Материал на Снежана Галчева
в-к „България СЕГА“

Иван Бързаков е роден в София, завършил е специалност „Българска филология“ в СУ „Климент Охридски“. Най-младият редактор /23 г./ на двутомника „Винсент Ван Гог: Из писмата на художника до брат му Тео“. Преводач, лектор по естетика, автор на интервюта с френски писатели, литературни и филмови рецензии, стихотворения и есета в специализирани столични вестници и списания. През 1976 г. емигрира в Италия, а една година по-късно се установява в САЩ. През 1977-1978 г. продължава обучението си  в New York City University. Между 1978 и 2003 г. изнася лекции и семинари по експериментални методи в образованието в университети, корпорации и престижни клубове в САЩ и над 33 други страни. През 1978 г. основава и ръководи в Сан Франциско Международен институт за нови методи в образованието. 1980-1982  г. – създава системата OptimaLearning® за максимално възприятие и развиване на мисълта, приложена в 29 страни. През 1989 г. е номиниран за престижната международна награда в областта на образованието Grawemeyer – за метод с „доказано световно значение“. През 2004 г. създава уникален метод за бързо и дълбочинно проникване в изобразителното изкуство – AOLIA. Между 2004 и 2009 г. с този метод той обучава групи в най-престижните музеи в света.   Иван Бързаков владее осем езика и пише поезия на пет. Автор е на три книги с поезия и есеистика с няколко издания: “Яростно в скръбта“, „В съня над пропастта“ и „Лумнали огньове“. През март 2020 г., нашият сънародник е номиниран за осми път за Нобеловата награда за литература от Шведската академия.

Климт – из „Методология на изящните изкуства“

Ето го майсторът на Сецесиона. Къде е загадката на Густав Климт? Ще се опитам да ви разкрия алгоритъма му.
За да се усети силата на художника е необходимо прозрението за уникалното единство на плоскостите в картините му.
Защото живописта е тихото тържество на плоскостта.
Във всеки един пейзаж на художника можете да си зададете въпроса: „Това дърво вдлъбнато ли е или напротив – изпъкнало?”
Този семинален въпрос можете да го зададете и тук, в картините, които не са пейзажи. Принципът е същият: нов тип експониране на реалността в контекста на плоскостите – навътре ли влизат или навън, като релеф? Това са и уроците на Матис, един от основоположниците на Модернизма в 20. век. Матис, при когото нямаме никакъв орнамент – не се лъжете! Всичко при него е едно своеобразно движение на плоскости (на места даже рисунък в плоскостта) – заедно с идеи за образи, никога образи, в това е неговият гений.
При Климт – тъкмо обратното, всичко е орнамент, блестящ орнамент – той е първият в света в тази концепция – играта илюзия на плоскостите в пространството като орнамент. В този смисъл Климт се явява противовес на скулптурата – но само в пространствено отношение, всичко в картините му е съвсем плътно, няма разстояния.
Той е абсолютен художник, ала в съвсем различен пластичен контекст от гения на Ван Гог или този на Сезан и Гоген, които са предтечите на модерното изкуство в началото и средата на 20. век. (Ван Гог някакси отвъд всички времена.).
По-късно сюрреалистите (Дали, Ернст, Миро, Де Кирико, Клее… и толкова други) ще вървят по други пътища и вършат други революции – но вече няма да го има онова деликатно, нежно, тайнствено присъствие, което цари в Сецесиона на Климт.
Що се касае до неговите пейзажи – те се отличават с необичайна строгост (стигаща до пуританизъм) за този сенсуалист, който вижда изкуството само като еротика. Докато Реноар (който твърди, че познавал много художници, които биха станали големи, ако не спяха с моделите си), същият този Огюст Реноар е изключително сенсуален в пейзажите (навсякъде, дори и във фона на картините си).
Разгледайте обаче внимателно “Целувката” на Густав Климт – ще откриете токова много изящност в нея.
Как тогава да говорим за “изобразителност” в живописта – може ли да ни помогне този термин да усетим Климт? Или Матис, или който и да е в модерното изкуство, да не говорим за съвременното на 21. век.
Ще можем ли въобще да се насладим и оценим абстракционистите като Джексън Полок, Вилем де Кунинг или особено Марк Ротко?
Едва ли.

© Иван Бързаков

Песента на тополите

Заслушай се

някога

в песента на тополите –

гордите, мощни тополи!

За мъката им,

за скръбта,

че не могат

да се наведат.

Така е и с хората.

Някои хора.

Ще паднат.

Умрат.

Но не могат

да се наведат.

Колко е страшна

песента на тополите!

(Из „Яростно в скръбта“, 2014)

                                      Дивите кестени

                                           На мама

                       Да се завърнеш в бащината къща,

                          когато вечерта смирено гасне

                          и тихи пазви тиха нощ разгръща

                          да приласкае скръбни и нещастни.

    Димчо Дебелянов

А когато накрая

се върнах –

съвсем сам,

безкрайно

немлад –

теб те нямаше.

Теб отдавна те нямаше

там.

И не чакаше моето връщане.

Нямаше старата къща,

с оня малко напукан дувар.

Имаше град.

Пълен с някакви хора.

Измислен –

като в някакъв странен,

несвършващ кошмар.

Тъй студен, непознат

и намръщен!

Без мама

и без дивите кестени.

(Из „В съня над пропастта“, 2015)

                                  Осъдени завинаги

                                                                                           …Черната композиционна решетка (“black grid”) в безкрайно самотните абстрактни картини, не – вселени, на холандеца Пит Мондриан е всемогъща именно заради това, че покрива всичко и се врязва във всичко, а същевременно линиите ú не се докосват навсякъде до края на платното. Там, както и в живота, няма абсолютна завършеност. Има само безпощадност.

             … Дните ни се нижат един след друг с чувството, че сме осъдени от някакъв невидим Страшен Съд!                                    

                     Бледите

 пурпурно-червени залези на радостта –

ненарисувани и неизпяти, неизказани –

отдавна са изстинали

в душата ми.

Замръзнали,

напълно вкочанени

във скръбта.

Защото сме завинаги

наказани.

Как всичко тук – във мене,

в тебе, в хората

наоколо –

умира

преждевременно.

А раната в душите ни

отворена

кърви.

И в нея младостта погребваме.

Безсмислено погубена.

И даже времето мъчително върви.

Прокълнати!

Копнеем за свободни срещи,

за пътувания,

за безбрежност…

за любов, за всеотдайна нежност.

А не се познаваме

и няма да се срещнем

никога!

Отдавна сме престанали

да вярваме на обещания.

Да вярваме на себе си не смеем!

Не вярваме дори

в копнежите, желанията си –

сънуваме простор…

И вечно ще се лутаме –

като слепци в затвор,

загубили надеждата,

че някога ще почнат да живеят!

… няма да се срещнем никога!

(Из „Яростно в скръбта“, 2014)

                                           Летният дъжд

                              На Артур Рембо, Димитър Бояджиев
и на всички световни поети на                                                                    безнадеждността.
Както и на Петя Дубарова.                   

Оловни капки   дъжд

се удрят като чукове

в сърцето ми умиращо.

Не зная  до кога.

Ала разбирам  изведнъж:

отминало е

безвъзвратно лятото –
с надеждите

и със радостта…

Но не и капките,

които ни дълбаят!

Автор: Иван Бързаков