Thursday, October 21, 2021

НОВА ПОЕТИЧНА КНИГА НА ВАСИЛ СЛАВОВ

0

Почти четвърт век след реализацията на първия си сборник стихове, Васил Славов се “завръща” с поредната си стихосбирка в литературния живот на страната. Редактор на новата му книга „Ням“ ( изд. Атерна Прес) е поетът Иван Здравков. Автор на илюстрациите е Милко Божков.

Макар и да живее в САЩ, Васил е познато име сред ценителите на високата поезия у нас. През 2018 г. той спечели голямата награда за поезия “Дамян Дамянов” с поетичната си книга “Следверие” (изд. Факел).

Автор на няколко поетични и белетристични книги и носител на престижни литературни награди и отличия (съпътстваща награда в националния конкурс за поезия “Христо Фотев” (“Звяр”, 2016), Васил Славов е категоричен пример за това, че талантът не е географско понятие, а полет на духа, който трудно се побира в мита за “премълчаната” ни емигрантска литература.

 

Атерна Прес предлага на читателите си три стихотворения от стихосбирката “Ням” на Васил Славов.

 

Ням

И корабът мъглясал, с крепните криле,
познал и свят и Ад, небето ще чете
и може би, отново, към бряг ще се завърне
или платното черно
към мрака ще обърне.
И корабът
с предсетните крила,
прелюспен в димен свод,
а горе – в светлина
и всичкото загубено в езика на човека
било е минало до днес, било е сянка
– нека!
след словото Отрок от вой да се роди,
от падналите в грохот, от клюнните скали,
които кипнали сред гъста, гневна пяна,
ще спрат Земята вече, ще спрат живот, но няма
усилие изконно в забрава да отмият
да отнесат сърцето, от болка дето вие
в едно пропаднало в очакване небе!
И корабът
със крепните криле!
Коруба някаква.
Прохлупени звезди.
На палубата – нощ.
Среднощното кади
под черната превръзка на Касиопея,
където само кръстът и небесата пеят,

където мараня е твоят мъглен пристан,
а думата – посеченост и сетната ти истина,
където мъртвото разкъсва духа и тишината
и всяко късно връщане
е среща с непознати.
Далече някъде, зората пак пропада
и облакът ѝ паднал, една умряла крава,
търкаля се във въздуха с подути ветрове,
продъхва пак и пак и вече ще умре,
но някакво крило на гълъб или дим
го вдига от окото на океана син,
превръща го на мечка, а после на змия
и почва пак, отново, небесната игра.
Да, тук сме всички ние,
сред кърваво море
и никой път не знае,
и нито и къде
последният ни пристан дъгата ще затвори
и вече на колени на Дявола се молим,
за болната от време,
презряна светлина,
която пак ще дръпне живота по ръба
на някакво поредно, предсетно заколение,
наречено от Бог разпятие и спасение –
и там,
по мачтите
на куките побити,
приличаме на кацнали в подлунието птици.

И той е тук.
И той!
Сред сенките,
сред нас,
въздигнал на триона скрибуцащия глас,
на крясъка – дъгата,
на лудостта – четмото,
на мъртъв албатрос скрипеца и окото,
догонил без слова най-страшната стихия
и бяла пелена в саван ще го повие.
Но той реве,
реве
и черното море
корубата саката за миг ще измете –
но спира да надува препълния мях,
защото я посреща смразяващ,
луден смях,
роден от всичко мъртво, от цялата Вселена,
смехът на този мъж в отвъдното поема,
разблъсква хоризонти,
трепери и бучи
и падат вцепенени, посърнали звезди.
Ахав – несвестен пес,
из мрака заловен,
куцукащ между спомена и лунния си плен,
един, достигнал сушата и там от мрак изтлял,
загубил всичко свято и всичко пропилял
из кръчмите на Ада,
сред райските цветя.

Ахаве, бесно куче!
Живееш?
Докога?
И пада равно…
Тихо…
Вселенско помирение
между окъсан Бог и сетното творение
от морска сол омесено, от светлост и от жал,
един човек забравен,
роден в свещена кал,
изправил слабостта на грозното си тяло,
живял – не, не в живота,
а там, където спряло
бе цветето, което вълната ще откъсне
и това небе безлично дарява светли пръски…
Делфините където с мелтемите играят
и падащото слънце с муцунките дълбаят.
Оттук –
прекършен,
тъжен,
подхвърлен към безкрая
без кучката настръхнала и майка си да знае,
които му дариха пречупена снага
и патерицата строшена, да тропа из дъжда
и тътена отекващ под свода на небето,
където само босата луна,
където
разсечени до гърло,
безкрили ветрове
пак свиват снопове от морски цветове.

Отива си,
отива си,
догаря в мрака оня…
Земята е червена, гемиите се гонят
и пристанът дошепва с последните звезди,
морето вдига дрехата и голотата ври
от този сетноглух, загубен в тихост блян,
отново пак нестигнат,
отново неживян,
копнение строшено, валял в пустиня дъжд,
мираж на светлината, несбъднат ни веднъж,
а в гърлото огромна и мокротежка буца
и нощният моряк към прага си накуцва,
светлика да запали,
маслина да положи,
ще си помисли в миг, че повече не може
съдбата си да гони и тези ветрове,
стената ще строши, до гроб ще изреве
и пак ще тръгне –
черно и в черно,
черно сам
на глухата си патерица
и на нощта опрян.
Догаря бавно слънцето и малко преди края
догалва си земята и хвърля котва в рая
и диша върху покриви, докоснати в позлата,
нощта ще бъде същата – далечна и позната,
чешмицата до кея ще пръсне водна шума
и мракът ще затвори последната си дума.
А залезът отсреща – една разчупна ласка
небето ще целуне,
небето ще одраска.

Отгоре чезне глухо на мазката лъчът
все по-бледосива и лунна става тя,
нощта е вече тук с небесното си слово
и този черен месец пред остров от олово
в предмиг предвкусва края и тъмното гори.
Отиват си,
отиват си
последните лъчи.
И корабът напуска следземния си пристан,
а на брега забравеният, в небето си улисан
не вижда тънка птица как в маранята пада
и как в часовника си вече и пясъкът пропада,
и как зъбът проронен на черните скали
плацентата разкъсва
и мракът вече ври,
как мъртвите с ръкави от водорасли – ризи
под кипариса остър,
до хоризонта близо,
додишват ехото и с белия език
кръвта червена вдигат и всичкото след миг
се срива и замира
– там стъпил бе Човекът
и бе въздигнал людската, миражната си Мека
на волята, на любовта,
на силните скали
и няма вече болка и няма вече дни…
Брегът загуби цвят, Човека не позна.
И вдигай тази котва!
И крепните крила!

Опрени в Адното, от тъмното смълчани
без дъх, без упование,
от вятъра вковани
на времето под прангите, което жадно тлее
и всичко е забравеност и силата немее
с избити зъби вече,
на старческата паст…
И Адно е за Дявола.
И Адно – и за нас.
Накрая свършва вятър.
И свършва и морето
и сенките се свършват, изчезват там, където
прическите превили са морските треви,
където, най-накрая, земята се отви
и в тънкия ѝ бял, пропукан с време череп,
костиците най-сетне праха си ще намерят,
сълзите ще дарят на корените сили,
една пчелица, горе, небето ще ужили…
И, може би, ще почне отново Рождество
без нашето участие,
без нас, пък и защо?
Да бъдем дим и прах?
Отмина ни редът.
И вдигай, вдигай котва.
Крилете.
И на път!

Брегове

Загубени в сметищата от сенки,
зарити в солни облаци, без път,
животът ни отдавна хвърлил корен
под кръст,
където блудните лежат,
където думите ни плуват все бездетни,
а страшният ни ръст е само грях,
където сетният пророк от хълма ревна
към среза на небето:
Подивях!
Как блъскахме с крилете си съдрани,
огромни,
тежко слепнали с нощта,
как чаткаха копитата ни глухо
извън звездите и отвъд света.
Бездънен смях, пред нас морето,
а ние, сетните,
проклети синове,
пак просим прошка и в небето вием
от чужди,
безразлични брегове.

 

Към Колизея на слънцето

Белите лъвове на вълните.
Ноктите им от пяна, времето им от пяна – пръските,
светлината.
Лъвове са вълните
с тези слънчеви гриви.
Белите лъвове на вълните разкъсват.
И ни повличат – кървящи –
към Колизея на слънцето.
Смъртта дойде в Рим, като в онова старо заглавие.
В разрушеността на Юга, в Наполи.
Сухи треви, които напомняха мъртвостта на тревите
в града на рождението. Ръждиви треви – слънце
отгоре.

Мисля, че Югът прави хората по-жестоки,

нетърпеливи,
ненужно пъргави. Думите им са остри, назидателни
някак.

Къртичината Везувий – отсреща.
Разхвърляност на улици, които отдавна са вдигнали
белите си платна. Градовете на Юга са навсякъде
едни и същи.

Скоро всички те ще умрат.
Тогава кръстовете на църквите ще полетят – огромни
черни птици. Забравени, черни птици.
Крепостните стени, пазили светостта и вярата
ще се срутят в пясъчната слабост на отнетите
брегове.

Югът те учи. Че се умира бързо.
Но Югът те учи и на поезия. Понякога. Когато очите
болят от синьо.

Поезия и Смърт си мисля.
Гледам всички тези разминаващи се в съзнанието ми
спирки като строфи, като лист.
Разчитам ритъма, метриката, внушението им.
Губя вяра от слепотата на слънцето им. Дишам.
А отсреща – къртичината Везувий.
Белите лъвове на вълните.
Спомням си за Белите лъвове на вълните,
за ноктите им от пяна, за времето им от пяна,
за пръските, за светлината.
Лъвове са вълните.
С тези слънчеви гриви.
Разкъсват уморените си жертви.
И ни повличат, кървящи,
към Колизея на слънцето.

 

 

ЗДРАВКА МОМЧЕВА ЗА НОВАТА КНИГА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА

0

МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА ИЛИ МЕЖДУ ЗАГУБАТА И ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ ЧРЕЗ ЕДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА КНИГА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА

Здравка Владова – Момчева
Обичам да чета научни изследвания на историческа тематика и признавам, че пристъпих към труда на Людмила Калоянова ,„Между лавъра и кръста“ с любопитство , продиктувано повече от личен интерес. След като затворих и последната страница от тази книга, реших , че на всяка цена трябва да напиша отзив за нея, защото в текста открих нещо много по-дълбоко, глобално и проправящо съвременно разбиране към феномена Созопол като част от феномена България.
Всички знаем и сме пораснали с клишета от типа „земя на кръстопът“, „средище на различни цивилизации и култури“, „богато историческо наследство“. Много e удобно и даже е повод за гордост в неформални ситуации, когато самочувствието ни на „наследници“ на древни земи, опира до глазираната повърхност на смътно познание и ( поне за моето поколение) , няколко „синтезирани“ параграфа в учебниците по история .Но всичко останало, а то е огромно като цивилизационна симбиоза, формирала съвременната ни културна и манталитетна „физиономия“ , все повече се забравя и може да бъде изгубено, ако не се появяват издания като „Между лавъра и кръста“.
Безспорно, тази книга представлява едно задълбочено и детайлно обосновано изследване на авторката върху историята на античната колония Аполония, преляла/преобразила съществуването си в раннохристиянски център и специфичен духовен спътник на мегаполиса Константинопол. В научно – фактологичното ниво на наратива, логично и последователно са проследени всички причини и следствия, довели до превръщането на Созопол в културен, религиозен и интелектуален фактор не само в средновековния, но и предхождащия го езически свят. От тракийската, известна със своите просветени лечители, древност, през синкретичния култ към гръцкия бог Аполон, наречен Иатрос ( Лечител) ,именно поради „вливането“ на тракийската лечителска способност към свръх – качествата на божеството, та чак до вграждането на мощите на Свети Йоан Кръстител в базиликата на остров Свети Иван, читателят може да проследи удивителната трансформация на идеята за спасението, такова, каквото са си го представяли древните и средновековните обитатели на града. Ако мелодичното звучене на неговото име ( Созополис) може да бъде асоциирано с музика, то за мен, вечната идея – основа на изконния човешки стремеж към изцеление и спасение от болестите и злото, може да бъде илюстрирана с непроменящ се в океана на времето, исов тон. Каквото и да се е случвало през изминалите столетия на Аполония – Созопол , а то е много и взривно наситено с отломки от история, политика, грабежи и съзидания, точно този исов тон на спасението като мотивация за съществуване, за смисъла на живеенето въобще, се оказва основна характеристика на оцеляващия през вековете и оцелял до днес „град на спасението“ – Созопол. Нещо повече. За мен , този исторически труд, привнася за читателите с по-широко асоциативно мислене и косвено обяснение на феномена България, но не онази, която познаваме чрез факти и събития за своето си, единствено българското. Става въпрос и за културните „преливания“ на кръв, гени, обичаи, култове, вярвания и религии, преобразени и абсорбирани на местно ниво до степен на нова/друга уникалност, която няма как да бъде разбрана, ако не е обяснена чрез трудове като „Между лавъра и кръста“. Защото , поредното достойнство на тази книга е именно достъпността на текста, ясното, логично и пряко до всеки вид читателско съзнание ( научно или просто любопитно) обяснение, защо това е така.
Защо едно малко, от съвременна гледна точка, парче земя, далеч не българско в момента на своето възникване,( Аполония възниква като колония на древния гръцки полис Милет) , все пак ревниво рефлектира като наше си в големия сюжет на турбулентната ни история? Кои са факторите, които го приобщават към нас, българите ? Защо тези фактори могат да бъдат колкото местни ( тракийската култова основа), толкова и космополитни за времето си ( превръщането на Созопол в раннохристиянски православен център) ? И не на последно място, кои са практичните причини, превърнали Аполония – Созополис в желано за притежание, присъединяване, завоюване и експлоатиране благо, в домогванията на толкова много етноси, а по-късно и държави, или градове – държави като Византия, България, Русия, Венеция, Гърция ?
Нима подобен въпрос не може да бъде зададен и за разнородния магнетизъм на цялата ни страна през вековете, привлякъл толкова много апетити и заробвания на нейната наслоена с култури и богатства, територия? Както вече подчертах, в „Между лавъра и кръста“, Людмила Калоянова директно или косвено отговаря на тези въпроси.
В тази книга, представянето на факти, загадки и доказани вече в историческата наука, истини, формулирани в тематични заглавия на отделните глави ( „Сблъсъкът на гигантите“, „Завръщане на Хераклидите“, „Перлата на Йония“ и т.н.) , сглобява в читателското съзнание интересни разклонения на голямата „сюжетна“ линия за многоликото „достигане“ на Созопол до наши дни и като част от българската история. Изследването на тази толкова интересна и на пръв поглед, разнопосочна амалгама от събития и исторически превратности, е представено с увлекателна и придържаща се към научната обоснованост, логика, която предотвратява загубата на историческа памет за случилите се събития и разширява хоризонта на читателя , за да може той да осмисли връзките и взаимодействията в културните преливания на Созопол със света или световете, които са го формирали. Отчитам това като едно от най-значимите достойнства на книгата. Защото познанието за действителностите на отминалите епохи, сплели своите противоречия и възходи в конкретната история на Созопол, отвеждат и към разбирането на четящия, какво всъщност означават усвоените в съзнанието ни клишета като „земя на кръстопът“ и „богато историческо наследство“. Тоест става въпрос и за възвръщане на историческа памет. Става въпрос и за осъзнаване, което след като затворим и последната страница от „Между лавъра и кръста“, можем да съ – отнесем към феномена България като средище на различни цивилизации и култури.
Затова, тази книга на Людмила Калоянова е принос не само към историческата наука, но и към самите нас. За да не се изгубим като наследници на толкова много древни земи, от които нашата собствена е уникална част от едно голямо цяло. Благодаря на авторката за удоволствието да прочета нейния труд.
Здравка Владова – Момчева

МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “ИЗЯЩНОТО ПЕРО” 2021

0

В Чикаго стартира новото издание на международния литературен конкурс “ИЗЯЩНОТО ПЕРО”

 

 

„МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА” С ПРЕЗЕНТАЦИЯ В СОЗОПОЛ

0

Людмила Калоянова ще представи новата си книга „Между лавъра и кръста“ (ИК Жанет 45, 2020) на гражданите и гостите на Созопол. Събитието ще се състои на 31 юли от 17.00 часа в двора на Етнографски Музей Созопол.

В книгата си авторката разкрива любопитни факти и детайли, свързани с историята на Созопол. Магичното му великолепие и енигматична история са непресекващ извор на вдъхновение за всеки, чието сърце е отворено за красотата: „Напуснала съм Созопол преди повече от 30 години, но винаги съм била негов духовен гражданин“, споделя авторката.

„Между лавъра и кръста“ е историко-културологично изследване, което съм посветила на родния си град и за което съм се подготвяла целия си съзнателен живот. Разбира се, книги за Созопол има много и затова моята трябваше да представлява уникален принос към това, което вече е казано за този град с дълга и впечатляваща история. Спрях се на някои малко известни, но значими събития и личности, които оформят града като полис и раннохристиянски център, а по-късно и като един от най-важните духовни и интелектуални центрове в близост до Константинопол“.

Читателите ще могат да се запознаят с любопитни епизоди и различни имена, свързани с историята на Созопол, между които Йоан XII Константинополски, Йеремия Транос, Григорий Синаит, Атанасий Палеолог, Михаил Тарханиот, адмирал Дориа, Йоан V Палеолог, Амадей Савойски; да прочетат за Андрей Първозвани и първата християнска общност в града, както и за манастира „Св. Йоан Предтеча“, значим библиографски и интелектуален център, чиито продукти и дейност авторката определя като ренесансов принос на Созопол към културната история на Европа.
Важна част от задълбоченото изследване на д-р Калоянова, в което се кръстосват история, археология, етнография и религия, е и детайлната интерпретация, свързана със съдбата на мощите на Йоан Кръстител, която е основният принос на книгата.

 

За любителите на поетичните форми ще бъде представен накратко и поетичният сборник „Дъщерите на България по света“ (ЛБПСС, 2021), издание на Лигата на българските писатели в САЩ и по света. Съставител и редактор на тази уникална по рода си антология, която съдържа творбите на български поетеси от няколко континента, е Людмила Калоянова.

Поканват се гражданите и гостите на Созопол да почетат събитието, което ще включва и неформална част с коктейл, приятелски разговор и разписване на автографи веднага след презентацията.

 

Животът си тече, дълбок като река…

0

Стихотворения от Явора Стоилова

 

Явора Стоилова е родена в София, в семейството на художника проф. Васил Стоилов и Яворовата племенница и изследователка д-р Ганка Найденова-Стоилова. Дълго време любовта ѝ към литературата живее в сянката на кариерата ѝ на оперна певица във Франция, Италия и Германия.

Първата ѝ стихосбирка „Vitrail” е издадена от парижкото издателство „Saint-Germain-des-Prés“ на френски език, когато тя е на двадесет години. Стиховете ѝ са наградени със сребърен медал в залата на Кметството (Campidoglio) в Рим. Години по-късно, след като вижда стиховете си, издадени на български език от издателство „Литературен форум“, Явора решава да се посвети изцяло на литературата. Тя е автор на книгите „Баща ми“, „Обречени“, „Загадката Василия“, „Момичето, което нарисува Анорексията“ и пиесата „Другата в огледалото“, поставена в онлайн версия с режисьор и изпълнител на главната роля Елена Петрова.

Явора Стоилова дарява заедно с майка си личните архиви на П. К. Яворов (над двеста експоната) на Националната библиотека „св. св. Кирил и Методий“ и на Литературния музей. По-късно, тя дарява и архивите на баща си Васил Стоилов на Нов български университет (НБУ), където е отделена специална зала за художника, носеща неговото име. След смъртта на дъщеря си, художничката Василия Стоилова, Явора повежда битка с анорексията, която прекърши живота на детето ѝ и заедно с нейния съпруг Кен Нагай инициират и вдъхновяват създаването на първия в България център за борба с анорексията в болница „Токуда“, който носи името на Василия.

 

Утро в Père-Lachaise

В тихата пещера на

съня едно дете е

нарисувало

дома, дърветата,

настръхналата котка

с очи, раздвижени

като жита

и другите деца, и

цялото си детство,

като светкавица

забързано.

В хладната пещера на

съня

детето се пробужда

без да е дете

и почва да руши от

жаждата за слънце.

Дърветата сънливо

пеят.

Старее котката

заспала…

И другите деца не са

деца.

А някакво дете не се

пробужда

дете до своя край

останало.

Заравят го далеч от

мислите. Животът си тече,

дълбок като река.

Сънят стеснява

пещерата си.

Дърветата изсъхват.

Човекът се смалява. И котката е мъртва с

очи зелени като блато.

Животът коленичи пред затрупаната

пещера.

 

ГРЕШНИЦАТА ЕВА

Не се страхувам от Змията,

нито от червейчето,

скрито във тази

ябълка,

открадната от Рая.

Защото аз я засадих,

отгледах я тук, на

земята, полях я с моите сълзѝ,

обгърнах я с душата си

и с вярата, че утре

ще се завърна с нея

в Рая.

Защо

тогава

съмнението ме гризе?

Коя съм аз? Къде

живея? Прогоних ли Змията

във пустинята?

Или пък тя остава

скрита

сред цветовете в

моята градина,

която имитира Рая?

Кажи ми! Искам

всичко да узная, макар че точно за това

ти ми отказа Твоя дом

и пътя в Рая.

Кажи ми! Не заплати

ли вече

греховете ми Исус

чрез кръстното

страдание? И моята душа отново

гола

и чиста, ще види ли

как се отварят Райските врати за нея?

Или пък, гневен, че

Ева пак не Те разбра,

завинаги ще я

захвърлиш

в бездните на Ада,

там, на земята.

 

В НАЧАЛОТО БЕ СЛОВОТО

В началото бе

Словото,

изсечено с огън и меч

и с Кръста, положен

над прабългарския амулет.

В началото бе

Словото,

отворило очите на

първите икони сред

безпросветен мрак.

В началото бе Словото

ни, скрито под кървавия

плащ на Богомилите,

изречено през сълзи в

чуждите земи.

В началото на всичко

беше Божието Слово,

прошепнато сред

тайнството на

манастирите.

Но Новото Начало

беше в буквите ни,

превърнали

създателите си във

Български Светци!

 

ПЕТРОВДЕН

Ще ни дадеш ли пак,

Ключарю Петре,

ключът към онзи

вечен дом,

който изграждаха

дедите ни камък по камък, кръст

след кръст?

Ще ни дадеш ли пак,

Рибарю Петре,

онази натегнала през

времената котва,

закотвила сърцата към

родния им бряг,

дори завинаги да го

напуснем?

Ще ни помогнеш ли,

Ти, който

отвърна три пъти лице

от твоя Бог,

отново да открием

сред отломките

парченцата предадена любов?

Ще ни отвориш ли,

Ключарю Петре,

вратите към изгубения

Рай,

Ти, който беше грешен

и уплашен, объркан като нас

човек?

Снимки: Явора Стоилова и Богдан Богданов в НБУ Явора Стоилова в болница „Токуда“ при откриването на Центъра за лечение на хранителни разстройства „Василия“

 

В НЕРАВНОДЕЛНИЯ ТАКТ НА СЪВРЕМЕННАТА ДУХОВНОСT

0
Пред нас е новият поетичен сборник на Василка Хаджипапа – „Огледални вселени“, дело на изд. „Хайни“, 2021 г. Неговото обемно съдържание е повече от впечатляващо: той е изграден от стихотворните фрагменти „Жажда“, „Закъсняла нежност“, „Трошици“, „Видение“, „На клона на живота“, „Мънистата последни“, „Паяжина“, „Думи, думи, думи“, „Орехови думи“, „Природно“, „Отложен живот“, като всеки от тях може да съществува в лиричното пространство и самостоятелно. Още повече, че част от тях носят по редовете творби от по-ранни творчески етапи и книги в интелектуалното и естетическо развитие на Василка, чието начало тя поставя още в 1983 г. с публикуваната й в Кипър книга „Глътка въздух“. В този смисъл „Огледални вселени“ е художествена панорама на един изминат досега литературен път, краят на който се крие в далечното бъдеще, а сега илюстрира с поетичните си модели само своето поредно, по-високо стъпало в развитието си. Да, страниците ни поднасят нови и стари творби. И може би тук му е мястото, без да влизам в излишна полемика, да споделя, че нови и стари творби могат да съществуват само за сухата статистика. Иначе те, в емоционален план, биват дълговечни, човешки, човечни, изтъкани от бисерни послания към съвременника – тази сложна сплав от биологична тленност и безсмъртието на мисълта. Тези стихове остават за дълго, ако не – и докато сме живи, в сърцата и душите ни. Помагат ни в тежки моменти или засилват радостта ни, когато денят ни поднесе нещо красиво, желано и дълго очаквано. Кога са създавани римите, няма никакво значение. Значение има само тяхното дълбоко философско звучене и словна красота.
Разбира се, има и „други“ поетични образци, мъртви още с рождението си, защото създателите им са нямали какво да споделят с околните, но самоцелната поезия не е поезия. Тя е само игра на думи, зад завесата на които не се крие идея, духовна концепция, послание, дружеска покана за съпричастност. Ролята й е единствено съпътстваща на стойностната лирика и тя задължително отмира във времето на забравата. Остава за живот и развитие бъдещата класика, която ще украси със смисъла си естетическите възприятия на бъдещите поколения така, както и на настоящите. Остава стойностното, значимото, безценното. Остава истинската литература…
В творчеството на Василка Хаджипапа няма „и друга“ поезия. Перото й ражда единствено стихове, които впечатляват със своята значимост. Ето какво споделя за новата й стихосбирка „Огледални вселени“ Георги Константинов: „Тя е съставена предимно от множество нови творби, носещи вълненията на поетесата в днешното неспокойно време, като са прибавени и немалко избрани предишни стихотворения. Не само литературоведите, но всички читатели на поезия, разтворили страниците на тази книга, ще се убедят, че имат пред себе си не единствено книга с добре избрани стихотворения, а важна за един творчески път стихосбирка, един цялостен творчески портрет. Портрет, показващ вдъхновена, мъдро осмислила своите чувства духовна личност, даровита поетеса, разкрила до болка душата си. Завидно е умението на Василка Хаджипапа да намира най-точните и същевременно най-изразителни думи за тази болка. Това природно умение да изразява себе си с оригинална образност поетесата осветява с неповторимата си искреност. Съвсем естествено и непринудено всяко стихотворение подава ръка на другото, създавайки един впечатляващ цялостен образ на една тревожна поетическа душа. В нейните „Огледални вселени“ се оглеждат не само небесните звезди, морските вълни, изгревите и залезите, но и всекидневните трептежи на духовния човек, на извисената човешка същност, стремяща се да разгадае всички въпроси на битието. Човешка същност, която сама по себе си също е необятна вселена.“
В творчеството на Василка, както и в новия й сборник, огледално се отразява живият живот такъв, какъвто е, в цялото си необятно многообразие: реален и метафизичен, теистичен, атеистичен, енигматичен. Еволюционен и морално революционен… Груб и ласкав, обгръщащ човечеството с надежди за бъдещето, или внезапно запращащ го обратно в зората на неговото атавистично съществуване. „Ореховите думи“ на авторката поставят акцент върху най-важните теми, съпътстващи Личността от раждането й до последните й земни стъпки: за доброто и злото, за любовта и отрицанието, за мира и привързаността към най-близките ни люде. Поставя дилемата защо се появяваме на белия свят и с каква мисия, която да остави след нас спомен в съзнанието на идните поколения. Василка е майстор на социалния пейзаж, върху хоризонта на който неизброимо число човешки мравки, улисани в идеи, любов, или ненавист към ближния, а най-вече: към парчето хляб, отронват годините си от календара на отреденото им време. Самата тя откровено споделя:
Колко ли живота
има душата човешка –
примамвана,
съблазнявана,
изкушавана,
пребивана,
в примка задушавана,
до изпепеляване почти
на слънцето оставяна,
на безпощадните лъжи.
Изсмуквана
до крайна всеотдайност
и хранена със страх,
с трошици на надежда
и огън прелюбовен.
Колко ли живота има
душата човешка,
та още чака и пита.
„Колко ли живота“
Нерядко, когато става дума за лириката на Василка Хаджипапа се отбелязва, че тя прехвърля мост между Кипър и България. Това твърдение несъмнено е вярно, но искам да го разширя, защото поезията й протяга дружеска длан към всеки, който изповядва мира и хармонията, тишината на делника и спокойствието на звездната нощ. Който може без угризения да погледне в доверчивите очи на дете, или да почерпи мъдрост от мъдростта на непознат старец. Сънят на който да е спокоен, а утрешният ден – отдаден на градивност, а не на скрити козни и лукаво подвеждане на обществото. Новата стихосбирка е интернационална по смисъла си, защото е дар за всеки любител на поетичното изящество, независимо на какъв език говори и каква религия изповядва. Василка проницателно и вярно наблюдава света, който често прилича на врящ купел от страсти и с поезията си прави опити да уравновеси страстите. Да отдели значимото от мимолетното, имащите бъдеще идеи от изживелите датите си химери. Тук всеки човек е също малка вселена; търсещ най-вярната си орбита сред неизброимите лица в сивата улична река. В лириката на Василка битието е море с необятен хоризонт, а човеците – временни гости. Сред морето се издига гражданската пирамида, на върха на която богопомазани „избраници“ диктуват пулса на обществото. А в основата й са онези, истинските градители, обречени на мизерия и забвение. Наистина, абсолютното равенство е утопия, но не се ли раждаме всички голи и еднакво безпомощни? Кога настъпва разделението? Кога вярата ни в правото на щастие за всеки бива стъпкана в калта и кой руши библейския храм на общественото единство? В настъпилия хаос кой ще издигне високо-високо хоругвата на абсолютната правота, повеждайки тълпите към първоизворите на хилядолетната вяра, дала борбеност и сили на безброй поколения? Неизвестно! Но той ще се роди отново и ние пак ще го познаем, въпреки закърнелите си мозъци; въпреки равнодушието, апатията, чалгата и тиражираната демагогия на имащите власт. А докато това стане, докато се случи новото чудо, какво ще правим ние? Може би затова са толкова болезнени стиховете на Василка Хаджипапа за родната й България, която й е още по-скъпа от далечните разстояния и за проказата на емиграцията, която я разяжда. Тътенът на ставащото у нас няма как да не отекне в съпричастието на сърцето й. Хората се пръскат в разни посоки, селищата опустяват. Само пожълтели некролози вятърът разнася из опустелите улици. Къде сме тръгнали? Какво щастие дирим и не е ли това аналог на притчата за древните юдеи, скитали се десетилетия в мъртвата пустиня?
Емигрира България.
Моята родина.
Емигрират хора и ембриони.
Старците, сами оставени,
емигрират и те
в небесната чужбина.
Емигрират дърветата,
отвлечени робини.
Ако можеха,
щяха да емигрират
и реките отровени.
Похитени са
цели гори.
Дори планини.
Накъде емигрира България?
На празното място остава
човешка и природна пустиня.
А емигрантите тръгват,
заровили сърцата си
в земята на България.
И питам се
на пътя на кервана зловещ
кой ще застане…
„Емигрира България“
Още много може да се говори за новия поетичен сборник на Василка Хаджипапа „Огледални вселени“, но преразказът в никакъв случай не може да пресъздаде значимостта и красотата на включените по страниците стихове. Да се наслади на акварелната й пейзажна лирика; да вникне в цялата дълбочина на творбите й с гражданска насоченост и да стане участник в екзистенциалните модели по редовете на немалко творби. Книгата е събрала в сърцето си всичко – и живия живот, и нашите въжделения, съмнения, надежди и очаквания, огорченията ни и плахите надежди, че все пак в бъдещото време ще ни се случи нещо по-добро. И разбира се: ще оцелее страната ни, за която поетесата сега споделя в „Нощно видение“: „Огромна черна мрежа покрила е страната. И там родината, България, като дивеч в капан се мята.“ Без колебание мога да твърдя, че Василка е сред най-стойностните автори в съвременната ни диаспора, а от даровитата й лира ще очакваме още много. Но тя вече има свое с право извоювано място в днешната ни национална литература, а творчеството й, поне част от него, заслужава да влезе в учебниците. Така, както вече е намерило своето достойно място в сърцата на истинските читатели…
Георги Н. Николов 

ЗА СМЪРТНИТЕ ПРИСЪДИ В ЛИТЕРАТУРАТА

0

БЛАГОВЕСТА КАСАБОВА

ОТ МИНАЛОТО В БЪДЕЩЕ ВРЕМЕ 

През четиридесетте години българските писателки имат добро име, ценят високо постиженията им не само у нас, но и в чужбина. Повечето от известните имена се превеждат поне на два езика. В списание „Донау Еуропа“, издавано на немски в Будапеща, се публикува изследователска статия от Гизело Тарцай Папи за няколко видни наши писателки и поетеси, „… Евгения Марс, Мара Белчева, Дора Габе, Елисавета Багряна, Мария Грубешлиева, Магда Петканова, Фани Попова-Мутафова, Ана Язова, Ана Каменова, Калина Малина…“
………………………………….
1. Вестник „Бургаски фар“, 1943, бр. 6566
Събитията у нас обаче съвсем не се развиват така както е предвиждала и както е желаела Фани попова-Мутафова. Радостта от обединението на България помръква. Идва 9-ти септември 1944 година и тя разбира, че е жестоко излъгана, с отрязани криле и скършена вяра. „Новият ред“, на който толкова много е залагала се е оказал фашизъм, а синеоките рицари – нагли завоеватели. Всичко се срива с гръм и трясък. На власт идват тези, чиято идеология тя никога не е приемала, идва другият свят, от който се ужасява.
И драмата не закъснява. Започват страданията, отричането, поругаването, моралният тормоз. Веднага във вестник „Работническо дело“ (1944, бр. 15) излиза статия „Фашизмът в българската литература“ от Борис Делчев, в която на унищожителна критика са подложени списание „Златорог“, Владимир Василев, Йордан Бадев, професор Казанджиев, Георги Константинов. „… Ала фашизмът – гневно се възмущава младият тогава критик – оказва влияние не само върху литературната история и критика, а и пряко върху художественото творчество. На първо място плод на неговото влияние са множество от историческите съчинения, които се появиха като гъби след дъжд… В тези съчинения произволно се преиначаваше историческата истина, за да се засилят шовинистическите и фашистки настроения на читателите… фашистките влияния проникнаха в творчеството на по-голяма част от официалните писатели. Тях можем да открием у Ангел Каралийчев, Чилингиров, Арнаудов… Ала особено трябва да се подчертае фашисткия облик на Фани Попова-Мутафова, Павел Спасов, Чавдар Мутафов, Димитър Талев… Разбира се, тази литература съвсем няма качества на художественост… Наша длъжност е да ги търсим, открием и посочваме на читателите.“
Много години по-късно, когато „Дневника“ на Борис Делчев беше издаден посмъртно (1995), той признава пред себе си, че не е бил прав, но такива са били времената. Не зная дали наистина е вярвал в това, което е писал и кога е бил искрен, но времето напълно опровергава квалификациите му и най-вече тези за историческите романи на Фани Попова-Мутафова. Може би някаква доза истина има, но тя може да се отнесе към публицистичните й писания и то с известни уговорки. Казвам уговорки, защото не малка част от произведенията на Фани Попова-Мутафова, пък и за другите изброени автори, литературният критик е прекалено далеч от истината. Какъв фашизъм се проповядва в трилогията за Асеновци, в легендите, в разказите за славното ни минало. Та нали това наше славно минало е съществувало, то не е измислица или плод на писателско въображение, и защо трябва да се отричаме от него. Ако искреното и осъзнато родолюбие, гордостта от славните дела на предците ни, на великите мъже, които са ръководили съдбините ни така блестящо е фашизъм, тогава може да простим на литературния критик за грубата му тенденциозност.
Появяват се и други непримирими отзиви на биещи се в гърдите привърженици на новата власт. И последствията не закъсняват. В края на септември 1944 година се свика събрание – общо, на Писателския съюз, на което с единодушие – представям си какъв е бил страхът за собствената кожа – се изключват от неговите редове двадесет и девет души. „… Писателският съюз днес има общо събрание… на което присъства и министърът на социалната политика Григор Чешмеджиев. Събранието бе открито с кратко слово от председателя Трифон Кунев… Въз основа на чл. 14 от Устава, Управителният съвет на Съюза предложи изключването на двадесет и девет души, които в миналия режим са подкрепяли и насърчавали с перо фашистката власт. Отстранени са… следните лица: Богдан Филов, Йордан Бадев, проф. Б. Цонев, Фани Попова-Мутафова, Чавдар Мутафов, проф. Любен Владикин, проф. Михаил Арнаудов, Димитър Гаврийски, Звезделин Цонев, Никола Т. Балабанов, Димитър Симидов, Янко Янев, Борис Маковски, Змей Горянин, Павел Спасов, Димитър Талев, Кирил Кръстев, Георги Константинов, Йордан Стубел, Славчо Красински, Яни х. Янев, Петър Горянски, Нейчо Илиев, Владимир Василев… Събранието единодушно прие предложението за изключването от Съюза на горните писатели…“ 1
………………………….
1. Вестник „Политика“, 1944, бр. 38
Тази мярка обаче не е най-страшната. Навярно Фани Попова-Мутафова не го е приела толкова трагично. Тя е смела жена, не хленчи и е готова да отговаря за деянията си. И самата понякога се учудва на това си качество. „… Аз малката, слаба, страхлива жена, която не смее да отиде на зъболекар, понякога сама се учудвам на дързостта, с която съм дирила опасностите, сякаш ми е правило удоволствие да се премеря силите с тях и не мога да си обясня хладнокръвието, което ме обхваща при срещата с истинската заплаха. Сякаш друг човек се появява внезапно в мен и изместя поета и мечтателя. Сигурно това „друго“ идва от Севлиевския род. Севлиевци са человеци, както пише в един Цариградски вестник, някак събуденички от всяка страна, като ги прегледах и от към търговията, и от към учението са любители… Те на грък владика нито милостиня дават, нито ръка му целуват и не искат нет да го видят…“ 1
……………………………
1.От литературния фонд на НЛМ
Лошото тепърва предстои. На 19 март 1945 година Фани Попова-Мутафова е изправена пред народния съд. Ще отговаря за действията си насочени към „користно прокарване на прогерманска политика, способствала да бъдат насадени в нашата литература национализъм и великобългарски шовинизъм“.
„… Бях в Германия – отговаря тя на въпросите на съдиите – след миналата война и видях нейните страдания. Ние като народ пострадал от Версайските диктати също страдахме и имахме съчувствено отношение към Германия, към германската култура винаги съм имала благоприятно отношение. Политическият режим съм ценяла дотолкова, доколкото е имал благоприятно отношение към нашия народ…“
По-нататък обяснява, че прогерманската й ориентация се е дължала на… понеже се разрешаваха общонационалните български интереси“. Да, сигурно това е истина. В „новия ред“ на Германия тя е виждала и подкрепяла не националсоциалистическия рай, а страната, която ще помогне да се разреши веднъж завинаги обединението на нацията, за което положиха костите си не малко славни мъже, и което беше съкровено желание на целия ни народ още след Освобождението.
Обвиняват я и за дейността й в Европейския писателски съюз, като приемат „Клуба“, създаден у нас в тези години като негово подразделение с прогерманска насоченост. „… Той не беше прогермански – отговори тя – новият клуб за контакт и размяна на мисли между писателите от различни страни на Европа, бе определен да замести разтурения Пенклуб… В този клуб влизаха Райчо Райчев (Директор на Народната библиотека), професор гълъбов, професор Владикин, д-р Чолаков, Кирил Кръстев… около десет души. Ние образувахме секция на Международния съюз и го нарекохме „Иван Вазов“. … Аз получих покана от Ханс Кароса. Преди да замина говорих с председателя на нашия съюз – господин Чилингиров. Ходих в Министерството на просвещението, да се информирам мога ли да замина. Общо беше мнението, че всяка международна връзка е от полза за страната…“ 1
След като се завръща в България от Ваймар започва да изпълнява възложената й задача – да събере сто и петдесет български писатели за членове на Европейския писателски съюз. Но както става у нас обикновено, щом някой се заема да осъществява дадено начинание, веднага ще се намерят противници, които всячески ще гледат да осуетят работата. В Германската легация постъпва протест от нейни колеги – писатели, които я засипват с клевети и хули и явно са против тя да бъде председател на българската секция към Европейския съюз на писателите. След много години Фани попова-Мутафова ще сподели с Евгения Кюранова: „… Най-обидното е, че едни и същи хора, които ме клеветяха в немското посолство преди, сега ме клеветят в руското. А аз съм камо българка и държа на това…“ 2
…………………
1. Вестник „Арт“, 1991, бр. 1
2. Вестник „Ние жените“, 1992, бр. 51
Одобрени за членове на българската секция към Европейския писателски съюз са: Кирил Христов, Теодор Траянов, Димитър Шишманов, Павел Спасов, Николай Марангозов, Чавдар Мутафов, Илия Мусаков, Димитър Панталеев, Атанас Далчев, Димитър Талев и още трима преводачи. В „Народния съд“ я питат още: „какво е мнението й като писател историк за катастрофата на България“. „… Ние бяхме излъгани – отговаря тя – от четиринадесетте точки, които не бяха приложени към малките победени народи.“ Друг въпрос: „… Не стигнахте ли до извода, че пътят с Германия води до гибел?“ Отговор: „… Аз не съм участвала в сключването на пактове и не нося вина за тях… Като писателка аз бях една съвест, едно сърце, което отстоява интересите на своя народ, според неговия пулс. Печатала съм статии в поддръжка на властта, но в разрез с режима… Политическите събития винаги оказват влияние на малките народи. В 1939 година външнополитическите обстоятелства, след пакта между Русия и Германия, допринесоха за мирна ревизия на договорите и Добруджа бе върната на България. Смятам, че всеки път съм вървяла с интересите на народа…“ 1
Присъдата е произнесена на четвърти април 1945 година. Съд в състав: Димитър Димитров (председател на Софийския областен съд), Веселин Георгиев (Андреев), Димитър Георгиев (общественик и журналист), я осъжда на седем години строг тъмничен затвор, лишаване от права за десет години и десет хиляди лева глоба. Заедно с нея са осъдени още деветдесет и осем души. От тях четиринадесет на смърт. 2
Четиридесет и седем години след това във вестник „Демокрация“ излиза публикация на Георги Тахов 3, който описва преживяванията па писателката в затвора.
………………………
1. Вестник „Арт“, 1991, бр.1
2. Вестник „Арт“, 1991, бр.1
3. Вестник „Демокрация“, 1992, бр. 77
„… Остригана, с кърпа – за да прикрие женското си оскверняване – след другите затворнички е и писателката Фани попова-Мутафова“. В началото е поставена в единична килия, после в обща с една психично болна, после пак в единична. „… Няколко години преди смъртта й – продължава Георги Тахов – я посетихме с литературния критик Борис Делчев. Жилището й тясно, наследено от баща й… На една страна портрета на Чавдар Мутафов, също минал през чистилището на Народния съд (когато я пускат от затвора вижда некролога му пред входа). По другите стени картини и снимки, а в ъгъла венче от изсъхнали цветя. „Изплете ми го Чавдар на Витоша… Бяхме толкова млади…“ За затвора разказваше с ужас: На всеки от трите етажа имаше по 120 килии във всяко крило. А на всяко крило по един нужник. Във всеки от тях по една чешма. Мястото между южното и западното крило наричахме „малката градинка“ – гавра, разбира се. Обикновено там метях, когато ме наказваха. По коридорите от едната страна решетки. Подът циментен, стените – тухлени. От потта или от страшните сънища сламениците миришеха на мухъл. Не ми даваха хартия и се опитвах да пиша върху пликовете на писмата, които получавах. Почти с невидими букви, от които малко по малко ослепявах. После унищожих всичко, за да не си спечеля някоя и друга година повече…“
В печата продължават да излизат публикации, насочени срещу нея. Във вестник „Стършел“ (1950, бр. 243) Орлин Василев пише фейлетони – „Горчива тема“. Той е в Сопот – тогава Вазовград – и между другото разгръща картончетата от каталога на библиотеката. „… Ето и прочутия някога Пшибишевски. Споменът за литературното му хулиганство отдавна изчезна дори в разложена Европа, затова пък в родното място на Вазов той още се пази. Тук е и неговият събрат Арцибашев, а тяхната фашистка посестрима, съдената от Народен съд Фани попова-Мутафова с цели двадесет тома великобългарски шовинистични, царедворски, вълчо реакционни произведения…“
Висока нравствена цена плаща човек – даже и след смъртта си – когато се наема да служи на нечии интереси, или високо да прикляка пред власт имеещите – не мога да си обясня напълно и поведението на някои критици, които преди това възхваляваха историческите произведения на писателката, а само две-три години по-късно дамгосваха с нажежено перо същите произведения. Ето например какво пише Цветан Минков, след като преди да я осъдят публикувал не една и две утвърдителни рецензии. „… Фани Попова-Мутафова е най-талантливата представителка на този вид (фашистка, б.а.) историческа литература. Историческите й романи са парадна идеализация на царско-болярския феодализъм, без опит да се разкрият изострените социални противоречия и борби, особено при Асеновци. Тя засяга много битови подробности, предимно из живота на висшата класа, а представя народа като безлична маса, опиянена от величието на своите потисници и грабители…“ Жертва на идейното му негодувание са и Емил Коралов – е, тук вече е попрекалил. Но пък има доблест да признае, че е талантлива. Такива са били времената, ще каже някой. Времената са все някакви, зависи от нравствената съвест на твореца.
Фани Попова-Мутафова лежи в затвора две години. След излизането си не може да издава, не може да печата. Трудно си изкарва хляба – главно с преводи и редактиране, но не се оплаква и не проси милост. Спомням си, трябва да е било 1959 година. Тогава работех в библиотеката на читалище „Бачо Киро“, на булевард „Христо Ботев“ № 1. Писателката живееше в същата кооперация. Един ден се отби да потърси някаква книга – вече не си спомням коя. Оказа се, че е заета и не можахме да й услужим. След известно време върнаха търсената книга и аз побързах да й я занеса. Беше болна и лежеше на кревата свила колене, с разхвърляни около нея листчета и нещо пишеше. Подадох й книгата и се извиних, че идвам без да я предупредя. Тя ми се усмихна мило, благодари ми, но виждах, че е притеснена. Одеялото, което покриваше коленете й, беше доста поизтъркано, стаята беше студена, а тя изглеждаше посивяла и още повече смалена. Казахме си още няколко думи, но аз усещах, че е някъде далеч и само тялом присъства в момента. Пръстите й, побелели от студа, продължаваха нетърпеливо да стискат молива и разбрах, че трябва да си тръгвам…

НОВИ СТИХОВЕ ОТ ЛЮБОМИР НИКОЛОВ

0
Любомир Николов е роден през 1954 г. в Киряево, Видинско.
Работил е за в. Литературен фронт, Гласът на Америка и БиБиСи.
Автор е на стихосбирките “Повикани от прилива”, “Пътник”, “Гарван”, “Оса” и “Ленива лава”. Книги с негови стихове са издадени в Австрия, Аржентина и САЩ.
Американският поет Роланд Флинт, в сътрудничество със съпругата на Любомир Николов, Вяра Чолакова, превежда стихосбирката му „Езичник“/”Pagan”, която излиза от печат в Питсбърг, Пенсилвания (Carnegie Mellon University Press, 1992). В Австрия е издадена неговата стихосбирка „На хвърлей от света е оня свят“.
Любомир е носител на наградата “Южна пролет” както и на наградата на Съюза на преводачите в България. Превежда англоезични поети. В Съединените щати живее от 1990 г.
Aterna Press предлага на читателите си няколко непубликувани стихотворения от големия наш поет – част от подготвяна за печат нова поетична книга.
КАМБАНА
Намерих в тревата език от камбана.
Нагоре погледнах – камбана видях.
Едва се поклащаше – зеленясала, няма.
Пепел от нея се ръсеше. Прах.
Обложен със туфички мъх бе метала,
години в тревата зелена лежал.
Поръбено с капки роса наметало
паяк над бездна от бронз бе развял.
Звуци да литнат в небето. Съзвучия.
Капчуци да бликнат. Да млати кълвач.
Камбани – кокичета под капчуците –
от южняка люляни да бият до здрач.
Зазвъни и ликуй, весели се, камбано.
Желязото кално в небето забих.
Съешете се, звуци, звучи, кал изначална,
не секвай, ечи, намълчал се език.
КОЛИБРИ
А някъде по сенокос,
щом всичко живо нацъфти,
пристига гостът дългонос
градината да навести.
В цветята шмугва се без шум.
Раздвижва въздуха горещ.
Проблясва в маранята клюн.
Клюн. Клюн в градината снове.
Със златно жило цвят след цвят
пробожда и трепти, трепти.
Напред-назад, напред-назад,
забива клюн, крила върти.
Пожар е лятото. Пожар.
Той броди в огнения зной
и смуче жар, роса, нектар.
Градината плячкосва той.
Слана и вихри, лед и студ
цветя и пъпки ще сковат
Ще се отправи той на път.
Ще си замине той оттук.
Как над морето ще хвърчи
щом загърми, щом падне нощ?
Но той е тук – бръмчи, бръмчи.
В петуния забил е нос.
ЛИСИЦАТА
Луна бакъреночервена
над калното поле виси.
Лисицата е бавна. Бременна.
И с мъка ще го прекоси.
Тъмнеят планини от корени.
Тя знае: няма път назад.
Дворове, църкви и булдозери
полето й ще изядат.
Зверче! Отвсякъде го гонят.
Всекиму пречи и тежи.
А него гони го нагонът
да ражда. И да се множи.
Ще люшка напращели бозки.
Корем ще влачи из калта.
Муцунка топла, влажна, остра
тя ще забие във нощта.
Като делфин ще пори мрака.
Ще скрие своите следи.
Ще изскимти. И в кален кратер
лисичетата ще роди.

10 ГОДИНИ ЛИГА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА

0

 

Лигата на българските писатели в САЩ и по света (ЛБПСС) отпразнува тържествено своя 10-годишен юбилей. На 9 май тази година Културен Център Магура в Чикаго отвори врати за приятели и съмишленици, дошли да поздравят членовете на дружеството, единствената официално регистрирана организация на български писатели зад граница, продължител и приемник на Съюза на българските писатели в САЩ и по света, основан преди десетилетие в “града на ветровете”.  Сред присъстващите беше и новият генерален консул на Република България в Чикаго Светослав Станков.

В своята реч Ангел Колев, президент на ЛБПСС, поздрави гостите и обобщи основните параметри от дейността на организацията през последните две години, когато започна работа новото ръководство на Лигата и дейността ѝ придоби подчертано инклузивен характер, а към членовете ѝ се присъединиха български писатели от цял свят, включително и от България. Днес в Лигата членуват голям брой творци от всички краища на света, а дейността ѝ спомага за съхраненението и популяризирането на българската култура и духовност извън границите на България.

В ретроспективен разказ Калина Томова, член на УС на ЛБПСС, сподели спомени за първите години от основаването на организацията и нейните основоположници между които първия председател на дружеството Георги Витанов Богат, Симеон Гаспаров, Василен Васевски, Николета Моралес и др.

Д-р Людмила Калоянова, вицепрезидент на ЛБПСС, запозна гостите с издателската дейност на Лигата, която включва публикуването и разпространението на алманах “Любослов”, и най-вече със специалното издание на Любослов “Дъщерите на България по света” (Чикаго, 2021), включващо 47 поетеси от България и от европейската, американската и австралийската диаспора.

“Досега не е правена антология на съвременната българска поезия, която едновременно да включва автори от България и от творческата диаспора. С тази антология прекрачваме границите на една нова духовна територия, където сме пионери и ясно демонстрираме своята лидерска позиция. Това беше начин да преодолеем географските ограничения и да покажем, че българска женска поезия, и то много силна, съществува и извън границите на родината в прекия смисъл на думата. Да заявим, че нашите авторки от диаспората, макар и географски отдалечени от България, остават дълбоко свързани с българската литературна традиция и дух”, заяви Калоянова.

 

Приветствие поднесе г-жа Снежана Галчева, председател на Салон за българска култура и духовност в Чикаго, която пожела на ЛБПСС нови творчески успехи и потвърди готовността на Салона за съвместна дейност и колаборативни проекти с Лигата.

По време на тържеството УС на Лигата връчи своята специална награда Нике на президента Ангел Колев послучай неговата 70-годишнина и за големите му заслуги в разпространението и популяризирането на българската култура.

 

Снимков материал: Атерна Прес, Културен Център Магура

ВТОРАТА БЪЛГАРИЯ

0
Милена Димитрова
Милена Димитрова е опитен журналист и автор на над десет книги. Награждавана е с отличията „Златен век“ за принос към българската култура и „Златно перо“ на СБЖ. Носител е и на международната медийна награда на SEEMO и д-р Ерхард Бусек „За по-добро разбирателство в Югоизточна Европа“. Специализирала е в Университета в град Колумбия в американския щат Мисури, работила е осем години в Белгия и има представа от първа ръка какво се случва с българите по света.
Книгата й „Втората България“ бе отличена със Специалната награда на Съюза на българските журналисти за 2020 година.
Откъс от книгата „ВТОРАТА БЪЛГАРИЯ“, изд. „Книгомания“, 2020
Тази книга няма край.
Началото ù е сложено отдавна, едновременно и непоследователно
във всички посоки на света. В наше време българската
диаспора е акцент в обществените нагласи и заобикалянето му не
го прави невидим. Исторически емиграцията е била и заклеймявана, и
признавана, и възприемана за съвместима с общочовешкото право на
избор. Съобразяват се с нея не толкова от човеколюбие, а защото чувствително
променя демографската ситуация. У нас изтеклите в чужбина
„мозъци“ и „мускули“ вече липсват чувствително в националната икономика
и само силните на деня изостават да нагодят управленските си
реакции спрямо българите в чужбина.
Инстинктът на журналистите вкарва сърцераздирщи истории за
сънародници извън България във всекидневния поток на новините,
но и медиите като политиците закъсняват да сглобят цялата картина.
Случайно или гузно, от нея остават премълчани важни неща. Като
например равноправието на българите по света и в България, ще се
съгласите ли?
Трябваше да избухне корупционен скандал с удостоверенията за
български произход в края на 2018 г., за да се чуе как държавните власти
са си разделили отговорностите за сънародниците ни извън границите.
На практика диаспората не е първа грижа на изпълнителната власт, а в
законодателната правомощията са делегирани любезно и с веща имитация
на грижа. В името на плурализма управлението на политиките
за българите в чужбина е единствената комисия, поверена на парламентарната
партия с най-много фармацевти, която обаче няма досег до
командните лостове в републиката. Патриотично настроените депутати
усърдно опазват гласните и негласните коалиционни споразумения и
ревностно бдят да се спазват обтекаемите механизми как да се вадят
удостоверения за български произход.
Далеч от общественото внимание седят два тревожни статистически
факта, които пряко засягат българите в чужбина. Единият факт е, че
няма статистически точна и ясна представа колко точно са те и караме
така с десетилетия наред. Като последица – и без визия, и без адекватна
държавна намеса, и без финанси за укрепването на връзката на българите
с България. Вторият факт се отнася до изкривената структура на
националната икономика, повлияна от излива на емигранти – което на
всяко правителство му е неудобно да признае.
Практически няма семейство в България, което да не е изпратило
близки зад граница – студенти, преподаватели, строители, болногледачи,
музиканти, градинари, шофьори… Заплатите в България изостанаха
толкова от конкуренцията в чужбина, че се обрули човешкият
капитал и в интелектуалния, и в черноработническия труд. Опустяват
регионите, западнали от безработица. Към „проверени“ държави се изнасят
цели махали, целево ориентирани към 20 – 30 пъти по-големите
детски надбавки. И последното нещо, за което се замислят хората, е
репутацията на България.
В официалния дискурс за българите в чужбина все още господстват
мантрите, че емиграцията се дели на „историческа“ и „икономическа“,
на Запад и на Изток, на потомствена и активна, на „стара“ и „нова“.
Сякаш разделенията може да прикрият обстоятелствата, неудобни за
редица власти! Трябваше римският папа Франциск да дойде в София
и да удари и тази камбана: „България е изправена пред последствията от емиграцията през последните десетилетия на повече от два милиона нейни съграждани, търсещи възможности за работа“.
При историческото си посещение в София през май 2019 г. папата препоръча на „управниците на тази държава… да се стремят да създадат условия, така че особено младите да не са принудени да емигрират“.
Да се нарекат нещата с истинските им имена и да се представят
такива, каквито са, от първо лице е само една от основателните причини
да бъдем откровени за българите в чужбина. Тази книга представя
петдесет разговора от първо лице единствено число, в които има много
пластове. Няма табута, нито захаросване. Личният избор така се преплита
и с националните достойнства, че лъсва връзката между съдбата
на отделния човек и геостратегическите интереси и фактори. Всеки има
право да търси щастието си по света. Особеното обвързване на индивидуалното
и колективното вече се е превърнало в белег за историята на
нашето време.
Хората тръгват за по-добро, а не от добро. Обаче при тези, които
остават, драстично намаляват лекарите и медицинските сестри в болниците.
Медиците ни си намират достойно платена работа в Германия,
Франция или другаде по света. А болниците в Северозападна и Южна
България затварят поради системно забавени възнаграждения и разчитат
на фелдшери и знахари от Сирия, които впрочем са вълни от друга
миграция…
Една от амбициозните работодателски организации – Асоциацията
на индустриалния капитал в България – се беше заела да изчисли колко
са преките загуби у нас от изтичането на мозъци и работна сила. Един
милион души са активните на пазара на труда български емигранти към
май 2018 г. според Асоциацията. Тя разграничава гастарбайтерите от
квалифицираните умове и приема, че 30% от емигрантите ни са дипломирани
магистри и конвертируеми специалисти, а 50% са със средно
образование.
Само за висшето и за средното образование на този цял милион кадри
държавата е изразходвала почти 25 милиарда лева през последните
трийсетина години, по-точно 24 660 000 000 лева, пресметнаха експертите
от Асоциацията. Сумата е съизмерима с консолидирания държавен
дълг на България, който към същия момент е бил 25 063 690 000, пише на
8 май 2018 г. вестник „Стандарт“. Дали хората бягат от геноцид, от недоимък,
заради банковата несигурностя или заради зле функциониращото
национално стопанство, резултатите са същите: миграция, галопиращи
темпове на обезлюдяване и обезкървяване на българите в България.
Държавата е в дълг, закъснява с грижите си към толкова видим
процент от населението. Тя върти корабния си рул цели трийсет години
след прехода от социализъм към пазарните механизми, без да
поглежда колко много сънародници не се оказват на същия борд до
нас. От време на време ни сепва статистическа информация, че вече
не сме осем милиона души, че населението падна под седем милиона
и че само след десет години ще останат по-малко от четири милиона
българи в България.
Стопяваме се… Заличава се родът ни…
И пак не обръщаме внимание! Не личи да се замисляме защо и накъде,
в кои посоки се разпиляха стотици хиляди наши съотечественици.
Колко точно са сега българите по света – не се знае, не се брои и не
се казва. Данните бързо остаряват и се менят. Не се съобщават обективно
и своевременно. При преброяването през 2011 г. Евростат обяви, че
1 023 248 души, родени в България, живеят извън границите ù. От тях в
Турция са 409 000 души, в Испания – 122 130, в Гърция – 75 426, в Германия
– 71 250, в САЩ – 65 202 и т.н., а най-малко са в Хърватия – 308 души.
По информация на ООН обаче само през 1990 г. към Турция са заминали
462 676 българи. През 2018 г. институтът „Отворено общество“ в София
оповести, че страната ни се е стопила с над 461 хиляди българи между
1985 и 1992 г., но т.нар. Голяма екскурзия е само част от картината.
През същата 2011 г., когато Евростат установява, че един милион
родени в България живеят по света, нашите консулски служби са преброили
2 036 092 българи в чужбина. Разликата в изчислението е повече
от един милион души! Още тогава Министерството на външните работи
е съобщило, че всеки четвърти българин вече е извън България.
Повече са, три милиона души са българите по света, алармира Ивайло
Калфин, когато беше вицепремиер и министър на външните работи.
Ръководеното от него изследване на диаспората ни бе обнародвано през
2009 година. Потънало е обаче безславно под наносите на всекидневния
информационен поток.
До 3,5 милиона са българите извън България, пресмята и доклад
на правителствения Съвет по национална сигурност. „Българската държава
не успява достатъчно добре да обхване диаспората… Българите с
придобито образование и професионален опит в чужбина са своеобразна
„втора“ България, чийто потенциал все още не е използван докрай“.
Докладът е изготвен през 2015 г., а през май 2016 г. – приет на заседание
на Министерския съвет. Констатациите обаче не правят чест на никой
кабинет и очевидно затова по темата рядко се говори.
Два милиона от преброените 3,5 милиона българи извън България
са български граждани, уточнява още докладът, като приема, че българи
могат да бъдат и чуждестранни граждани с български произход и национално
съзнание. Предполагаемо, в това число са и българите, отказали
се от българския паспорт, и децата им, родени в други държави и автоматично
придобили друго гражданство.
По данни на ООН точно в 14,07 часа на 29 юни 2019 г. населението
на България се е стопило под 7 милиона души. Според Националния
статистически институт това се случило още на 12 април 2019 г., а към
2030 г. жителите на България ще оредеят и под 4 милиона.
Отчитайки този факт, изводите за размера на българската диаспора
са шокиращи. Щом визираните демографски тенденции са устойчиви
и за десетилетия напред, дали „втората“ България нараства по-бързо,
отколкото обичаното ни отечество в момента?
Много повече, 50 милиона са българите по света, обзаложиха се
през 2010 г. академици от Международната академия по българознание,
изкуство и култура със седалище в Москва. Главният мюфтия на Русия
поддържал това сензационно твърдение. Той броял и татарите за българи,
понеже държавата им се казвала Булгаристан до 1920 г., когато е
превърната в Съветска република Татаристан.
При толкова несъвпадащи цифри е факт, че точни и актуални данни
за емигриращата (почти половин) България трудно се откриват официално.
Явно никому – освен на папа Франциск – не е изгодно да ги разгласява.
Една по-голяма България, „над осем милиона заедно с историческите
общности“ живее отвъд границите ни, кълнеше се бившият
председател на Държавната агенция за българите в чужбина Петър Харалампиев,
преди да бъде арестуван заради подозрения за търговия с
удостоверения за български произход през октомври 2018 г.
Оттогава е удивително как тази „втора България“ по думите и на
Харалампиев, а и според доклада на Министерския съвет се „управлява“
с незначителен бюджет и щат от 25 души в Агенцията, заедно
с портиера! А и какво върши тази агенция, освен че бълва удостоверения
за гигантското по размери производство на удостоверения за
произход?
Какво има зад фасадата ù? Достатъчно ли е голяма, за да скрие мита,
че българите в чужбина не са забравени? Или с гръмки хвалебствия маскира
липсата на внимание към тях и на грижа да са здрави връзките им
с Родината? Или че представлява сватбен дар, разпределен за равновесие,
в коалиционното споразумение при композирането на правителството?
Жалко, ако отнасяме само към безпомощната агенция толкова
очаквания.
Година след зрелищния арест на последния легитимен председател
агенцията вегетира с временно ръководство, без концепция и без
национално консенсусни приоритети как да се отнасят шефовете на
държавата към изтеклата в чужбина „втора България“! Ако се приеме
за меродавен докладът, приет преди три години от правителството, то
изводите са още по-неудобни. Не всеки четвърти, а даже всеки втори от
седем българи си е тръгнал от България! Почти всеки трети българин си
е намерил коя друга по-ласкава страна да предпочете пред родината. И
диаспората пак продължава да е тема под сурдинка!
За паралелен и също скандален подход на умишлено пренебрежение
и зле поставени приоритети, от което са настъпили човешки
щети, се разчу през лятото на 2019 година. Случката е от друг сектор на
изпълнителната власт, от чувствителната сфера на общественото здравеопазване.
Като тактика обаче и като държавническа слепота (поради
немощ или умишлена?) примерът е поразително сходен с апатията към
българите в чужбина заради необяснимото отписване на големи маси
от хора въпреки гарантираните им от Конституцията права. Множествената
склероза е сред заболяванията, за които се отделят най-много
средства от Националната здравноосигурителна каса, обаче не се знае
за какъв брой пациенти. И там е дълбока тайна колко голям е контингентът
на заболелите. Няма и никой не си дава труд да направи регистър
на болните с диагноза МС. „Проблемът с липсата на национален
регистър не е в бройката, признава д-р Дечо Дечев, управителят
на НЗОК. Въпросът е, че като няма регистър, не може да се проследи
ефектът от лечението. В момента една много сериозна група пациенти
отказват терапията, защото тя не само че не им помага, но на някои
направо им вреди “. А мътната вода е най-изгодна за фармацевтичната
индустрия! Констатацията удивително напомня на неведението
(или на нежеланието да се провери и да се съобщи официално) колко
са българите в чужбина.
Партиите викат от време на време българите по света да гласуват
за тях на избори. Разбира се, не на всички видове избори. Не се вижда
обаче дали и какво усилие полага държавата за съотечествениците в
чужбина, нито коя по-точно власт се е загрижила за тях – парламентът
ли, правителството ли… В националния ефир кънтят епизодични политически
призиви от типа на Българския Великден или на ReTURN, ала
е ясно, че те са родени от кабинетни напъни или от отчаяни и ялови
опити за присламчване към властта, откровено неподходящи, без да кореспондират
с действителността.
Що се отнася до съвкупния обем на българската диаспора, то крайното
число, търсено в задачата, е променливо и дискретно. Изчисления
и достоверно съобщени данни няма. Несъмнено защото няма сериозна
институция, нито мотив или поръчение. Ще трябва да се мисли и по каква
методика, как да се преброи нещо, което вече го няма в наличност?
Това също казва защо никоя статистическа служба не се е загрижила
колко са българите в чужбина.
Преброяването на българската диаспора не фигурираше между
127-те приоритета, когато България председателстваше Съвета на
Европейския съюз. По-голяма обида от отсъстващото число беше, че
„втората“ България изобщо не беше афиширана, нито приобщена.
Тези, които искаха да блеснат пред Брюксел и пред шефа си в София,
нямаха нужда от присъствието, нито от евентуалното сравнение с
българите в чужбина и техните успехи. И вместо да си сътрудничат с
над два милиона сънародници по света, отговорниците за Председателството
се направиха, че няма такива хора. Българите в чужбина не само че не присъстваха в дневния ред, но и не бяха активни субекти в
това Председателство. Диаспората беше заметена под килима в престижните
за родината шест месеца начело на една от най-влиятелните
институции на ЕС. Нямаше нито намерение, нито акт на каквато и да
било интеграция, съпричастие или съзнателно изразена воля на държавата
за включването на други българи освен проверената проправителствена
партийна квота. Колкото и българите по света да се радваха
и да се стараеха със самодейните си културни прояви да се приобщят
към Председателството!
Вторият обезпокоителен статистически факт се показа в националните
финанси през 2014 г. Оттогава е утвърден тренд, от който
очевидно никой не се срамува. В последните годишни отчети на Българската
народна банка делът на чуждестранните инвестиции е чувствително
по-малък от частните банкови трансфери, с които съотечествениците
ни зад граница пращат пари на родители и роднини в
България. С какви очи да се свържат обясненията и фактите, че емигриралите
от „новата“ вълна българи са напуснали по икономически
причини, а пък само за двайсет-трийсет години са успели така да се
замогнат с труда си в чужбина, че са се превърнали в най-внушителният
донор на българската икономика?! Защо ли това не е могло да им
се случи на родна почва?
По официални данни от БНБ гурбетчиите пращат приблизително
40% от заплатите, които изкарват в други страни, т.е. внасят ги в България,
за да издържат с тях роднините си. Както през 2016 г., така и през
2017 г., а и през 2018 г. делът на чуждестранните инвестиции в родната
икономика устойчиво пада все по-надолу под количеството свежи пари,
с които емигрантите захранват семействата си, т.е. финансират българите
в България. Не беше ли крайно време през 2019 г. да се обърне внимание
на утвърдилата се негативна тенденция? Досега и социолозите
не са коментирали, че макрокартината на бюджета се „албанизира“, „украинизира“
или „помолдовчва“. Тази икономическа конструкция плющи
като оглушителен шамар за българските политици.
Защото с парите, които емигрантите пращат, се издържат цели
прослойки и групи от възрастните и подрастващите поколения. Парите
на българите от чужбина покриват здравни застраховки, разходи
за образование, лекарства, ток и дърва за зимата, храна, транспорт –
текущи нужди за оцеляването на хората поради ниските им доходи в
България.
Парите, които българите от чужбина пращат, не бива да се броят за
инвестиция. С тях не се строят пътища, нито държавни предприятия.
В Европейския съюз България не е единствената страна, от която
хората си тръгват, за да изкарат повече пари и за да издържат роднините
си у дома. Парите на нашата диаспора обаче изтичат във всекидневна
издръжка вместо да работят по класическите формули като инвестиция.
Те не се превръщат в „пари прим“, ако някой още си спомня политическата
икономия на марксизма. В гръцките банки, разказват българи
в Гърция, имало специален и силно изгоден лихвен процент, който не
просто привлича, а придърпва гърците от целия свят да си държат парите
в гръцки банки. И това е политика на гръцката държава към гражданите
ù по света, която прави възможни и желани проектите някой ден
те да се върнат и, осигурени, да се радват на старините си. В Испания и
в Полша има законодателство, което поощрява инвестирането и финансирането
на проекти на емигрирали обратно към родините им. У нас не
се забелязва и зачатък на такава инвестиционно ориентираща финансова
политика. С фискалните излишъци се запушват всякакви дупки.
Липсват инструменти в полза на „донорите от чужбина“, както и усилия
за създаването им.
„Значимостта на преводите от емигранти към техни близки в родните
им страни е голяма и се увеличава. Много институции се фокусират
в анализите си върху влиянието на тези потоци върху икономическото
развитие на страната. Тези потоци се разглеждат като важен
източник на външно финансиране и една от движещите сили за икономически
растеж за развиващи се и зараждащи се икономики. Емигрантските
преводи намаляват бедността и имат положителен ефект върху
спестяванията и инвестициите“, пише в анализ на Българската народна
банка от април 2018 г., чиято цел била да изработи модел за трансферните
канали, чрез които близките на българските емигранти получават
издръжка в България.
Анализът е показал, че 47,7% от нашенците в чужбина не изпращат
пари в България.
36,9% изпращат пари по официалните канали.
А 15,4% предпочитат неофициални пътища – лично, чрез посредници
или чрез други банки. Изследването е проведено въз основа на
анкети с близо 2000 работещи респонденти от българската диаспора
(1609 наблюдения от общо 1948 анкетирани емигранти) и БНБ е изработила
коефициент за трансфер на средства от чужбина към домакинствата
в България. Този коефициент е приложен към потенциалния (т.е. предполагаемия, грубо пресметнатия) общ брой работещи емигранти.
Следва още да се отбележи, че банковата информация отчита
само преводи над 2500 евро, тъй че дори не е отразила обичайно пращани
по-дребни суми за жилище, за погасяване на сметки, за първия
учебен ден или за лекарства на роднините в България.
Всеки втори емигрант е нетен донор на българската финансово-разплащателна
система, разкрива с други думи авторитетното банково изследване.
А не е намерен механизъм как тези пари да работят за икономиката
на България, за развитието на държавата, за просперитета на
секторите и предприятията – вместо само за изхранване. Редовният приток
възлиза по 100 милиона евро всеки месец от емигрантите (по данни от м. юли 2019 г., които ще се коментират по-нататък – б. а.).
А не личи
да е намерен адекватен отговор на по-сериозния въпрос
за националната икономическа стратегия, щом вече е даденост, че преводите от българските гастарбайтери надвишават чуждестранните инвестиции.
Точно това е болният, заобикаляният въпрос. Защо огромният паричен
поток, изливащ се всеки месец и по официалните банкови канали,
отива само за оцеляването на прослойки от населението и български
региони, а не за инвестиции? Защо при доказания потенциал
държавата не си дава труд да привлича българите от чужбина като
инвеститори? Текущите политически скандали свидетелстват, че държавната
политика (ако изобщо има) към българите в чужбина е хаотична.
И въпреки ясно направените анализи за тях не се предлагат
преференциални условия, за да се върнат парите им като инвестиции
в държавната икономика.
Изследването на БНБ също удря на камък в опита да установи колко
голяма е българската диаспора. Потърсили информация от Министерството
на външните работи, но не получили еднозначен отговор. От
МВнР прехвърлили въпроса към консулските ни служби по света и към
Държавната агенция за българите в чужбина. БНБ смята, че данните,
предоставени от Агенцията, са относително по-близо до реалната картина,
но пък не обхващат всички държави.
„Данните от консулствата съдържат само официална информация,
която в повечето случаи подценява реалните бройки. Данните на агенцията
се базират на неофициални източници, почти изцяло на информация
от организациите на българските общности зад граница и са допълнени
от експертни оценки. Допълнителни корекции на данните по
страна на уседналост бяха направени с цел данните да обхващат само
„новата“ българска емиграция, т.е. напусналите България след 1989 г. От
бройките на новата емиграция са изключени студентите и краткосрочните
емигранти – сезонните работници“, пише в анализа на банката.
И картината за размера дори само на „новата“ емиграция пак остава
замъглена и спестена…
Един непредубеден журналистически проект, който не беше заченат
на жълтите павета, дръзна да даде трибуна на българската диаспора
точно по време на Първото българско председателство на Съвета на Европейския
съюз. Сънародниците ни по света бяха оставени далеч извън
приоритетите на шестмесечното председателство и за това журналистите
нямаха никаква вина. В уебсайт, над който нямаше контрол чрез
грантове от държавните институции, един по един говореха българи от
четирите краища на света. Непредубедено, без фалш и без предварително
зададени отговори.
Никой от националната администрация не искаше да ги слуша и
не си даде труд дори епизодично да ги чуе. Една министърка се опита
да заглуши и да се саморазправи с уебсайта, но не успя. А се събраха
толкова впечатляващи разкази от българите по света! Говореха млади и
стари, студенти и професори, учени, шофьори, медсестри, бизнесмени,
учители, драматурзи, преводачи. В прав текст разкриваха, че са напуснали
България не от добро. Че са намерили по-добро професионално развитие и заплащане. Че са на гурбет заради бъдещето на децата си. Че
са се борили отчаяно с фалшивия икономически климат – с неприкриваната
партокрация, с шуробаджанащината и с облагодетелстването по
политическа линия.
Чертаеха по-добри модели, несъвпадащи с догмата на деня, понякога
утопични, но хората поне смело приказваха. За себе си, за работата
си, за избора си, за учениците и възрастните родители, за унизителните
пенсии, за връзкарството, което не умира, и разбира се, за
правата си да избират, да се сдружават, да бъдат представени. Говореха
много за езика, по който се разпознаваме, че сме българи. Обясняваха
чистосърдечно защо така ни трепват сърцата и заиграваме хоро, когато
сме задълго извън България. Ритъмът, стъпките, мелодията, вибрациите
от народните инструменти, „електричеството“, което протича,
като си заловим ръцете, са с доказано противодействие срещу пристъпите
на носталгията…
И един косвен аргумент за българския език: езиковеди от БАН се
подписват с научния си авторитет, че нашата реч се говори от 15 милиона
души по цялото земно кълбо.
Опровержения няма, но няма и потвърждения. От БАН и научните
среди продължават да излизат противоречиви съобщения. От една
страна, статистиците мълчат и се оправдават, че няма методика, с която
да се отчетат точните данни и размерът на преселението, на което сме
съвременници.
Друго демографско изследване на БАН също заключава, че над 12%
от българите вече са се преместили да живеят и работят в чужбина. Изводът
бе цитиран от вицепрезидента на републиката в интервю в печата
през август 2019 г. Очевидно други учени са намерили някакъв подход
за изчисление. Демографската макрорамка не отчита щети, но от нея
пробива въпросът дали в самия край на ХХ век и началото на ХХІ век
държавата съзнателно се разтоварва от внушителния си човешки товар
и си затваря очите, като изхвърля в открито море „излишните“ два-три
милиона души?
Освен че формално не се съобщава колко голяма е българската диаспора
по света, няма, не е имало и не се предвижда да има историческа
точка, повратно начало или нулев километър, от който да се поведе
преброяването на разпилените по света българи. А как да се брои нещо,
което вече го няма? По-често се натрапва разграничението между „новите“
и „старите“ емигранти, вместо да се говори за интеграцията им
и за инвестиционна политика. Общественото внимание се разсейва с
епизоди от историята, вместо да се впрегне да предлага изходи от икономическия
застой…

LATEST ARTICLES

НОВА ПОЕТИЧНА КНИГА НА ВАСИЛ СЛАВОВ

0
Почти четвърт век след реализацията на първия си сборник стихове, Васил Славов се “завръща” с поредната си стихосбирка в литературния живот на страната. Редактор...

ЗДРАВКА МОМЧЕВА ЗА НОВАТА КНИГА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА

0
МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА ИЛИ МЕЖДУ ЗАГУБАТА И ВЪЗВРЪЩАНЕТО НА ИСТОРИЧЕСКА ПАМЕТ ЧРЕЗ ЕДНА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНА КНИГА НА ЛЮДМИЛА КАЛОЯНОВА Здравка Владова – Момчева Обичам да чета...

МЕЖДУНАРОДЕН ЛИТЕРАТУРЕН КОНКУРС “ИЗЯЩНОТО ПЕРО” 2021

0
В Чикаго стартира новото издание на международния литературен конкурс "ИЗЯЩНОТО ПЕРО"    

„МЕЖДУ ЛАВЪРА И КРЪСТА” С ПРЕЗЕНТАЦИЯ В СОЗОПОЛ

0
Людмила Калоянова ще представи новата си книга „Между лавъра и кръста“ (ИК Жанет 45, 2020) на гражданите и гостите на Созопол. Събитието ще се...

Животът си тече, дълбок като река…

0
Стихотворения от Явора Стоилова   Явора Стоилова е родена в София, в семейството на художника проф. Васил Стоилов и Яворовата племенница и изследователка д-р Ганка Найденова-Стоилова....