Васил Славов за Aterna Press
Препрочитането на Д. Х. Лорънс. Lady Chatterley’s Lover. Въпреки нетолерантността ми към безкрайните оправдания на прозата. А вероятно именно за това. Опит за преценка. Степен на дистанцирането. Британски автор. Разбира се. Британско високомерие, that is. Но писание на Д. Х. Лорънс в Тоскана. В слънце. Болестта му, жизненото му упорство? Любимостта ми към този автор в далечното време. Кой знае. Започвам отзад напред. Д. Х. Умира на 2-ри март, 1930 година. А толкова иска да е жив. Тежи 38.5 килограма. Когато умира. На 44 години. А толкова иска да е жив. Изпращат го съпругата му Фрида, няколко приятели, Мария Хъксли. Фрида казва за погребението „very simply…like a bird”. Вероятно говори за съпруга си.
Препрочитането на Д. Х. Лорънс. Lady Chatterlеy’s Lover. Това типично to delve into, присмехулно, досадно старомодно, тази haughtiness на слога, на светоусещането. Има детайл, вглеждане, вглеждане в британското писане. Тази аура на изключителност, която всуе, не може да се отърси от вмъглеността на клифовете, от хладното додишване на вечно затворения хоризонт. Не, няма да си купи новият герой връзка от Бонд стрийт, няма да премине високо по „брулените хълмове“ на времето (защото времето на старите стойности е отминало), разпада се Империята, където слънцето никога не „захожда“ (да, тук Джойс е високомерният, високомерният, шеговит ирландец). Британската проза не може да се диша, британската проза трупа детайли, демодирани портрети (портрети, лишени от светлина, поради липса на светлина, отшумели щрихи… милият Търнър). Британската проза контролира и самоубива себе си. Със съвършенството си. Long live the King!
Препрочитането на Д. Х. Лорънс. Lady Chatterlеy’s Lover. Нищо по-скучно от 3-та глава. Д. Х. Говорят. На маса. Мъже или момчета. Настръхване някакво. Разбира се, всеки отстоява пространства. Догубване на време до залеза. Вкокалени жени, чийто дядовци, бащи и синове отстояват границите на Империята.
Фрида казва на Д. Х. – някъде в Южна Америка – по време на американския им „savage pilgrimage”: „Гробищата в Мексико са отвратителни. Забранявам ти да умираш тук!“. Няма време за тройно преплискване на спагети. Има да се кове и протектва Империя (по време на престоя си в Корнуол Д. Х. е под наблюдение. Съмненията са към него и съпругата му. Симпатии към немците. Really?). Следва стъпка в Аризона или в Ню Мексико. Американците. Живи. Като Д. Х. Жив. Махайте ги тези модернизми, не ми го хвалете Томас Елиът с неговите високохристиянски монолози, но с вдребняването и дислоцирането на субекта – дишащия, живия, the vibrant one (не, не, dear, sweet T.S., светът няма да завърши „with a whimper“). Модернистичното обезличаване. Не! Д. Х. е слабичък. Д. Х. е обявен за порногаф. Но Д. Х. диша, твори. Един швейцарски лекар казва: „Ако беше някой друг, отдавна да е мъртъв. Но мистър Лорънс, с неговата воля, с тази висока стръв за живот“. Неслучайното е прехласването на Д. Х. по Уолт Уитман, когото той нарича последния от всички „истински“ (be as it may) американци. Неслучайни са и „Studies in Classic American Literature“, които Д. Х. публикува по време на престоя си в САЩ. Според критици, една от причините за “the re-introduction” на Хърман Мелвил в американската литература е точно тази книга. И, разбира се, думи за балтиморския поет има в нея.
D. H. Lawrence: Portrait by Lautir
Но да се върнем за миг към закачката на Джойс:
„He lifted his gaze from the idle shells to the old man’s stare. – He knew what money was. Mr.Deasy said. He made money. A poet, but an Englishman too. Do you know what is the pride of the English? Do you know what is the proudest word you will ever hear from the Englishman’s mouth? The seas’ ruler. His seacold eyes looked on the empty bay. – That on his empire, Stephen said, the sun never sets. – Ba! Mr. Deasy cried. That’s not English. A French Celt said that. I will tell you, he said solemnly, what is his proudest boast. “I Paid My Way”. I paid may way. I never borrowed a shilling in my life. Can you feel that? I owe nothing! Can you?“
A poet, but an Englishman too!
Стигам до 6-та глава. Точно тук, след 6-та глава, скромната преписвачка на страници захвърля Lady Chatterlеy’s Lover. „Ужасно цинична книга.“ Някъде в Италия. През 1928-ма година. Д. Х. Лорънс се обажда първо в Англия, откъдето не получава помощ. Помага фамилия Олдъс Хъксли. Мария Хъксли довършва странирането, след което „парче роман“ е обявено за 2 паунда. A poet, but an Englishman too!
Д. Х. иска да е жив. А е болнав, злоблив, вечно разочарован. Д. Х. трябва да е жив за да пише. И когато работите му биват отхвърляни, той вдига слог. Ето широката мазка на обобщението му към британските му братя и сестри след като лондонския му издател критикува романа „Sons and Lovers” за “want of reticence”:
“Curse the blasted, jelly-boned swines, the slimy, the belly-wriggling invertebrates, the miserable sodding rotters, the flaming sods, the snivelling, dribbling, dithering palsied pulse-less lot that make up England today. God, how I hate them! God curse them, funkers. God blast them, wishwash. Exterminate them, slime.” И след това (в същото писмо) Д. Х. толерантно добавя:“ Е, може би сте прав, погледнато от гледна точка на бизнеса Ви.“
Да. Д. Х. Спомням си един негов изключителен разказ. Казваше се „Слънцето“. Слънцето, което сътворява рождеството ни, което прониква, разтваря, плоди утробата на героинята. И тя е жива. И дъхти на градина, на вятър, на море. И слънцето е любовникът, първият ѝ любовник. Разбира се, този разказ може да е творен само в Тоскана, или в Сардиния, или между прекрасните есета, писани от Д. Х. за пътуването му в живата Италия и тълкуванията му за мъртвата, изчезналата етруска цивилизация.
Препрочитането на Д. Х. Лорънс. Lady Chatterlеy’s Lover. Разбира се, Мистър Чатерли. Но без съжаление. Мистър Клифърд Чатерли, който отказва интерес към всичко, което не е негова кръв и негова традиция. Слънца? Мистър Чатерли е единствено ратник на и за Британия, на и за спасените британски лесове, на и за спасения британски дивеч, на и за спасената британска старост. Обитател и пазител на нотингамските покрайнини (робинхудовите), които е виждал Лорънс в детството си. До миньорските шахти, до смога, до безобразния и неразбираем акцент, до просташкото чувство за хумор на най-долната от всички долни работнически прослойки, оформила сетне противния образ на британския hoodlum. Слънце, думи за слънце? Едва ли. Милият Търнър.
Главите свършват. Изящна архитектоника във ваене на образи и като че ли дори скуката на чутото, на казаното, въздига някаква невидима, приемлива фаланга. Осмислена е празнотата. Празността. Лейди Чатърли е празна. Празна е утробата ѝ. Празна е душата ѝ. Битуване в един контракт на съмнение и приповдигнати словосъчетания. И тази празност звучи, превзема. И добива ритъм в насечени словесни „repetitions“. Някъде другаде, в имагинарната Йокнапатофа, Фокнър ще къса текста по същия начин. Защото и Лорънс и Фокнър са поети. И тези rustling palm tree leaves на Фокнър, the subdued whispering of the palm trees на Фокнър ще пренасят празнотата така, както прави това и Лорънс. Да, The Sound and the Fury е публикувана в през 1929 година, година след като вижда свят Lady Chatterley’s Lover.
“All that really remained was a stubborn stoicism: and in that there was a certain pleasure. In the very experience of the nothingness of lifе, phase after phase, etape after etape, there was a certain grisly satisfaction. So that’s that! Always this was the last utterance: home, love, marriage, Michaelis: So that’s that! – And when one died, the last word to life would be: So that’s that!”
Stoicism? Вечният британски stoicism. So that’s that!
So that’s that! Последните думи, писани от Д. Х. са:
„Man wants his physical fulfilment first and foremost, since now, once and once only, he is in the flesh and potent. For man, the vast marvel is to be alive. For man, as for flower and beast and bird, the supreme triumph is to be most vividly, most perfectly alive… . The dead may look after the afterwards. But the magnificent here and now of life in the flesh is ours, and ours alone, and ours only for a time. We ought to dance with rapture that we should be alive and in the flesh, and part of the living, incarnate cosmos.“
Завършвам. Farewell, Чатърлис. Накрая ще прочета стих. За неплачещия кит. “Whales weep not”. Защото Д. Х. е и поет. Неплачещ поет. „And all this happens in the sea, in the salt where God is also love, but without words: and Aphrodite is the wife of whales most happy, happy she!“
Един витален до слънцето си творец. Един вечно прокуден moving from one bare London apartment to the next, in poor health, and living on borrowed funds, Lawrence became, in his words, “a walking phenomenon of suspended fury”. He was determined to quit his homeland as soon as he could.
Пък и има ли нещо по-красиво от това, останал верен на себе си, да се превърнеш във Walking Phenomenon Of Suspended Fury.
Едва ли.
