Рядко, много рядко, стихът досига бездна. И минава през нея. Димно някак.
След много тъга става това. След много обич и небе става това.
С „библейски скъсани обуща“ са прелетели и достигнали до нас тези стихове. И ни оставят пречистени и приковани, осмислили разгулността на “търнокопа светещ“, забит в земята, в камъните, в нас.
И, вечно…този блуден син си ти, и вечно…този блуден син съм аз“ –
„изчезналите от години“ – ние!
Стиховете на Иван Здравков негират словесните примитивности на конвенционалните (или не) критически посягания. Излишни са такива, неприемливи са такива. Преминала „beyond”, поезията превъплъщава себе си не като игра – (какво сквернение е това), а като престраданост в словесния си свян.
След което остава святостта на мълчанието.
„Щом изцвилят, потънали в пяна конете,
ще въздъхна:
– Удари за раздялата час.
Моят път се отделя от твоя, момчето ми –
сбогом.
Сбогом.
Безкраен е мракът.
Аз се сливам с тъгата вечерна на птиците.
Аз заспивам в душата на златната чаша.
Сине мой, запали ми свещица-сълзица.
Продължи по-нататък.
Продължи по-нататък. “
Дълги са разговорите ми със стиховете на Иван. Учат ме те на широта, на съпричасност. Благодаря ти, безкрайни поете, че ми връщаш вярата в това, което беше в идващото ни…”в огромния сън на земята”… Дим и Стих.
Васил Славов
ИВАН ЗДРАВКОВ
БЕЛИЯТ КОН
Ще възседнем конете в голямата утрин
и към светлия ден ще препуснеме, сине.
Отпреди ще е ясно –
ти, върху белия,
черният кон – по закон – за бащите е.
Ще сияе главата ти – слънце оранжево,
върху тъмния фон на лозниците винени,
мълчалив ще те следвам все по-нататък,
отмалява сърцето, ослепяват очите.
Щом изцвилят, потънали в пяна конете,
ще въздъхна:
– Удари за раздялата час.
Моят път се отделя от твоя, момчето ми –
сбогом.
Сбогом.
Безкраен е мракът.
Аз се сливам с тъгата вечерна на птиците.
Аз заспивам в душата на златната чаша.
Сине мой, запали ми свещица-сълзица.
Продължи по-нататък.
Продължи по-нататък.
Ще горят баладично над мен минзухарите,
както
в тъмното, страшно, народно предание.
Ни гладът ще ме мъчи тогава, ни жажда,
и усойна, сама ще изсъхне сълзата.
Разпилян съм по тая горчива земя,
сине мой – завещам ти на прощаване
само белия кон.
Прегърни го отчаяно.
Ще те чакам в огромния сън на земята.
БЛУДНИЯТ СИН
Мъжът, завърнал се внезапно, беше изчезнал от години.
Видях го как пресече двора в стопения от огън август.
Бе цял в мълчание загърнат – като в блестяща пелерина.
Не се яви на прага никой.
И никой не позна забравения.
И си помислихте, че къщата от щастие потръпна цялата?
Че проговори онемялата от толкова години стая?
Грешите –
всичко беше същото: вратата, здрачът, огледалото.
Мълчание беше началото, мълчание беше и края.
Усети лъх като от гробница и с дрехата си се загърна,
нахлупи островръха шапка и като ли чух ридания.
Попитах го: – Защо дойде? А моят брат не ми отвърна.
В леглото грохна и сънят му бе по-ужасен от стенания.
Събуди се след залез слънце, самата ярост и ненавист,
издигна търнокопа светещ и го заби в земя и камък!
Копа до полунощ, а сякаш кънтяха ударите в кладенец.
И глухо стенеше земята, на сутринта мъжът го нямаше.
Защо си спомняме за блудния?
Защо съдбата му ни мъчи и ни изпълва с тъмен трепет?
Какъв ни е?
Какво заравяше край запустяващата къща?
…Отдалечи се сам в пространството и се стопи в димяща пепел
с ръждясала сълза в окото, с библейски скъсани обуща.
ПРИТЧА
ЗА РЕСТАВРАТОРА НА СТЕНОПИСИ
Самоубива се внезапно реставраторът на стенописи,
високият и грозен мъж,
и розов облак плува в катедралата.
– Измъчвала го е необяснима болест – твърди клисарят,
който биеше камбаната;
не подозира нищо Ана, идваща в оранжевия здрач,
отварят се вратите в „Свети Павел“,
единствена,
самотна свещ гори над нощите, в които са се любели –
бъдете милостиви
към любовта на реставратора на стенописи,
последни са били в оная нощ и виното, и хляба,
а никой не е забелязал
сгъстяващите се трагични сенки върху лицето на мъжа.
Ах, как ухае призрачно кръвта.
– Клиничен медицински случай – ме гледа лекарят
и пише смъртния му акт.
Самоубийство от любов в година 2001.
Загадъчна следа от наркотик в кръвта. Адска доза.
Кой беше той?
Не беше ли любовник на актрисата в спектакъла
„Спасителят в ръжта“?
Ах, как ухае призрачно кръвта.
– 3 блистера елениум, преди да си пререже вените.
Трупът не бе потърсен. Транспортиран в моргата.
Предаден за кремация.
– А пепелта? – крещя. – А пепелта?
– Не знам –
въздъхва уморен мъжът, подписал смъртния му акт. –
За пепелта попитай циганите, гробарите на вечността.
ХУДОЖНИКЪТ
Няма мост, няма река,
няма бряг,
светлината
е синя и призрачна –
каза художникът,
който
рисуваше в бавния сняг
Бог в окото на птица.
ВЕЧЕРНИЯТ ШАЛ
Идва час да си спомня какво ми прошепна старицата,
когато
купувах вечерния шал.
Идва час да си спомня какво ми предричаше на площада
на някакъв древен пазар на Русия.
Идва час да си спомня за нейните думи, моя любов,
и за шала с кентаврите.
Тя ми каза: – Иди си, преди да се влюби в кентаврите.
Тя ми каза: – Иди си, преди да изпрати кентаврите.
Тя ми каза: – Иди си, преди да те стъпчат кентаврите.
Ще дочакам да дойдат, моя любов.
В ЗДРАЧА
За какво ти е втората свещ тази вечер?
Няма вече
кого да огрява в любовния здрач
втората свещ тази вечер.
Угаси втората свещ.
За какво ти е втората чаша на масата?
Няма вече
кого да опива в любовния здрач
втората чаша на масата.
Счупи втората чаша.
За какво ти е втората птица в душата?
Няма вече
кого да повика в любовния здрач
втората птица в душата.
Убий втората птица.
Милост.
Милост за ръката ми окървавена.
НАДЕЖДАТА СЕ КАЗВА ХЕКТОР
Не слагайте върху челото ми венец от лавър.
Аз съм Хектор.
Ще вляза утре в смъртен бой с Ахил.
Все още е прекрасна Троя – и никой не познава Омир.
Пророчице, защо крещиш, надвесена над огъня?
Какво, че щитът на Ахил е ослепяващ?
Аз съм Хектор.
Все още е прекрасна Троя – и никой не познава Омир.
Ще проговори тая нощ съдбата с грозен глас.
Би моя час!
Би моя час!
Надеждата се казва Хектор.
Все още е прекрасна Троя – и никой не познава Омир.
