВОТНО НА ЗЕМЯТА

СБОГОМ НА МИХАИЛ СИМЕОНОВ (1929-2021)!

Mihail Simeonov 1983 by Erling MandelmannГринич Вилидж

Интервю на Васил Славов по повод изложба на Михаил Симеонов в Ню Йорк декември 1989-февруари 1990

Разговорът е публикуван във вестник “Народна Култура”, брой 7, 16 февруари 1990 г.

20220103 143230

Целта на пътуването ни е изложбата на Михаил Симеонов в новооткритата галерия на Филип Стейб в Ню Йорк. Движим се по Хюстън, пресичаме „Бродуей“, за да влезем в онази нюйоркска част, където пъстри знамена, напомннящи за рицарски турнири, обявяват гостите творци в едни от най-престижните галерии. Завиваме по „Канал“, за да се озовем на „Грийн стриит“, място, където между прочутите бохемски кафенета на „Гринич Вилидж“ и пъстоцветното изобилие на „Чайнатаун“ от 2 декември 1989 до 24 февруари 1990 е изложил своите творби и Михаил Симеонов. Автор на портретната скулптура на Захари Зограф (1953), пресъздал събития от българската история в композициите „Асен и Петър“ (1954), работил в Тунис, отразил в някои произведения духа и традициите на африканския континент, художникът живее и работи в Ню Йорк от 1971 г. Последната му изложба е повод за разговора ни.

ВС: На едно място споделяш, че си „продукт“ на скулптурата, създавана през неолите, в Египет, в Гърция и Рим. Разтълкувай ни механизмите на този континюитет.

МС: Това е основата на моята работа като скулптор. Стремя се към простотата на формата, към сбитост на детайла. Мисля в бронз. Монументално присъствие, чистота, плътност на формите, задвижени отвътре и всичко това обединено и излято в бронз.

ВС:  „Твоят“ скулптор е Матис. Кое опредея естетическите ти предпочитания?

МС: Тето Аренберг, швед и меценат на изкуствата ( наскоро починал ), живеше в Швейцария и имаше събрана огромна колекция на работи от Матис. В продължение на години имах възможност да бъда обкръжен от Матисовите скулптури, които за мен бяха голямо училище.

ВС:  Един от твоите най-големи проекти е „Отливането на Спящия Слон“. Какво те привлече в тази идея и как се стигна до осъществяването на по-голяма част от проекта.

МС: По принцип исках да отлея най-голямото животно на Земята ( а не във водата ). Ако съществуваха живи динозаври, вероятно щях да отлея един от тях. Слонът има символично значение в човшката цивилизация от древността до наши дни. Той е символ на стабилност, вярност, памет и сила. В създадената организация във връзка с реализирането на проекта участват 13 попечители – зоолози, философи на изкуството, адвокати и дипломати. Съмищленици на организацията са по принцип екологично ориентирани хора и организации. В отношенията ни с Кения бяхме подкрепени от Грийнпийс. Международната преса, радио и телевизия отразиха работата на организацията. Седемдесет и осем държави показаха документален филм от отливането, направен от ББС.

ВС: Имал си редица самостоятелни изяви в САЩ, Италия, Швеция, Швейцария, СССР, Тунис и други страни, а сега до март ще върви и изложбата ти в Ню Йорк. Какви са бъдещите ти планове?

МС: Работя нови десет бронза за следващата изложба през 1991 г. Една от работите е минотавър, около четири метра ( малък модел е показан на сегашната изложба).

ВС: По време на гостуването на Милчо Левиев в България стана известно създаването на Американска Асоциация за насърчаване на българската култура. Като член на управителния съвет как виждаш една бъдеща работа с български художници, скулптори, приложници.

МС: Моята задача е да помогна на художниците с информация за съвременното развитие на изкуството и неговите институции – галерии, музеи, колекционери.

20220103 142936 1

Снимки: Васил Славов – личен архив

 

В ЧИКАГО ОБЯВИХА РЕЗУЛТАТИТЕ ОТ МЕЖДУНАРОДНИЯ КОНКУРС “ИЗЯЩНОТО ПЕРО” 2021

НАГРАДИ ОТ МЕЖДУНАРОДНИЯ ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС „ИЗЯЩНОТО ПЕРО-
2021“
Confed12
Наско Гелев, Снежана Галчева, Калина Томова и Михаил Цветански
Снежана Галчева, Председател на Салон за българска култура и духовност Чикаго: 
Скъпи приятели, литературният конкурс „Изящното перо-2021“ вече има своите лауреати. И в това издание той успя да събере българските творци от няколко континента около темата “Човечността – кръстопът и съдба”. В продължение на три месеца ни изпращахте своите творби, в които имаше послания, изпълнени с ентусиазъм, доброта и градивна енергия. Разпиляни по света или останали в родината, вие дадохте да се разбере, че националният ни дух е жив, независимо къде се намираме по света… Всички вие показахте на какво е способна силата на словото… А тя може да твори чудеса. Още повече сега, когато светът и всеки един от нас преживява трудности и изпитания, тя ни е нужна повече от всякога. Нека тези добри чудеса никога не свършват, нека творческата ви енергия преобразява! Имаме нужда от вашата мъдрост, която дава смисъл на дните ни!
И тази година интересът към това мащабно литературно събитие беше изключително голям и в него имаше участие на автори както от България, така и от различни страни на Европа, Австралия, САЩ, Канада. Изключително съм радостна, че възрастовата граница на участниците за първи път започва от 12 години. Респект към талантливите деца на България! На журито бяха дадени творбите без имена, за да може то да направи своята оценка и класиране. Отново много автори събраха еднакъв брой точки. Имаше прекрасни творби, но по регламент класацията е съобразена с предварително обявената тема: „Човечността – кръстопът и съдба“.
Благодаря на всичи участници в конкурса. Беше изключително удоволствие да се докосна до вашия духовен свят. Посланията ви, облечени в магията на словото, не остават затворени между страниците, те чертаят нови пътища в необятния свят на познанието!
ЧЕСТИТО НА СПЕЧЕЛИЛИТЕ!
СПЕЦИАЛНА НАГРАДА ЗА ЦЯЛОСТНО ТВОРЧЕСТВО:
ЗЛАТИМИР КОЛАРОВ – София
КАЛИНА ТОМОВА – Чикаго
КРАСИМИР БАЧКОВ – Варна
ЗА ЕСЕ:
ПЪРВА НАГРАДА – МАРИАНА НИКОЛОВА – за „Човечността – кръстопът и съдба“
ВТОРА НАГРАДА – ДАМЯН ГЛУХОВСКИ – за „Зимна приказка“ и МАРИЯ ДИМИЕВА – за „Човечността – кръстопът и съдба“,
ТРЕТА НАГРАДА – НИКОЛА ФИЛИПОВ – за „Помогни, за да ти помогнат“
ДЕТСКО ТВОРЧЕСТВО:
ПЪРВА НАГРАДА – КРИСТИЯНА ПЛАМЕНОВА – ненавършени 12 години – за стихотворението „Манастирът“
ВТОРА НАГРАДА – ХАВВА АРНАУД – 13 години –за „Светът на човечността“
ЗА РАЗКАЗ:
ПЪРВА НАГРАДА – НИКОЕЛА ИВАНОВА – За „Пианото на Дора“; ГАЛИНА ТАНЕВА – За „Ще ми купиш ли хляб“; СВЕТЛАНА НИКОЛОВА – за „Две морски камъчета“
ВТОРА НАГРАДА – НАСКО ГЕЛЕВ – за „Хазайката“;
ДИАНА ИВАНОВА ХРИСТОВА-ОЛИВА – за „Нощта на Рождество“; СВЕТОЗАР КАЗАНДЖИЕВ – за „Белият лебед“
ТРЕТА НАГРАДА – ЗДРАВКА МОМЧЕВА – за „Милост“; ПЛАНИМИР ПЕТРОВ – за „Българският хляб“; БОРИСЛАВ КОСТОВ – за „Една дълга бира в една кратка вечер“
ЗА ПОЕЗИЯ:
ПЪРВА НАГРАДА – ДИМИТЪР ЙОВКОВ – за „Човечност“; ХРИСТИНА ВЪЧЕВА – за „Добротата обединява“; ПАВЛИНА ПАВЛОВА – за „Сляпата цигуларка“
ВТОРА НАГРАДА – ЛЮДМИЛА БИЛЯРСКА – за „Покой“; МИХАИЛ ЦВЕТАНСКИ – за „Верую“;
АНГЕЛИНА МИХАЙЛОВА – за „Завет“
ТРЕТА НАГРАДА – КАТИ ВАНГЕЛОВА – за „Причастие“; КРЕМЕНА КИРИЛОВА – за „Когато си добър“; ВАСИЛКА ХАДЖИПАПА – за „Емигрира България“
НАГРАДА ЗА АКРОСТИХ:
– АТИЧКА ТЕРЗИЕВА– за „Какво е човечността – кръстопът или съдба“
Confed10

КОНФЕДЕРАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ КУЛТУРНИ ОРГАНИЗАЦИИ В ЧУЖБИНА

ИСТОРИЧЕСКО ОБЕДИНЕНИЕ НА БЪЛГАРСКАТА ТВОРЧЕСКА ДИАСПОРА

Confed6

На 5 декември, в навечерието на Никулден, в Културен център „Българика“ в Чикаго, се състоя едно дългоочаквано от българите в чужбина събитие, а именно сплотяването на български културни организации и творци от цял свят в една обединителна формация. Новата организация, която се нарича КОНФЕДЕРАЦИЯ НА БЪЛГАРСКИТЕ КУЛТУРНИ ОРГАНИЗАЦИИ И ДЕЙЦИ В ЧУЖБИНА, (CONFEDERATION OF BULGARIAN CULTURAL ORGANIZATIONS AND ACTIVISTS ABROAD – BCOAA), включва както културни центрове и сдружения, така и индивидуални членове. Инициативата за обединението принадлежи на две организации от САЩ – Салона за българска култура и духовност в Чикаго и Лигата на българските писатели в САЩ и по света.

Confed11Дик Дерик, председател на Инициативния Комитет за учредяване на Конфедерацията

По време на Учредителното събрание в център „Българика“, където присъстваха представители на българската общност от Чикаго, Филаделфия, Сан Антонио и Питсбърг, бе гласувано предложението на Инициативния комитет за президент и вицепрезидент на Конфедерацията. Д-р ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА (Pittsburgh, PA) бе избрана за президент на BCOAA, а СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА (Chicago, IL) – за вицепрезидент. Избран бе и 9-членен Борд на директорите, който включва поети, писатели, преподаватели, журналисти и други дейци на словото и културата от САЩ, Франция, Кипър, Астралия, Великобритания, Израел и Германия:

Д-Р ДАНИЕЛА НАЙБЕРГ, САЩ – писател, поет, преподавател, основател на общество за поезия и литературна проза „Глаголницата“, доктор по етнохореология; ВЕСЕЛА СЕЛИ РАЙЧИНОВА, ИЗРАЕЛ – журналист, продуцент, международен кореспондент на БНР, основател и директор на „Арт Салон Сели“, Президент на WAPA, ИЗРАЕЛ; Д-Р ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА, САЩ – поет, писател, издател, вицепрезидент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света, доктор на филологическите науки; ВАСИЛКА ХАДЖИПАПА, КИПЪР – преводач, литературен критик, поет; ДИЛЯН ДИМИТРОВ, ФРАНЦИЯ – поет, режисьор; Д-Р ЕМИЛИЯ ЮКЕР, ГЕРМАНИЯ – художник, поет, председател на дружество за култура изкуство „Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“, доктор на биологичните науки; СНЕЖАНА ГАЛЧЕВА, САЩ – журналист, литературен критик, поет, председател на „Салон за българска култура и духовност – Чикаго“; Д-Р МАРИЯ СТАЙКОВА, АВСТРАЛИЯ – писател, доктор по биохимия; ЗДРАВКА МОМЧЕВА, ВЕЛИКОБРИТАНИЯ – писател,  поет, преподавател.

Confed 20Снежана Галчева, председател на Салон за българска култура и духовност, и Людмила Калоянова, вицепрезидент на Лига на българските писатели в САЩ и по света. Фотограф: Татяна Авджиев

Confed8Д-р Людмила Калоянова и Калина Томова, зам.-председател на Салона за българска култура и духовност Чикаго

В  Конфедерацията като учредители участват Клуб на дейците на културата „Нов живец“ – Атина (Гърция), център „Българика“ – Чикаго (САЩ), “Клуб на българските жени и семейства в Хамбург“ (Германия), “Салон за българска култура и духовност“ – Чикаго (САЩ), Български културен център – Лимасол (Кипър), „Арт Салон Сели“ (Израел), Лига на българските писатели в САЩ и по света, „Творци без граници“– Чикаго (САЩ), Първи български културен център – Чикаго (САЩ), „БУЦ Знание“ – Чикаго (САЩ), Гражданска Асоциация „Българи в Аржентина“ – Буенос Айрес и други, както и голям брой индивидуални творци, между които Живка Балтаджиева (Испания), Никола Филипов (Великобритания), Валентина Евтимова-Щайн (Германия), Рада Добриянова (Швеция), Снежана Ауад (Израел), Гергана Егова (Канада), Добрин Добрев-Финиотис (Кипър), Иван Стоянов-Бари (Холандия) и много други.

Новата организация си поставя за цел една безпрецедентна по рода си задача – да обедини усилията на многобройните български културни центрове и дружества, пръснати по света, около една консолидирана и активна политика, която да подхранва духовните интереси на българската диаспора. „В този смисъл приоритетна мисия на Конфедерацията ще бъде да популяризира изкуството на българските творци по света, да повиши обществения интерес към изявите на българите зад граница и да издигне българската култура и духовност в чужбина на по-високо ниво“ – изтъкна в словото си д-р Калоянова.     

BCOAA се надява да обедини и координира творческата енергия на българските общности в чужбина и да превърне изконните духовни потребности на българите, живеещи и творящи извън България, в приоритет на българската държавна политика.

Новата културна организация е отворена общност и приветства присъединяването на членове и съмишленици от цял свят, които споделят нейните идеи и са готови да работят за общата кауза.

AP

Confed3Снежана Галчева, председател на Салон за българска култура и духовност Чикаго

265432834 1284447548722842 8630063410338458795 nАнгел Колев, президент на Лигата на българските писатели в САЩ и по света

Confed2

 

 

Confed1

COnfed18

ФЕСТИВАЛ НА БЪЛГАРСКАТА КУЛТУРА ЧИКАГО 2021

На 5 декември в “града на ветровете” ще се състои поредното издание на станалия вече традиционен Фестивал на българската култура, организиран от “Салон за българска култура и духовност” с подкрепата на Генералното Консулство на Република България в Чикаго.

Спонсори на събитието са Лигата на българските писатели в САЩ и по света, фондация “Атерна Прес” и сдружение “Български художници зад граница”.

Фестивалът предлага богата културна програма, базар на книгата Чикаго 2021 , срещи с представители на творческата диаспора и коктейл. Ще бъдат обявени и резултатите от Международния литературен конкурс “Изящното перо 2021”.

ФЕСТИВАЛ

1

НОВА ПОЕТИЧНА КНИГА НА ВАСИЛ СЛАВОВ

Vasil Slavov Nyam K1 1

Почти четвърт век след реализацията на първия си сборник стихове, Васил Славов се “завръща” с поредната си стихосбирка в литературния живот на страната. Редактор на новата му книга „Ням“ ( изд. Атерна Прес) е поетът Иван Здравков. Автор на илюстрациите е Милко Божков.

Макар и да живее в САЩ, Васил е познато име сред ценителите на високата поезия у нас. През 2018 г. той спечели голямата награда за поезия “Дамян Дамянов” с поетичната си книга “Следверие” (изд. Факел).

Автор на няколко поетични и белетристични книги и носител на престижни литературни награди и отличия (съпътстваща награда в националния конкурс за поезия “Христо Фотев” (“Звяр”, 2016), Васил Славов е категоричен пример за това, че талантът не е географско понятие, а полет на духа, който трудно се побира в мита за “премълчаната” ни емигрантска литература.

IMG 74f278d1b9671ce0fc66b360594b28b5 V 1

 

Атерна Прес предлага на читателите си три стихотворения от стихосбирката “Ням” на Васил Славов.

 

Ням

И корабът мъглясал, с крепните криле,
познал и свят и Ад, небето ще чете
и може би, отново, към бряг ще се завърне
или платното черно
към мрака ще обърне.
И корабът
с предсетните крила,
прелюспен в димен свод,
а горе – в светлина
и всичкото загубено в езика на човека
било е минало до днес, било е сянка
– нека!
след словото Отрок от вой да се роди,
от падналите в грохот, от клюнните скали,
които кипнали сред гъста, гневна пяна,
ще спрат Земята вече, ще спрат живот, но няма
усилие изконно в забрава да отмият
да отнесат сърцето, от болка дето вие
в едно пропаднало в очакване небе!
И корабът
със крепните криле!
Коруба някаква.
Прохлупени звезди.
На палубата – нощ.
Среднощното кади
под черната превръзка на Касиопея,
където само кръстът и небесата пеят,

където мараня е твоят мъглен пристан,
а думата – посеченост и сетната ти истина,
където мъртвото разкъсва духа и тишината
и всяко късно връщане
е среща с непознати.
Далече някъде, зората пак пропада
и облакът ѝ паднал, една умряла крава,
търкаля се във въздуха с подути ветрове,
продъхва пак и пак и вече ще умре,
но някакво крило на гълъб или дим
го вдига от окото на океана син,
превръща го на мечка, а после на змия
и почва пак, отново, небесната игра.
Да, тук сме всички ние,
сред кърваво море
и никой път не знае,
и нито и къде
последният ни пристан дъгата ще затвори
и вече на колени на Дявола се молим,
за болната от време,
презряна светлина,
която пак ще дръпне живота по ръба
на някакво поредно, предсетно заколение,
наречено от Бог разпятие и спасение –
и там,
по мачтите
на куките побити,
приличаме на кацнали в подлунието птици.

И той е тук.
И той!
Сред сенките,
сред нас,
въздигнал на триона скрибуцащия глас,
на крясъка – дъгата,
на лудостта – четмото,
на мъртъв албатрос скрипеца и окото,
догонил без слова най-страшната стихия
и бяла пелена в саван ще го повие.
Но той реве,
реве
и черното море
корубата саката за миг ще измете –
но спира да надува препълния мях,
защото я посреща смразяващ,
луден смях,
роден от всичко мъртво, от цялата Вселена,
смехът на този мъж в отвъдното поема,
разблъсква хоризонти,
трепери и бучи
и падат вцепенени, посърнали звезди.
Ахав – несвестен пес,
из мрака заловен,
куцукащ между спомена и лунния си плен,
един, достигнал сушата и там от мрак изтлял,
загубил всичко свято и всичко пропилял
из кръчмите на Ада,
сред райските цветя.

Ахаве, бесно куче!
Живееш?
Докога?
И пада равно…
Тихо…
Вселенско помирение
между окъсан Бог и сетното творение
от морска сол омесено, от светлост и от жал,
един човек забравен,
роден в свещена кал,
изправил слабостта на грозното си тяло,
живял – не, не в живота,
а там, където спряло
бе цветето, което вълната ще откъсне
и това небе безлично дарява светли пръски…
Делфините където с мелтемите играят
и падащото слънце с муцунките дълбаят.
Оттук –
прекършен,
тъжен,
подхвърлен към безкрая
без кучката настръхнала и майка си да знае,
които му дариха пречупена снага
и патерицата строшена, да тропа из дъжда
и тътена отекващ под свода на небето,
където само босата луна,
където
разсечени до гърло,
безкрили ветрове
пак свиват снопове от морски цветове.

Отива си,
отива си,
догаря в мрака оня…
Земята е червена, гемиите се гонят
и пристанът дошепва с последните звезди,
морето вдига дрехата и голотата ври
от този сетноглух, загубен в тихост блян,
отново пак нестигнат,
отново неживян,
копнение строшено, валял в пустиня дъжд,
мираж на светлината, несбъднат ни веднъж,
а в гърлото огромна и мокротежка буца
и нощният моряк към прага си накуцва,
светлика да запали,
маслина да положи,
ще си помисли в миг, че повече не може
съдбата си да гони и тези ветрове,
стената ще строши, до гроб ще изреве
и пак ще тръгне –
черно и в черно,
черно сам
на глухата си патерица
и на нощта опрян.
Догаря бавно слънцето и малко преди края
догалва си земята и хвърля котва в рая
и диша върху покриви, докоснати в позлата,
нощта ще бъде същата – далечна и позната,
чешмицата до кея ще пръсне водна шума
и мракът ще затвори последната си дума.
А залезът отсреща – една разчупна ласка
небето ще целуне,
небето ще одраска.

Отгоре чезне глухо на мазката лъчът
все по-бледосива и лунна става тя,
нощта е вече тук с небесното си слово
и този черен месец пред остров от олово
в предмиг предвкусва края и тъмното гори.
Отиват си,
отиват си
последните лъчи.
И корабът напуска следземния си пристан,
а на брега забравеният, в небето си улисан
не вижда тънка птица как в маранята пада
и как в часовника си вече и пясъкът пропада,
и как зъбът проронен на черните скали
плацентата разкъсва
и мракът вече ври,
как мъртвите с ръкави от водорасли – ризи
под кипариса остър,
до хоризонта близо,
додишват ехото и с белия език
кръвта червена вдигат и всичкото след миг
се срива и замира
– там стъпил бе Човекът
и бе въздигнал людската, миражната си Мека
на волята, на любовта,
на силните скали
и няма вече болка и няма вече дни…
Брегът загуби цвят, Човека не позна.
И вдигай тази котва!
И крепните крила!

Опрени в Адното, от тъмното смълчани
без дъх, без упование,
от вятъра вковани
на времето под прангите, което жадно тлее
и всичко е забравеност и силата немее
с избити зъби вече,
на старческата паст…
И Адно е за Дявола.
И Адно – и за нас.
Накрая свършва вятър.
И свършва и морето
и сенките се свършват, изчезват там, където
прическите превили са морските треви,
където, най-накрая, земята се отви
и в тънкия ѝ бял, пропукан с време череп,
костиците най-сетне праха си ще намерят,
сълзите ще дарят на корените сили,
една пчелица, горе, небето ще ужили…
И, може би, ще почне отново Рождество
без нашето участие,
без нас, пък и защо?
Да бъдем дим и прах?
Отмина ни редът.
И вдигай, вдигай котва.
Крилете.
И на път!

3 133 1912 2019 2 scaled

Брегове

Загубени в сметищата от сенки,
зарити в солни облаци, без път,
животът ни отдавна хвърлил корен
под кръст,
където блудните лежат,
където думите ни плуват все бездетни,
а страшният ни ръст е само грях,
където сетният пророк от хълма ревна
към среза на небето:
Подивях!
Как блъскахме с крилете си съдрани,
огромни,
тежко слепнали с нощта,
как чаткаха копитата ни глухо
извън звездите и отвъд света.
Бездънен смях, пред нас морето,
а ние, сетните,
проклети синове,
пак просим прошка и в небето вием
от чужди,
безразлични брегове.

 

3 99 1775 2017 6 scaled

Към Колизея на слънцето

Белите лъвове на вълните.
Ноктите им от пяна, времето им от пяна – пръските,
светлината.
Лъвове са вълните
с тези слънчеви гриви.
Белите лъвове на вълните разкъсват.
И ни повличат – кървящи –
към Колизея на слънцето.
Смъртта дойде в Рим, като в онова старо заглавие.
В разрушеността на Юга, в Наполи.
Сухи треви, които напомняха мъртвостта на тревите
в града на рождението. Ръждиви треви – слънце
отгоре.

Мисля, че Югът прави хората по-жестоки,

нетърпеливи,
ненужно пъргави. Думите им са остри, назидателни
някак.

Къртичината Везувий – отсреща.
Разхвърляност на улици, които отдавна са вдигнали
белите си платна. Градовете на Юга са навсякъде
едни и същи.

Скоро всички те ще умрат.
Тогава кръстовете на църквите ще полетят – огромни
черни птици. Забравени, черни птици.
Крепостните стени, пазили светостта и вярата
ще се срутят в пясъчната слабост на отнетите
брегове.

Югът те учи. Че се умира бързо.
Но Югът те учи и на поезия. Понякога. Когато очите
болят от синьо.

Поезия и Смърт си мисля.
Гледам всички тези разминаващи се в съзнанието ми
спирки като строфи, като лист.
Разчитам ритъма, метриката, внушението им.
Губя вяра от слепотата на слънцето им. Дишам.
А отсреща – къртичината Везувий.
Белите лъвове на вълните.
Спомням си за Белите лъвове на вълните,
за ноктите им от пяна, за времето им от пяна,
за пръските, за светлината.
Лъвове са вълните.
С тези слънчеви гриви.
Разкъсват уморените си жертви.
И ни повличат, кървящи,
към Колизея на слънцето.

 

3 99 1774 2017 4 scaled

 

ЗДРАВКА МОМЧЕВА ЗА НОВАТА КНИГА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА

МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА ИЛИ МЕЖДУ ЗАГУБАТА И ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ ЧРЕЗ ЕДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА КНИГА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА

2
Здравка Владова – Момчева
Обичам да чета научни изследвания на историческа тематика и признавам, че пристъпих към труда на Людмила Калоянова ,„Между лавъра и кръста“ с любопитство , продиктувано повече от личен интерес. След като затворих и последната страница от тази книга, реших , че на всяка цена трябва да напиша отзив за нея, защото в текста открих нещо много по-дълбоко, глобално и проправящо съвременно разбиране към феномена Созопол като част от феномена България.
Всички знаем и сме пораснали с клишета от типа „земя на кръстопът“, „средище на различни цивилизации и култури“, „богато историческо наследство“. Много e удобно и даже е повод за гордост в неформални ситуации, когато самочувствието ни на „наследници“ на древни земи, опира до глазираната повърхност на смътно познание и ( поне за моето поколение) , няколко „синтезирани“ параграфа в учебниците по история .Но всичко останало, а то е огромно като цивилизационна симбиоза, формирала съвременната ни културна и манталитетна „физиономия“ , все повече се забравя и може да бъде изгубено, ако не се появяват издания като „Между лавъра и кръста“.
Безспорно, тази книга представлява едно задълбочено и детайлно обосновано изследване на авторката върху историята на античната колония Аполония, преляла/преобразила съществуването си в раннохристиянски център и специфичен духовен спътник на мегаполиса Константинопол. В научно – фактологичното ниво на наратива, логично и последователно са проследени всички причини и следствия, довели до превръщането на Созопол в културен, религиозен и интелектуален фактор не само в средновековния, но и предхождащия го езически свят. От тракийската, известна със своите просветени лечители, древност, през синкретичния култ към гръцкия бог Аполон, наречен Иатрос ( Лечител) ,именно поради „вливането“ на тракийската лечителска способност към свръх – качествата на божеството, та чак до вграждането на мощите на Свети Йоан Кръстител в базиликата на остров Свети Иван, читателят може да проследи удивителната трансформация на идеята за спасението, такова, каквото са си го представяли древните и средновековните обитатели на града. Ако мелодичното звучене на неговото име ( Созополис) може да бъде асоциирано с музика, то за мен, вечната идея – основа на изконния човешки стремеж към изцеление и спасение от болестите и злото, може да бъде илюстрирана с непроменящ се в океана на времето, исов тон. Каквото и да се е случвало през изминалите столетия на Аполония – Созопол , а то е много и взривно наситено с отломки от история, политика, грабежи и съзидания, точно този исов тон на спасението като мотивация за съществуване, за смисъла на живеенето въобще, се оказва основна характеристика на оцеляващия през вековете и оцелял до днес „град на спасението“ – Созопол. Нещо повече. За мен , този исторически труд, привнася за читателите с по-широко асоциативно мислене и косвено обяснение на феномена България, но не онази, която познаваме чрез факти и събития за своето си, единствено българското. Става въпрос и за културните „преливания“ на кръв, гени, обичаи, култове, вярвания и религии, преобразени и абсорбирани на местно ниво до степен на нова/друга уникалност, която няма как да бъде разбрана, ако не е обяснена чрез трудове като „Между лавъра и кръста“. Защото , поредното достойнство на тази книга е именно достъпността на текста, ясното, логично и пряко до всеки вид читателско съзнание ( научно или просто любопитно) обяснение, защо това е така.
Защо едно малко, от съвременна гледна точка, парче земя, далеч не българско в момента на своето възникване,( Аполония възниква като колония на древния гръцки полис Милет) , все пак ревниво рефлектира като наше си в големия сюжет на турбулентната ни история? Кои са факторите, които го приобщават към нас, българите ? Защо тези фактори могат да бъдат колкото местни ( тракийската култова основа), толкова и космополитни за времето си ( превръщането на Созопол в раннохристиянски православен център) ? И не на последно място, кои са практичните причини, превърнали Аполония – Созополис в желано за притежание, присъединяване, завоюване и експлоатиране благо, в домогванията на толкова много етноси, а по-късно и държави, или градове – държави като Византия, България, Русия, Венеция, Гърция ?
Нима подобен въпрос не може да бъде зададен и за разнородния магнетизъм на цялата ни страна през вековете, привлякъл толкова много апетити и заробвания на нейната наслоена с култури и богатства, територия? Както вече подчертах, в „Между лавъра и кръста“, Людмила Калоянова директно или косвено отговаря на тези въпроси.
В тази книга, представянето на факти, загадки и доказани вече в историческата наука, истини, формулирани в тематични заглавия на отделните глави ( „Сблъсъкът на гигантите“, „Завръщане на Хераклидите“, „Перлата на Йония“ и т.н.) , сглобява в читателското съзнание интересни разклонения на голямата „сюжетна“ линия за многоликото „достигане“ на Созопол до наши дни и като част от българската история. Изследването на тази толкова интересна и на пръв поглед, разнопосочна амалгама от събития и исторически превратности, е представено с увлекателна и придържаща се към научната обоснованост, логика, която предотвратява загубата на историческа памет за случилите се събития и разширява хоризонта на читателя , за да може той да осмисли връзките и взаимодействията в културните преливания на Созопол със света или световете, които са го формирали. Отчитам това като едно от най-значимите достойнства на книгата. Защото познанието за действителностите на отминалите епохи, сплели своите противоречия и възходи в конкретната история на Созопол, отвеждат и към разбирането на четящия, какво всъщност означават усвоените в съзнанието ни клишета като „земя на кръстопът“ и „богато историческо наследство“. Тоест става въпрос и за възвръщане на историческа памет. Става въпрос и за осъзнаване, което след като затворим и последната страница от „Между лавъра и кръста“, можем да съ – отнесем към феномена България като средище на различни цивилизации и култури.
Затова, тази книга на Людмила Калоянова е принос не само към историческата наука, но и към самите нас. За да не се изгубим като наследници на толкова много древни земи, от които нашата собствена е уникална част от едно голямо цяло. Благодаря на авторката за удоволствието да прочета нейния труд.
Здравка Владова – Момчева
mejdu lavara

 

МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “ИЗЯЩНОТО ПЕРО” 2021

В Чикаго стартира новото издание на международния литературен конкурс “ИЗЯЩНОТО ПЕРО”

 

Перо

 

„МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА” С ПРЕЗЕНТАЦИЯ В СОЗОПОЛ

Людмила Калоянова ще представи новата си книга „Между лавъра и кръста“ (ИК Жанет 45, 2020) на гражданите и гостите на Созопол. Събитието ще се състои на 31 юли от 17.00 часа в двора на Етнографски Музей Созопол.

NEW POSTER scaled

В книгата си авторката разкрива любопитни факти и детайли, свързани с историята на Созопол. Магичното му великолепие и енигматична история са непресекващ извор на вдъхновение за всеки, чието сърце е отворено за красотата: „Напуснала съм Созопол преди повече от 30 години, но винаги съм била негов духовен гражданин“, споделя авторката.

„Между лавъра и кръста“ е историко-културологично изследване, което съм посветила на родния си град и за което съм се подготвяла целия си съзнателен живот. Разбира се, книги за Созопол има много и затова моята трябваше да представлява уникален принос към това, което вече е казано за този град с дълга и впечатляваща история. Спрях се на някои малко известни, но значими събития и личности, които оформят града като полис и раннохристиянски център, а по-късно и като един от най-важните духовни и интелектуални центрове в близост до Константинопол“.

Читателите ще могат да се запознаят с любопитни епизоди и различни имена, свързани с историята на Созопол, между които Йоан XII Константинополски, Йеремия Транос, Григорий Синаит, Атанасий Палеолог, Михаил Тарханиот, адмирал Дориа, Йоан V Палеолог, Амадей Савойски; да прочетат за Андрей Първозвани и първата християнска общност в града, както и за манастира „Св. Йоан Предтеча“, значим библиографски и интелектуален център, чиито продукти и дейност авторката определя като ренесансов принос на Созопол към културната история на Европа.
Важна част от задълбоченото изследване на д-р Калоянова, в което се кръстосват история, археология, етнография и религия, е и детайлната интерпретация, свързана със съдбата на мощите на Йоан Кръстител, която е основният принос на книгата.

 

За любителите на поетичните форми ще бъде представен накратко и поетичният сборник „Дъщерите на България по света“ (ЛБПСС, 2021), издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Съставител и редактор на тази уникална по рода си антология, която съдържа творбите на български поетеси от няколко континента, е Людмила Калоянова.

Поканват се гражданите и гостите на Созопол да почетат събитието, което ще включва и неформална част с коктейл, приятелски разговор и разписване на автографи веднага след презентацията.

Korica scaled

 

ПОСЛЕДНИ ПУБЛИКАЦИИ

ИВАН ДИНКОВ: НИКОЯ ПОБЕДА НЕ ВРЪЩА МЪРТВИТЕ

0
На 26 август се навършват 90 години от рождението на Иван Динков. По този повод публикуваме материала на Никола Иванов, посветен на големия български...

СДРУЖЕНИЕ “ИВАН БЪРЗАКОВ” ОБЯВЯВА КОНКУРС ЗА 2022

0
Сдружение “Професор Бързаков“ обявява за четвърта поредна година ежегодния международен конкурс “ Иван Бързаков“ за разказ, стихотворение, есе, пиеса или книга на постоянна тема "Страданието и...

“БЪЛГАРСКИ ХУДОЖНИЦИ ЗАД ГРАНИЦА”- НАЙ-НОВИЯТ ЧЛЕН НА BCOAA

0
Една от най-популярните културни организации в САЩ, "Български художници зад граница", се присъединява към Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина (BCOAA),...

ДУХОВНОСТТА ОБЕДИНЯВА: НОВА ИНИЦИАТИВА НА BCOAA

0
Нова инициатива на Конфедерацията на българските културни организации и дейци в чужбина (BCOAA) Заглавието на инициативата "Духовността обединява" прокарва духовен мост между представителите на българската...

МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС ЗА ПОЕТИЧНА КНИГА ЛБПСС 2022

0
ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА ОБЯВЯВА  МЕЖДУНАРОДЕН КОНКУРС за поетична книга Целта на конкурса е да популяризира традициите на българската култура и духовност...