неделя, 10 ноември 2024

Piaffe на Недялко Славов вече и на английски

Книгата на големия български белетрист, в превод на Любомир Янаков и Благомира Янаков, може да се закупи от сайта на amazon.com. Успех на английското издание!

piaffe

Васил Славов

3:50 a.m.

Свърших „Piaffe”. Бягът на жребецa пред глутницата. Разкъсване в сенките на изкривена разюзданост… Някъде сред Георги Божинов и D. H. Lawrence четох. Остана вкус на прегорял стих, на лудост, на void. На Поезия!

„Piaffe” е поезия в проза, поема в проза. Без излишно бръщолевене в белетристични съсухрености. Танцът “at the end of the tether”. Конско-човешкият, кентавърският ни танц е тази книга, разчитане на духовната ни срутеност (тук вижам link с „Камбаната“, а аз съм определено камбанен човек), един балкански гърч и този smell, smell на без-victory(!) в новотълкувание на „Тhe Tropic of Cancer“ на Милър, хиперболизираната разпуснатост на „ Lady Chatterley’s Lover” etc., etc.

Балканското свеждане на “сонетната обич” е деградирало до порнoграфия. Tрадиция, род, loyalty, пренесеност, саможертва, са престанали да имат значение. Останала е обрасналост… гнил мъх… цинизъм… Останало е Нищо! А битуването в Нищото налага фрагментарност, Не-съществуване, вездесъщ и грозен Разпад. И Недялко Славов точно, блестящо следва, разчита с тази недокоснатост на поезията, гради смисъл (колкото и условно да е това) чрез липсата на tangible meaning, tangible белетристична подплънка, защото тук деконструкцията не съществува единствено в разкривените презумпции на Cutler и европейските му учители. Защото тук, около нас, тук, където падат планините, тук, където тропаме със свински цървули и възпяваме себе си, са останали само срутени фабрики, срутени небеса, срутени любови, срутени хора. And the lack of positive meaning. And thе lack of meaning… at all.

Петниста е поетичната проза на „Piaffe”, петниста като жълтите кучешки очи на главната героиня. На Кучката. Като немъжката несъстоятелност на анти-героите около нея. Петна от видяно с цветната наситеност на поетичен изказ, притихнала, болна красота, където дори мимолетното посягане към съкровеност е посечено. Каданс на сенки, chaotic behavior в една distorted, агресивно-вулгарна полуреалност.

Какво е останало? Какво остава? Някакво разчетено не в нас съвършенство, пренесеният скален символ на вдигнатотото копито, на обичта…

Пръска рехав, безтегловен дъжд. Дъжд-мъгла, пълен със силуети и с една листопадна, есенна, прередила лятото тъга. Там, напред, през дъждовната паяжина е целта ми – градът на пиафе. 

Небето изведнъж се разтваря и блясва слънце. Плисва ярка, измита светлина. Дотук дъжд, нататък сушава, посърнала равнина. Напред расте дим от запалени стърнища. Вятърът го подема, завихря, извисява и горе, във въздушния му пик, го скулптурира: обточва му криле, извайва една гигантска Жар-птица, но бързо се огорчава от творбата си – с един замах я срутва и Жар птицата рухва върху чернозема, разрушава крилете си, попива нейде в пръста“.

Недялко Слaвов боледува в създаденото от него. Но нали полъхът, скършеното копито, „обточеното крило на жар-птицата“ трябва да се пренесат и завещаят. И Поетът завещава тази крехкост на едно непознато дете в срутена бензиностанция in the middle of nowhere.

„Отбивам на бензиностанцията, на която често зареждам. Малка, фамилна бензиностанция, като в затънтения Юг на Фокнър. С печалната осанка на неизбежен фалит. С магическият чар на безнадеждността…Отварям багажника и вземам пиафе – от седмица е в колата. Време е да го върна на нечиe детство“.

Спомням си старата перифраза на Писателя на юга тук: „ А какво е добрата проза, ако не приемлива поезия…“

Станало е вече време за ден. Отвън слънцето дращи нещо.

Очаквам с интерес следващите творби на един много талантлив и обичан от мен автор.

04.04.2020

Pittsburgh

Свързани публикации

Последни публикации

Категории