Превод от английски Васил Славов
Някогаш в среднощ приведен мислех, ужасен и бледен,
върху томове от стари и забравени дела;
кимах и задрямвах скришом и като че в сън улисан,
чух, че някой тихо чука, там, на моята врата.
– Някой странник – промърморих, – там, пред моята врата.
Само това. И тишина.
Ясно спомням си тоз черни, гонен от мъгли декември
и умираща жарава, сенки хвърлила в нощта.
Утрото така очаквах и напразно търсих, плаках
за Ленора, с книги исках да изтрия таз тъга,
за Ленора, светъл ангел, мъката да угася.
Но напусто. Тишина.
Сребърен, притулен, тъжен шепот на завеса лунна
стягаше душата страшно, както нивга досега.
И повтарях пред пердето с бясно блъскане в сърцето:
– Това е гостенин, замръкнал, тук, пред моята врата.
Късен гостенин замръкнал, тук, пред моята врата.
Нищо повече от това.
В миг душата ми укрепна и отвърнах, без да трепна:
– Господине и Госпожо, вий простете за това,
бях задрямал в сън улисан и не чух тоз тропот скришен,
слаб, далечен, в нощни доби. Там на моята врата.
А не знаех гост ли идва. И отворих таз врата.
Никой вън. И тишина.
И дълбоко в мрака нощен взирах се със страх, немощен,
в сън с видения, които никой смъртен не видя.
Само тихо и безсънно, тишина в нощта бездънна.
И Ленора чух, че казвам, че прошепвам тез слова.
Ехото отвърна също. Да, Ленора – тез слова.
Само това. И тишина.
В стаята тогаз се върнах и сърцето ми посърна
щом отново чух аз тропот, там, на моята врата.
– Да – си казах, – това е някой, дето чука на перваза,
нека видя и най-сетне таз загадка разбера.
Да се усмири сърцето. Тайната да разбера.
Само вятър. Тишина.
Щом прозореца разтворих, там изпърха непристорен
и пристъпи, сякаш слитнал от далечни времена,
гарван; без да каже дума, достолепен, непроскубан,
сякаш с царско потекло – спря над моята врата.
И на бюста на Палада тихо кацна и замря.
Кацна. Спря. И тишина.
И усмивка аз намерих след нерадостните трели
в тази мрачна, черна птица, пръхнала с пера таз вечер.
– И всуе. че твоят гребен е разрошен, непрегледен,
няма страх у тебе, гарван – казах, – идващ отдалече.
Как е твоето мъртвешко име? В Преизподнята. Далече.
Той отвърна: “Нивга Вече”.
Чудех се как тази птица може на език да срича,
въпреки че малко смисъл имаше, в което рече.
Няма как да отречем, никой не е падал в плен
в туй да види черна птица, кацнала на порти вечер,
звяр ли, птица ли на бюст, там, над дверите си вечер.
Птица с име “Нивга Вече”.
Гарванът седеше сам, върху бюста прикован;
без да трепне, да се сепне, дума той една изрече,
сякаш в този кратък слог криеше се цял живот.
Аз прошепнах само това: – Близки литнаха далече,
в утрото ще литне той. Със мечтите ми далече.
Той отвърна: “Нивга Вече”.
Стреснат в падналата тишина от упорството в гласа,
промълвих: – Несъмнено, име той едно изрече,
може би наследствен дар от прокълнат господар.
И го е повтарял дълго, бързо, с тон обречен,
с меланхолен звук, додето зазвучи под стон обречен.
Нивга, нивга “Нивга Вече”.
И превърнал, без да иска, мисълта ми във усмивка,
гарванът пред мен седеше. Столът дръпнах да не пречи,
доближих се, седнах там и зачаках, без да знам,
нишките докрай да свържа, дето птицата нарече,
тази тежка, тъжна, тъмна птица, що пред мен нарече
с думите си “Нивга Вече”.
И започнах да се мая, смисъла да разгадая
на очите птичи, впити с огън в моите, човече.
И мечтаех, и ридаех, и с челото си докосвах
таз възглавка от коприна, светлината що облече,
таз възглавка от коприна, дето с пръсти тя облече,
тя погали. “Нивга Вече”.
Въздух с мирис на кандило, си помислих, как пропил е
стъпките на Серафима, който времето разсече.
И изкрясках: – Ти, Проклети, дето твоят бог те прати
спомените да лекуваш за Ленора, там далече,
да изпия този лек за Ленора, там далече.
Кресна гарван: “Нивга Вече”.
– Ти, Пророче, кучи син, дявол, слитнал в пъклен дим,
Сатана ли тук те прати, вихър ли те тук довлече
в самотата на брега, с ужас, хвърлен в лудостта,
умолявам те, кажи ми, обладан от дух, човече,
умолявам те, кажи ми, биле има ли, човече?
Кресна гарван: “Нивга вече”.
– Ти, Пророче, кучи син, дявол слитнал в пъклен дим,
за Небесното над нас, зарад светия Предтеча,
изцери от таз тъга падналата в стон душа,
ще прегърна ли Ленора там в Едема, там далече,
светъл дъх, Ленора моя, болка, литнала далече.
Кресна гарван: “Нивга Вече”.
– Сбогом да са тези думи, враг ли, птица – изкрещях, –
завърни се в твойте бури, там, нощта където плаче.
И перце недей оставя от духовната си плява.
И отлитай ти от бюста, дето кацна тази вечер.
Острия си клюн изкарвай от сърцето тази вечер.
Кресна гарван: “Нивга вече”.
Гарванът стои, не мърда, без да трепне, да се сепне,
върху бюста на Палада, на вратата, недалече
и очите му проблясват с дух на демон обладани;
изкривени сенки долу, светлината ги повлече,
ще се върне ли душата, дето с болката изтече?
Да се върне? “Нивга Вече”.
