ИЗПРАНИТЕ ОБЛАЦИ
Летя над океана. Гледам небето. Облаците са бели и сини. Припомнят ми нещо,
което цяла вечност не ме е навестявало — ваканциите на село.
Сутрин баба ни правеше закуска, на мен и на сестра ми, и отиваше на полето.
Закуската най-често беше мекици. Понякога юфка, а друг път яйце на хартия и малка
питка, изпечена върху гьозовете на печката. Сладостта на питката, тънка и леко
жарната, не мога да забравя и до днес. Отчупваш парченце от нея и пробиваш
кладенче в жълтъка. Той се разтича, а ти бързаш да го изтопиш, за да не остане по
хартията.
Към десет при нас идваха съседските деца, защото знаеха, че сме сами. В другите
къщи се навъртаха я дядо, я баба — по-възрастни, дето не ходеха на полето.
Потропваха с бастунчетата си и наглеждаха децата. Кой знае колко не ги
наглеждаха, но поне си мислеха, че го правят.
И нашите експедиции започваха. Барата беше една от тях. Не ни пускаха да ходим
при нея, но ходехме. Момчетата се къпеха, ние не смеехме.
И долът ни привличаше. Гонехме из него жабите и селските гъски. Те крякаха и
вдигаха врява до небесата. Имаше едно мостче в горния край на селото, на същия
дол. При него събираха животните за паша. Оттук пастирът ги подкарваше към
ливадите.
В каменно корито с позеленели стени се събираше вода за поене на добитъка. По
камъните му имаше пиявици. Хем ме беше страх от тях, хем се гнусях. Баба ни каза,
че залепят ли ти се, ще ти изпият кръвта. Само Ици Доктора, бръснарят ги ловеше,
без да му мигне окото. Слагаше ги в стъкленица и лекуваше с тях. Смучели лошата
кръв…
От дола отивахме в селските градини. Всеки в своята. Със сестра ми си криехме сол
в хралупка на черницата в нашата градина. Откъсвахме голям зелев лист —
служеше ни за чиния, начупвахме чушка, праз, домат, краставица, ръсвахме сол и ги
хрупахме на големи хапки. След това пускахме зелевото листо в барата и го
гледахме как плува по течението. Завърти се, поспре до някой клон и пак тръгне.
Чакахме да се появи Малечка-Палечка, да се качи на листото и да отплава. Та
грозният жабок, който я искаше за жена и крякаше с все сила под върбалака, да не
може никога да я настигне.
Мечтаехме си и ние един ден да отплаваме нанякъде…
Черничевото дърво беше старо, израснало на междата на градините. Едната —
бабината, а другата — на баба Монка. Двете ходеха заедно да поливат, копаят,
плевят. Понякога взимаха и нас. Баба Монка водеше и Тихомирчо. Какъв Тихомир
беше само! Палав, буен като пролетна вода — тя не можеше да го стигне, реши ли
да ѝ бяга, а той често го правеше. И какво беше измислила бабичката, ами
връзваше го за черницата. С тънко, но здраво въженце, проточено на около два
метра — от кръста на Тихомирчо до дървото. И наистина наставаше мир. Той пак
вършееше, но на едно място, направил идеален кръг околовръст. Така утъпкваше,
че там трева не никнеше.
Следобедите бяха по-тягостни. До четири оставахме сами. Прибираха другите деца.
Ние четяхме, играехме на кукли, шиехме им дрешки, „готвехме манджи“ в капачки и
бурканчета, а денят не свършваше — дълъг, предълъг… Омръзнеше ли ни всичко
това, се покатервахме на сайванта при полозите. Тършувахме из тях, докато не
намерим яйца. Две ни стигаха за Ристо Кирков. Христо се е казвал човекът, но
всички му викаха Ристо.
Той имаше магазин в долния край на улицата ни. В него се продаваше сол, захар,
ориз, „оливие“, газ, нафталин, кюнци, син камък, пирони, галоши, кибрит и какво ли
не. Та този Ристо прекарваше яйцата ни през халка, мереше ги, и ни даваше по
десет стотинки за яйце. Стисвахме стотинките и хуквахме при Мара, в читалището.
Там беше сладкарницата. Монетката ни стигаше за вафла и боза. Царска работа!
Помотавахме се из центъра и пак обратно, да берем лайка. Имахме норма — от
училище.
Татко ни беше направил лайкоберачки — дървени съндъчета с дръжки, а отпред с
метален гребен. Изумително изобретение. Оттогава не понасям чай от лайка. Береш,
сушиш и предаваш в пункта за билки. А приемчикът отбелязва в личното ти
тефтерче колко си предал. Ако добре си спомням, нормата беше два килограма сух
цвят на дете. Мъка и досада…
Щом наближеше време баба да се връща от полето, гледахме да сме наоколо, за
да не се ядосва.
Следващите два-три часа жените шетаха из къщите и дворовете. Мъжете и те
потягаха това-онова, чукаха, ковяха. Селото забръмчаваше като кошер. Някои даже
успяваха да напердашат и дечурлигата си. Нашата баба никога не ни е посягала.
Само когато съвсем я изкарвахме от нерви, ни викаше: „Алозини такива, ще видите
вие, като кажа на баща ви!“. От „халосване“ трябва да е идвало това „алозини“. Ние
се смеехме, а тя така и не казваше на татко.
Най-хубавата част от деня едва сега започваше. Всички излизаха пред къщите си
и седяха на пейките, докато изгрее месечината и се покажат едрите звезди. Такива
звезди повече никъде не видях. Дали защото аз съм била малка, или те наистина са
били огромни?!
Големите си говореха, а ние се гонехме, играехме на жуменка, ловяхме светулки и
бръмбари.
Обичах да се примъквам в скута на баба. Тогава тя оставяше плетката, а аз се
намествах върху коленете ѝ — слушах какво си приказват.
Баба переше на двора в корито. Мама искаше да ѝ купи пералня, но тя отказваше
категорично, като викаше: „Не ми трябва, да ми къса чаршафите“. Накисваше
прането с настърган на ренде домашен сапун. После търкаше, докато от ръцете ѝ не
започнат да излизат облаци от пяна. Те падаха в краката ѝ, плъзваха по тревата и
моята баба започваше да плува. Ръцете ѝ се скриваха, забрадката ѝ се смъкваше,
косата ѝ залепваше по челото и раменете и тя заприличваше на митично същество.
Започнеше ли да плакне изпраното, магията се оттичаше заедно с избистрената
вода. И тогава идваше времето за синката, продаваха я в малки бели пакетчета,
върху които имаше нарисувана синя жена. Баба ръсваше в коритото вълшебното
прахче и оставяше прането да постои. Щом простреше чаршафите на слънце, те
заискряваха. А как ухаеха! Белият им цвят със синкав оттенък изпълваше предния ни
двор и той се превръщаше в море, пълно с кораби, опънали платната си.
Гледала съм как баба вари сапун в големия котел. Толкова голям, че малко дете
спокойно можеше да влезе в него. Тя ни прогонваше надалече, забълбукваше ли
горещата каша в него. И всеки път ни разказваше за детето на Дражкови, паднало
във врящия сапун. Майка му се обърнала за миг да вземе дърво за огъня и край! Не
могли да го спасят… Това ни го казваше без заобикалки, а нашите сърчица се
гърчеха от ужас и жал. Така говореха с децата на село. Нищо не им спестяваха. Нека
да знаят, че животът не е шега работа.
А на барата баба ни водеше в неделя. Първо изпираше, ако имаше нещо по-едро за
пране — черга или одеяло. Намокряше го, поставяше го на камък и удряше с
бухалката отгоре му. Все си мислех, че водата ще грабне чергата и ще я отнесе долу,
до воденицата на дядо Донко. А в нея, казваха старците, имало караконджул. И ни
плашеха, защото там беше казанът, дето варяха ракия. „Нямат работа деца при
казан!“
После баба ни пускаше да се къпем, като не отделяше очи от нас.
Всяко лято се повтаряше едно и също — ваканция на село. Като пораснахме,
не искахме повече да ходим там. Баба си отиде след време, а ние се разпиляхме.
Сега барата е мръсна. Долът е обрасъл с драки и едва църцори. При малкото мостче
не идват добичета да пият вода, защото ги няма. Сигурно и пиявици няма вече.
Ристо Кирков, Мара, Ици Доктора отдавна са в Господните селения.
Сини и бели бяха летата ни, изпрани с домашен сапун и синка. Макови и зелени,
изобилни на игри, пакости, ожулени лакти и колене. Оранжево-жълти, слънчеви и
прашни, но истински.
Още колко чудеса можехме да преживеем, но пораснахме!
И ето ме, летя над океана и си спомням. Така времето ми мина по-бързо. Летя
направо през облаците, които все повече ми заприличват на ангелско пране.
Юлия Дивизиева
